Античната библиотека

Посредством модерния си и прогресивен образователен подход, американското училише за вълшебства и магии „Илвърморни“ е съумяло да се сдобие с максимално близко до оригинала копие на интериора на древната Александрийска библиотека. За съжаление, както всички знаем, голяма част от съхраняваната в нея литература е безвъзвратно изгубена след неколкократното опожаряване на сградата през вековете, но днес учениците имат уникалния шанс да стъпят зад стените на едно от най-гениалните творения на човечеството.

Освен множеството подредени свитъци и книги, магьосниците са решили да оставят и нещо свое. В залата учениците ще открият специален мислоем, благодарение на който ще могат да надникнат в спомените на различни исторически личности. Искаш да видиш как крал Артур изважда легендарния меч от скалата? Или как Наполеон Бонапарт полага подписа си върху първия по рода си Френски граждански кодекс? Или как Николо Макиавели завършва легендарния си труд „Владетелят“? А може би, тъй като сме в Америка, ще ти се прииска да видиш момента, когато Линкълн обявява края на робството в Щатите? Няма проблеми, мислоемът ще те отдведе навсякъде, стига архивите на Илвърморни да го позволяват.

Звукът на църковните бостънски камбани яростно озвучи града. Улиците скоростно взеха да се изпълват с тълпи от объркани хора. Някои гледаха сънено, изглежда рязко бяха скочили от леглото. Други се клатушкаха насам-натам и гледаха къде да се подпрат - престоят им в кръчмите беше принудително прекратен. „Пожар! Пожар! Всички навън!“, крещяха гръмогласно някои от по-ентусиазираните мъже, държейки на своята гражданска отговорност. Само че огън никъде не се виждаше, а тънкият мирис на дим беше нещо естествено за това време на годината - идваше от камините на жилищните сгради.

Пред кметството се разиграваше интересна сцена. Вероятно тя беше и причината за цялата тази суматоха.
 - Няма да позволим на дебелите ти шефове да ни ограбват! Няма да видите и цент от нас! Изчезвайте от нашата земя, английски свине! - викаше един младеж на не повече от 15 години и блъскаше с двете си ръце по гърдите на не много по-възрастен от него войник, който всячески се стараеше да запази самообладание.
 - Чу момчето, плужек! Отивай да докладваш сега! - изкрещя в подкрепа още един от бостънските жители.
 - Да, правилно! Няма да плащаме, ние сме свободни! Долу Англия! Долу краля! - подхвана вече ориентиращата се в обстановката тълпа.
Войникът отстъпваше по една крачка назад при всяко грубо докосване от стоящия срещу него младок. Студена пот започна да се стича по челото му. Ръцете му стискаха дървения мускет като единствената надежда за самосъхранение. Разгневеното общество като глутница започна да го обгражда. Единственият му път беше назад.
 - Не ме докосвай, ще стрелям! - отчаяно изсъска униформеният.
 - ДОКОСНИ СПУСЪКА И СИ МЪРТВЕЦ! - изрева завалено един от жителите и надигна бутилката с уиски, която беше изнесъл със себе си от кръчмата.
Леко облекчение обзе младия войник, когато с петата на крака си усети първото стъпало на каменната основа на градското кметство. Ситуацията му не се облекчаваше, но поне сега нямаше как бунтовниците да го нападнат в гръб.

***

 - Ставам, ставам! - дрезгавият глас на Томас Престън огласи тясната стаичка, в която го бяха настанили. Ирландецът стана рязко от леглото и наплиска очите си с вода. Опита се да приглади малко червеникавата си коса, след което върху нея недодялано надяна бяла перука. Нямаше време дори да избръсне наболата си брада. Ударите по дървената врата не преставаха. Държейки в една ръка шапката си и с наметнатото през лакътя традиционно червено палто, той открехна вратата. В стаята нахълта фигура, наметната с черна мантия. Когато я свали, изпод нея се подаде войник в същата униформа като онзи, който стоеше в момента пред кметството.
 - Докладвай, редник! Какво става?
 - Капитане, в града вилнее разгневена тълпа. Събрала се е пред кметството. Мятат камъни, лед и снежни топки към сградата. Чупят прозорците.... Ще нахълтат вътре. Генерал Гейдж Ви вика незабавно.
 - Кой е на пост в момента?
 - Когато тръгнах насам, в кметството бяха Монтгомъри, Килрой и Уорън. Хю Уайт в момента е сам навън и се опитва да удържи хората.
 - По дяволите! - прецеди Престън през зъби докато обличаше палтото си. - Редник, помогни на Уайт, аз отивам в кметството. - каза той набързо и изхвърча на улицата. Леденият бриз го накара да съжали, че е напуснал топлото си легло, но нямаше избор. Ако не побързаше, до няколко часа всички англичани в колонията щяха да увиснат на импровизираната бесилка на народния гняв.

