HOGWARTS ONLINE BG
A little house on the prairie... WpgS9I5


Join the forum, it's quick and easy

HOGWARTS ONLINE BG
A little house on the prairie... WpgS9I5
HOGWARTS ONLINE BG
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
ДОБРЕ ДОШЛИ В HOGWARTS ONLINE BG!

Hogwarts Online BG

Хогуортс Онлайн БГ е най-магическият RPG фен-форум на поредицата "Хари Потър" в България с 10 години история.

Създайте си герой- ученик, учител, смъртожаден или герой с професия и се впуснете във вълшебното приключение.
Присъедини се към Hogwarts Online BG
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Back in the game, v.2021 / vol.6
A little house on the prairie... EmptyВто Ное 14 2023, 09:46 by Александър Соколович

» Игра "Pottermore"
A little house on the prairie... EmptyВто Мар 08 2022, 20:14 by Рок Хауърд

» Отначало
A little house on the prairie... EmptyНед Окт 10 2021, 20:05 by Рок Хауърд

» Какво ще сложиш в ръцете на следващия?
A little house on the prairie... EmptyПон Авг 02 2021, 11:01 by Рок Хауърд

» Опиши се с книга
A little house on the prairie... EmptyНед Апр 11 2021, 16:49 by Зак Уордън

» Истина или лъжа за предишния
A little house on the prairie... EmptyСря Ное 18 2020, 06:34 by Урика

» Какво би направил на/с предишния писал?
A little house on the prairie... EmptyПон Окт 19 2020, 00:24 by Урика

» Five of wands & Page of pentacles
A little house on the prairie... EmptyПет Сеп 11 2020, 18:53 by Everett Lexington

» Пейката на желанията
A little house on the prairie... EmptyНед Сеп 06 2020, 22:49 by Rhys Hutchcraft

» Урок №1: Fight in order to survive
A little house on the prairie... EmptyПет Авг 21 2020, 11:09 by iggy,

» Беше играчка, стана хоби и страст
A little house on the prairie... EmptyПет Авг 21 2020, 01:20 by Рок Хауърд

» Античната библиотека
A little house on the prairie... EmptyСря Авг 19 2020, 23:03 by Rhys Hutchcraft

» Everything black...
A little house on the prairie... EmptyНед Авг 16 2020, 16:54 by Reanna

» Bluebird
A little house on the prairie... EmptyВто Авг 11 2020, 23:20 by Charlotte F

» Дневник по Вълшебства
A little house on the prairie... EmptyСъб Авг 08 2020, 16:28 by Everett Lexington

» Урок №1 - Отвара "Заклинание"
A little house on the prairie... EmptyВто Авг 04 2020, 20:21 by Rhys Hutchcraft

» Цитати за историята ^^
A little house on the prairie... EmptyСря Юли 29 2020, 23:43 by Jessica Whittemore


A little house on the prairie...

2 posters

Go down

A little house on the prairie... Empty A little house on the prairie...

Писане by Проф. Норбърг Нед Мар 03 2013, 23:09

A little house on the prairie... TheHouse
Проф. Норбърг
Проф. Норбърг

<b>XP</b> XP : 40791
Герой : туk
Възраст на героя : 40
Здраве :
A little house on the prairie... Bar-le11100 / 100100 / 100A little house on the prairie... Bar-ri10


Способности
Магипортиране: да
Покровител: Тюлен
Безсловесни магии: не

Върнете се в началото Go down

A little house on the prairie... Empty Re: A little house on the prairie...

