Five of wands & Page of pentacles

Hope it gives you hell.

Сякаш русокосата, стройна, но някак преждевременно съсухрена дама, крачеща из семплия хол, все едно всяка една прашна дрънкулка по високите рафтове бе под нивото ѝ, не бе достатъчно притеснителна за Евърет, но сега трябваше да се изправи лице в лице с младия мъж, който бе домъкнала със себе си. Оскар се настани върху стола, оказвайки се в твърде голяма и крайно неловка близост с бившия си преподавател. Двамата имаха история, това бе сигурно. Лицето на младия Мерсие бе по-кисело от обикновеното, а на Лексингтън му се струваше, че французинът бе остарял с поне десетина години в рамките на месец. Чертите му бяха също толкова изострени и намусени, колкото и на преплелата ръце пред гърдите си госпожа Мерсие. Токчетата ѝ се забиваха драматично в килима, карайки Евърет да присвие очи недоволно – не го бе намерил на улицата, нищо че богаташите не го оценяваха.
Въздъхна тежко, в опит да привикне с нетипичната близост до млечното на цвят лице на Оскар. Очите на младия мъж, или по-скоро едното такова, хладно синьо, прокарваше тръпки по тялото му и го караше да се чувства като натрапник в собствения си хол. Тази среща не се нравеше и на двамата – нещо повече от видно, съдейки не само по стегнатите мускули на момчето настанено върху ниския стол, точно пред дивана. Евърет внимателно протегна пръсти към тъмната превръзка на окото му, елегантно опасана със златен кант, а тъмнокосото момче се дръпна като попарено.
- Той пък какво разбира? – въпросът не бе към преподавателя, а русокосата госпожа
Евърет бе дочул същия въпрос, но притихнал от френски маниери, изпарили се точно в този момент, няколко минути по-рано в коридора. Госпожа Мерсие бе запазила самообладание, обяснявайки на разглезеното синче, че им трябва добър заклинател. Самият Лексингтън бе побързал да затвори вратата пред острия ѝ нос, плахо съперничещ си с неговия собствен по размери, но блондинката умело бе успяла да я подлости с крехък крак, обут в скъпа обувка от змийска кожа. Алената торбичка с галеони бе успяла да накара Евърет да размисли за срещата си с Оскар, бързо подканвайки двамата да се чувстват като у дома си в притихналия Годрикс Холоу.
Този път майката на французина не сметна за нужно да му се обяснява, въздишайки драматично и концентрирайки сините си очи върху едно от модните списания на Джесика, които червенокоската вечно прелистваше, независимо с колко книги по „Вълшебства“ хазяинът ѝ я въоръжаваше. Мимолетно благодари на Мерилин, че червенокоската бе излязла с приятелки, лишавайки го от прекрасното удоволствия да обясни на една от най-горчивите магьоснически фамилии какво търси непълнолетно момиче в дома му.
- Ами… веднъж без да искам си отрязах безимения пръст. – Евърет надигна дясната си ръка, избарабанявайки с дългите си пръсти във въздуха, колкото Мерсие да прибели око от досада, без изобщо да оцени колко незабележима бе фината линия върху последната фаланга – Всъщност, не беше съвсем без да искам. Аржентина. Онази игра с ножа между пръстите. Тридесет американски долара. Изгубих и парите и пръста.
Историята за приключенствата на един пиян, съвсем на скоро зарязан, двадесет годишен слидеринец, който не знае какво да прави с живота си, освен да обикаля всяка топла страна в търсене на алкохол, който да притъпи чувството, че нещо не е съвсем наред, не се хареса на елитните син и майка. Жалко. Искаше да им разкаже за трите дена, които бе прекарал на норвежки пиратски кораб, преди да бъде хвърлен от палубата, заедно с двамата си приятели. Така де, тематично е.
Успешно надигна превръзката, а чертите на Оскар се стегнаха. Можеше да улови дъха, притаен сконфузено в гърдите му, докато единственото действащо синьо око се стрелна нервно към майка му. Леденият цвят бе прекъснат от остра тъмна линия, преминаваща и през бледата кожа. Евърет чукна с опакото на ръката си брадичката на Мерсие, карайки го да надигне глава леко по съвсем не деликатен начин. Нямаше време за маниери, особено спрямо разглезеният френски хлапак, който пропиляваше любимата му част от деня, обрисуваща кроткото небе с оранжеви краски. Искаше да пие коняк и да чете книга, а не да диша в лицето на Оскар и vice versa.
Притисна пръчката си в бялото на окото, обвито в бяла пелена, принуждавайки Оскар да премигне от неудобството на дървото. Леки искри заиграха върху фината мрежа от почти невидими вени, борейки се с непоправимото.
- Е… - Евърет прочисти гърло неловко, опитвайки се да инициира някакъв разговор – Честита победа, предполагам.
Не му пукаше за нищо спортно, включващо какъвто и да е състезателен хъс в себе си, напълно липсващ от молекулярната структура на който и да е било с името Лексингтън. Самият Оскар не изглеждаше твърде възторжено за победител, но можеше да се предположи, че това се дължи на обезобразеното лице.
- Млъкни. Всеки път щом заговориш някоя фея губи крилата си, а на бебе тролче му порастват млечните зъбки.
Евърет ококори очи, осъзнавайки че няма с какво да заплаши Оскар. Вече не бе ученик, а богато мамино синче, което лесно можеше да се лиши от странно висок труп, без никой да заподозре, че каквото и да е било се е случило. Нямаше какво да направи освен да притисне пръчката малко по-близо до бялото на окото, карайки искрите да заблещукат още по-силно, а Оскар да изпищи от болка. Съвсем лека усмивка заигра по устните на Евърет, преди отново да продължи със заклинанието, здраво стиснал челюстта на французина, въпреки протестите му.
- Винаги съм знаел, че сте мухльо, мосю Мерсие, но това пък е прекалено. – гласът му бе прекомерно захаросан, сякаш на пук на агонизиращата болка – Нали знаеш, че ще ти трябват поне няколко сеанса? Всеки път ли ще цивриш така? Звучиш като госпожица. Сигурен ли си, че проблемът е само с окото ти? Нещо… там долу… отрязаха ли също?

b l a c k f i s h