***

 - Капитан Престън, добре че дойдохте. Ситуацията излиза извън контрол.
 - Уемс, нямам време! Дръпнете се, трябва да говоря с генерал Гейдж. - нервно отговори Престън на застаналия мирно пред него ефрейтор Уилям Уемс.
 - Опасявам се, че няма да имате тази възможност. Генералът напусна града. Остави Ви тази заповед. - подхвана Уемс и подаде нещо, набързо написано на хартия. Печатът на генерал Томас Гейдж още не беше изсъхнал. - Накратко, всички военни в града остават под Ваш контрол. Във Вашите ръце е овладяването на ситуацията.
 - Така да бъде. - отвърна Престън хладнокръвно. - Събери хората си, ефрейтор! Искам ви всички пред кметството! Действай!
Миг по-късно Уемс и още петима редници, между които вече споменатия Хю Уайт и Джон Керъл - този на когото беше заповядано да доведе капитана, застанаха навън, в снежната нощ срещу числено превъзхождащите ги жители на Бостън.
 - Аз съм капитан Томас Престън, главнокомандващ на британската армия в града. В името на Негово Величество Крал Джордж ви заповядвам да проявите уважение към Короната и да отстъпите. Нека разрешим въпроса мирно. - Престън пристъпи напред и вдигна ръка в знак на примирие.
 - ДОЛУ КРАЛЯ! ДОЛУ КОРОНАТА! ДОЛУ АНГЛИЯ! - продължаваха да викат хората, които изобщо не обръщаха внимание на отчаяните опити на капитана да ги успокои.
 - НИЕ ВИ СПАСИХМЕ ОТ ФРАНЦУЗИТЕ, ПОКАЖЕТЕ МАЛКО БЛАГОДАРНОСТ! - отвърнаха няколко от войниците.
Ситуацията наистина взе да излиза извън контрол.
 - Капитане, какво да правим? Да открием ли огън?
 - Не! Забранявам, ефрейтор!
В същия момент се чу изстрел.
 - ОГЪН! ОГЪН! - извикаха двама от войниците. Като чу тези думи, Престън рязко скочи напред и се просна по очи на земята, а шестимата войници зад него, подмамени от фалшивия сигнал, започнаха да изливат дъжд от куршуми към неворъжената тълпа.
 - СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! - отчаяно се разкрещя капитанът и скочи на крака пред тях. Редниците свалиха пушките си, но вредата вече бше нанесена. Кървавата диря в снега се увеличаваше. Трима цивилни лежаха мъртви на земята, а още двама паднаха, тежко ранени.
 - Вие... Вие... не ни ли наредихте да стреляме? - чу се треперещият гласец на Монтгомъри. Младокът нямаше и 20 години, никога досега не беше убивал човек. Лицето му беше станало мъртвешки бледо.
 - КАКВО НАПРАВИХТЕ?! НЕ СЪМ НАРЕЖДАЛ ТАКОВА НЕЩО! БЪРЗО, ОТВЕДЕТЕ РАНЕНИТЕ В БОЛНИЦАТА! - крещеше Престън, който сам скочи в тълпата и взе на ръце лежаща в несвяст жена. Войниците последваха примера му.
 - УБИЙЦИ, УБИЙЦИ! СМЪРТ ЗА ВАС! СМЪРТ ЗА КРАЛЯ! ДОЛУ КОРОНАТА! - викаше тълпата
 - Какво направихте?! Какво направихме... - дрезгавият глас на Престън вече изнемогваше. Сълзите напираха от учите му. Знаеше, че беше станал свидетел, дори и отговорик, на истинска трагения.

***

Споменът започна да избледнява, докато накрая не изчезна напълно. Колдуел извади лицето си от мислоема и избърса потта от челото си. Дишаше тежко. Не беше приятно да се ровиш в спомените на хората, но в името на науката всичко беше позволено. Бостънското клане беше едно от най-важните събития в американската история, а сега имаше уникалната възможност да го види от първо лице и то през спомените на отдавна покойния капитан Томас Престън.

