Историята се повтаря- първо като трагедия, после като фарс.

Една трагична, изкривена усмивка украси пепелявото женско лице. Устните й бяха толкова сухи, че за пореден път се напукаха, оголвайки кървави драскотини по някога розовите устни на тази някога красива жена. Притваряйки очи, с видимо уморени клепачи, прокара острия връх на езика си по сухата си долна устна. Тънките й вежди веднага се сбърчиха – не усещаше металния вкус на кръвта. Тогава тя отново отвори очи разкривайки ириси, някак си невъзможно по-черни от зениците й. Не виждаше дори как кокалестата й длан с тънки бели пръсти се вдигна и докосна бузата. Бе с отворени очи, ала не виждаше. Тогава зашари с поглед срещу себе си, слепешката търсеше. Успокои се, когато усети собствения си допир. Макар и той да бе студен. Пръстите й потрепериха, устните също. Зловещо бавно, изкривената й гримаса, които някои щяха да нарекат усмивка се, стопи. Вече говореше. Думите бяха отправени към онзи, когото очите й виждаха – но не беше пред нея. Косите й бяха загубили предишния златен блясък, сега там се криеха, като нежна сребриста паяжина, побелели кичури. Картинката бе епична, една красива жена бе загубила или по-скоро погубила своето великолепие. Цената бе висока за онова, което се бе заглождило вътре в нея. Нещо плашещо, нещо зловещо, нещо изгнило – Уенсдей Монро бе приютила всичко това вътре в себе си. Чуваше глас, който й обещаваше предишната красота, в замяна на силата на тялото й. Често осъзнаваше, че това бе нейния глас, но не бяха нейни думи. Ще кажете, тази жена, най-накрая си бе загубила ума... не. Не, тя най-накрая го бе намерила. Често се усещаше, че води разговори с някой, който не бе там, но винаги я слушаше. Някой отвъд това тяло. Отвъд това пространство. Винаги имаше някой. Защото това, което се бе отприщило от най-дълбокото, черно кътче на душата й, скиташе безформено и намираше уши и очи, които да омае. Понякога усещаше, че крещи, тогава се стряскаше и очите й възвръщаха предишния си сивкаво-син цвят. Тялото й често трепереше, всеки път изпиваше собствената си жизнена енергия. Това бе цената. Цената на злото. Цената на смъртта. Цената на жестокостта. Те бяха намерили своя пристан точно у нея, погубвайки предишната й горда осанка. Нея. Нямаше да излъже, ако признае, че винаги бе усещала, че тялото й е храм... изминаха години за да си отговори на въпроса – храм на какво? Плашеше се понякога - от това, което разбра, че може да отприщи. И го виждаше със слепи очи, когато излизаше от нея – черно, безформено, непокорно зло. Чиста проба зло. Тогава отново започваше да крещи, защото виждаше през неговите очи, защото виждаше, че това бе нейната същност . Отслабваше рязко, ала само физически. Защото всичко живо в нея, в това крехко тяло, бавно атрофираше. Трябваше да храни онова заформило се дълбоко вътре. Цената бе висока, ала нямаше друг избор освен да я плаща. Не само, че трябваше да я плати, а искаше. Ако някой влезеше точно сега, за да види онова, което бе останало от Уенсдей Монро, вероятно щеше да се ужаси, малко бяха онези, които щяха да се възхитят.

Рязко си пое въздух и застина с разтворени жадни устни. Връщаше се. Усещаше, че се връщаше в тялото й, това слабо, вече изкривено тяло. Тъмня сянка надвисна над нея. Дробовете й бяха в спазъм, който рязко се отпусна, когато черните й очи се избистриха. Бе се научила да отприщва тази тъмнина отвъд себе си и макар през почернелия си взор, виждаше света отвън, после отново се прибираше в това безполезно в момента тяло. Поредното пътешествие бе сравнително изморително. Уенсдей свали застиналата си ръка от бузата си и изпъна пръсти пред лицето си. Колко грозни и бабешки бяха станали, сякаш костите й прозираха.

- Дано всичко това си струва.- прошепна бавно, почти го изсъска. - Чакат ме... - тук гласът й се изви дрезгаво , в една развълнувана нотка. - Ще ме чакат! - скара се сама на себе си.