Чу се шум зад него.
 - Хъчкрафт, какво правиш тук? - обърна се преподавателят към високия холандец, който стоеше зад него.

Рис пристъпваше от крак на крак в полизрението на Колдуел, честно казано, когато видя какво правеше професроа му идваше да се обърне и да излезе сам от стаята, но знаеше, че нямаше измъкване от ситуацията, в която бе попаднал. Прехапвайки долната си устна момчето се приближи още повече до професора, който имаше излъчването на ядосан борец, отколкото на учител по история и Рис лично можеше да му завиди за мускулната маса, въпреки че го биеше по височина. Дори рошавата му коса, противно на вчесаната прическа на професора му добавяха няколко сантиметра отгоре. 

 - Професор Колдуел, може ли да ви викам Мат? Не? О, ами добре, тогава професоре, видях или забелязах, че сте ми писали лоша оценка по доклада, което е окей, защото аз не съм много добър по история, но оценките ми са стигнали до нашите, което не е окей. - усмихна се Рис леко и повдигна рамене, баща му никога не би се принезил да му прати гневно писмо, но Конското на майка му ... конското ... ушите на Рис бяха станали червени, защото за разлика от повечето родители в Дурмщранд майката на Хъчкрафт умееше да псува по-добре от каруцар под напрежение и не се срамуваше от това. Епитетите обрисували бъдещето на сина ѝ, ако не си вдигне малко оценките по предметите, особено по история, предмет който явно бе любим на любимата му майка... Борис още се превиваше от смях при заканите, който Рис бе получил по свой адрес.  

Мат Колдуел продължаваше да го гледа изпод вежди и Рис сложи ръцете си зад главата, хайде, умееше да говори с учители, Колдуел просто го изгледа все едно не го харесваше особено. А учителите в Дурмщранг вече бяха свикнали с Хъчкрафт, както и той с тях...
 - Вижте, в Дурмщранг, когато не си добър някъде, не е края на света, там се разбираше, че няма как да си добър във всеки предмет, но имаше как да си ... пооправиш оценките с това като си добър на едно място повече от колкото на други. Аз например съм добър по Вълшебство, ако не се забеляза в Турнира.
 - Не се. - отвърна Колдуел.
 - Кое не съм?
 - Не се забеляза, че си добър по Вълшебство.
 - О... - каза посрамено Рис, усещайки как това можеше да се завърти към разговор подобен между него и баща му. И зато Рис реши да забие в съвсем друго направление, за да не си говорят за турнира. 

 - Да ви кажа честно, професоре, не приличате на учител по история... - погледа, който Колдуел му върна накара Рис да наслои изцепката си с нещо, което щеше да го измъкне от ситуацията, но реално можеше да го вкара в още по-голяма беля. - Ами така си е. Твърде сте млад и здрав за това, учителите по история не са ли някакву достолепетни мумии? А, вие изглеждате... изглеждате като бияч за отбор по куидич, просто казвам... 

Летящия холандец даваше вид на забавно хлапе, което не се взимаше особено насериозно, а изглежда и беше цапнато в устата. Изправеният пред него професор сякаш виждаше собственото си отражение от ученическите години. Е, като изключим външния вид, там разликите бяха огромни.
 - Не знам как изглеждат колегите в Дурмщранг, но в Хогуортс, а сега и в Илвърморни, държим на естетиката, както може би вече си забелязал. - хапливо отсече Колдеул, след което се обърна и с бавни и методични действия започна да загребва мисълта от мислоема. Прибра я в малка епруветка, която върна на поставката, разположена встрани. - Преди да започна да преподавам, няколко години бях развалител на проклятия към британското министерство на магията. Пропътувал съм доста километри и съм изучавал историята повече полево, отколкото в библиотеката. Може би това ще внесе малко яснота защо не изглеждам като съсухрен старец или полуневидим призрак.
 - Аха...
 - Колкото до оценката, ти сам си я изкара. - Мат продължи да говори, прекъсвайки Рис, който като че ли щеше да каже нещо. -  Аз просто я записах черно на бяло. Недей да играеш картата „Вие знаете ли кой съм аз?“. Наясно съм, че успя да се добереш до финалните кръгове на турнира. Обаче уменията ли те докараха до там или пък беше по-скоро късмет... знам ли? - професорът замислено прокара ръка по брадата си, а разсеяната усмивка на Рис взе да помръква.
 - Е, добре де, системата, която споменах, е справедлива. Какво Ви пречи....
 - А, нищо не ми пречи. - Колдуел вяло махна с ръка, прекъсвайки Хъчкрафт за втори път преди последният да успее да завърши изречението си. - Това е просто оценка, не е нещо кой знае какво. За съжаление имаш нещастието да си попаднал на родители с влияние и авторитет в магьосническите среди, които се интересуват от резултатите на сина си в училище. Това, че си се издънил, си е твой проблем. Но пък винаги бих могъл да редактирам оценката.
 - Сериозно? - очите на холандеца светнаха. - Какво трябва да направя?
 - Просто е. При следващия доклад гледай да се справиш по-добре. - усмихна му се Мат. - Е, хайде де, не с такава физиономия. С този талант, който имаш по вълшебство, колко му е да изкараш някаква си оценка по история? Все пак ти успя да стигнеш едва ли не до финала на тримагическия турнир. Тримагическия турнир!!! - нарочно го повтори с тон, внасящ хиперболизирана драматичност. - Историята е нищо пред едно такова постижение. За нея не ти трябва кой знае какъв талант. Необходимо е само малко да си напънеш сивото вещество в главата. Ще ти е от полза. Дори вълшебството ще ти благодари накрая. - при тези думи професорът намигна иронично към извисилия се с почти една глава над него ученик.

Веждите на Хъчкрафт се повдигаха повече и повече, докато Колдуел пристъпваше към него. Тактическото отстъпление бе идея за спряване с преподавателя, който (както Рис бе преценил абсолютно правилно) не се държеше като типичен професор по История, и нямаше против да влезе напряко срещу слабите аргументи на Рис. Нидерландецът за миг прехапа устни при ироничното споменаване на Турнира. Само късмет и умения да пее. Момчето от Дурмщранг, което нямаше място сред финалистите. Дори косъмчетата по ръцете на Хъчкрафт изтръпнаха болезнено нагоре. Ветрец за миг заигра в стаята преди да утихне при леката усмивка заиграла на устните на момчето, като лъч светлина след буреносен следобед.
 - Да учиш История затворен измежду 4-ри стени въобще не е стимулиращо... - все пак момчето завъртя леко глава и огледа Мат отгоре, връщайки си малко почва под краката, момчето от Дурмщранг се надвеси леко, с обратна усмивка. - Вие сам сте учили история полево, а нас ни заключвате в стай... да пиша доклади за хора и събития, за които нямам и грам интерес.... 

Усмивката на Хъчкрафт беше измъчена. Тънкият лед, по който стъпваше му беше твърде познат. Опасността, дори и минимална, караше мозъка му да работи на по-бързи обороти, да преценява коя реплика можеше да го вкара в беля и коя можеше да си позволи. Хъчкрафт още не знаеше какво щеше да научи след няколко месеца, но тогава... щеше да се научи да подбира по-добре думите си, особено пред мъже като Мат Колдуел. 
 - Нима нарече историята безинтересна, господин Хъчкрафт?
 - Историята ли ви кара да запомняте имена по-лесно, господин Колдуел, или е личен интерес към ученици с късмет достигнали до Тримагическия турнир? - усмихна се момчето обратно. - Защото така си е, очакваше се да пропадна още на първи кръг. - не знаеше какво точно си признава с това, но не му изглеждаше все едно Колдуел просто е прочел вестниците, а егото на Рис бе по-ниско от земята и не смяташе, че някой виждаше каквото и да е в него, че да го загледа по-обстойно. 
 - Но не пропадна. - очите на професора по история се свиха едва-едва. 
 - Пусти му късмет. - промърмори леко момчето. Съвсем лек ветрец погали косите му. - Та да се върнем на предмета ви... нима не можете да предложите алтернативи за ученик с проблеми. 


Колдуел изсумтя леко. 
 - Ти нямаш проблеми. 
 - Нарочно ли се опитвате да преспите всички в час? Можете да ме използвате къде-къде по-добре. Ако ми дадете шанс и го прецакам, няма да идвам да ви мрънкам повече... сър.