Писане by Проф. Норбърг Сря Мар 20 2013, 22:43

Честно казано на Норбърг не му бяха нужни тридесет минути, за да реши какво иска да прави оттук нататък. Неговото решение нямаше да се промени ако бяха минали и дори шейсет... за Бога, дори шестстотин минути нямаше да са достатъчни, за да потушат огъня, който това прекрасно, приятно и съвсем небрежно облекло беше запалило в него. Не, не можеше да види нищо зад него, колкото и прозрачно да беше, но обещанието за онова, което се криеше под него, определено го караше да се усмихва. Не по онзи приятелски начин, по който учениците му го виждаха. Не, този метод той използваше, за да вдъхне доверие в някого, за да го накара да се чувства спокоен, въпреки всички причини, поради които той можеше да е извън релси. Макар и да не беше кой знае колко арогантен, Джоузеф осъзнаваше ефекта, който цялостното му излъчване имаше върху хората. Дали беше съвсем леко забележимо изчервяване, искрено смущение, или просто зле прикрита завист, почти никой не се държеше нормално, когато Норбърг беше в някаква близост до тях. Не беше самовлюбено от негова страна да мисли така, понеже това си беше простата истина. Факт, който едновременно го караше да се чувства добре и някак го ядосваше. Обективно погледнато, той не беше много по-различен от останалите – имаше си очи, имаше си ръце, имаше си крака, имаше си и типичния мъжки израстък, който макар да беше в известна степен чудо на природата, все пак беше едно съвсем нормално нещо за неговата възраст. Да, вярно, тялото му беше в отлична форма, тъй като Джоузеф се стараеше да го поддържа такова, и мисълта му беше доста остра, в повечето случаи, но отново – това си беше нещо, което той самият беше развил в себе си. В него нямаше нищо, което да не присъстваше и в другите хора.
Но тази усмивка на лицето му... Е, тя беше породена от няколко фактора, първият, от които, беше чисто и просто свързан с идеята за онова, което предстоеше да му се случи. Обичаше да се прави на разсеян, но, за съжаление, дори и да изиграеше представлението на живота си, нямаше кого да заблуди, че не знае какво предстои да му се случи. Но поради втория фактор, Джоузеф дори и не смяташе да се опитва. А това беше именно жената, която беше пристъпила „невинно“ в кабинета му. Облечена по този начин, говореща по онзи начин, движеща се по начин, който ако беше определен като предизвикателен, пак щеше да е твърде слабо. Не, тя беше повече от предизвикателна, и Норбърг не можеше да е по-щастлив от този факт. Или всъщност не, щастлив не беше правилната дума. Може би ентусиазиран? Не, и това не можеше да покрие всичко, което мъжът чувстваше. И тъй като думата, която най-правилно описваше състоянието му във въпросния момент, е твърде красноречива, нека опитаме да опишем всичко, което преминаваше през тялото на мъжа през няколкото минути, в които стоя като втрещян, преди да излети през вратата на кабинета си.
По лицето му се беше образувала съвсем леко забележима червенина, която започваше да се простира и по високите части на врата му. Очите му не издаваха никакъв признак за смаляване, а някак дори заплашваха да се разширят още повече. Сърцето му започваше да тупти с няколко идеи по-бързо, издавайки заглушени от цялостната костна структура на мъжа и тънкия слой кожа, който предпазваше вътрешните му органи от външната околност, звуци. Топлината бавно започваше да огрява всяка част от тялото му, включително и онази, около която е центрирана цялата индустрия, правеща филми, най-подходящи за възрастни. Тя бавно започваше да се пробужда, показвайки признаци за живот в мистериозно повдигащите се части от панталона, който Джоузеф беше решил да носи в този ден. В интерес на истината, тези панталони бяха доста елегантно облекло, което мъжът носеше почти с всичко останало. Бяха от тънка, мека материя, изглеждаха нехуманно добре върху тялото му, и най-важното от всичко – струваха една доста щедра сума, която така и не се знаеше, тъй като човекът, който я беше платил, не желаеше да я сподели. Но всичко това идваше без една много важна част, която прикриваше едничката му слабост – нямаше чашка, предпазваща най-слабото му място. И тук въпросът не беше точно до предпазването, ами до прикриването на вече доста голямата издутина, образувала се малко под кръста му. Да, от една страна нямаше никакъв проблем да си стои по този начин в кабинета, дори в повечето случаи обичаше да бъде в такова състояние. Проблемът идваше от факта, че трябваше да премине през цял етаж в това състояние (понеже въобще не си мислеше, че ще може да намали набъбването с мисълта за Оливия, облечена в онези дрехи), преди да успее да се измъкне по някакъв начин от любопитните погледи. Имаше малко ученици, на които преподаваше, но домът, на който той беше ръководител, не беше толкова малък и шансът да бъде видян от представител на този дом, беше едно към четири. Не му харесваше, но нямаше какво да направи – дори след два часа пак щеше да разполага с тази „палатка“, така че може би щеше да е по-добре да вземе разстоянието за отрицателно време и да се надява, че никой няма да забележи люшкащото се насам натам бананово дърво, чиято основа се намираше малко под колана, който пристягаше панталона му.
За негово щастие, зад пределите на кабинета му нямаше почти никоя жива душа. Имаше няколко заблудени духа, които се подсмихваха при вида на люшкащото се достойнство и тихичко си шепнеха едно на друго. При нормални обстоятелства, Джоузеф щеше да се спре и поне да чуе какво точно си говорят, но сега имаше много по-важни ангажименти. Вече беше взел половината разстояние, но ентусиазмът му така и не показваше никакви признаци на понижаване. Дори, ако беше възможно, беше се покачил с няколко идеи. Сега вече не беше просто огромна издутина – сега тя се беше превърнала и в непробиваема. Докато бягаше по коридора, една част от неговото тяло винаги взимаше завоите преди него, което правеше тайното му придвижване толкова по-трудно. Поне имаше късмет, че стълбищата и пространствата, които бяха определени като коридори, бяха достатъчно широки, че тази една част на тялото му да не се забие на неправилното място и мъжът да продължи напред без нея. Е, това беше хипотетично казано, разбира се.
Професорът никога нямаше да може да продължи без нея.
Но тъй като нямаше никакви капани, които заплашваха да отрежат тази така известна част от тялото му, мъжът достигна входа на сградата (с всички израстъци по техните места) и се огледа.Беше задъхан, леко уморен и доста щастлив от факта, че беше пристигнал тук навреме. И още повече – че беше решил да поеме риска да бяга по коридорите с палка, която се люшкаше насам-натам по-рязко и от кречетало. Не подхождаше на мъж с неговия вид да се излага по такъв начин пред хората, за които се предполагаше, че трябва да се учат от него. Но пък, когато никой не го беше видял, тогава технически той не беше направил нищо лошо, нали? Точно така. Нищо не се беше случило. Нищо не беше станало.
Нали, освен едно нещо. Но нека се върнем на ситуацията, която се развиваше пред входа на сградата. Или поне от вътрешната му страна.
Оливия Грийн все още не се беше появила. Може би го чакаше от външната страна, но ако се съдеше по начина, по който се беше появила в кабинета му и онова, което замисляше в главичката си, тя едва ли щеше да рискува да излезе на открито. Ако облеклото, което беше стояло върху тялото й в кабинета на Норбърг, беше само някакво прелюдие, то на Джоузеф му предстоеше да провери колко точно може да се разтегнат панталоните му, преди да се разпорят тотално. За онази част от неговото съществуване, чиято мисъл се беше фокусирала върху набъбналата част от тялото му, моментът, в който се появеше жената, не можеше да дойде по-скоро, но онази, която трябваше да мисли за репутацията на мъжа... Е, тя беше леко притеснена. Едно беше да са издути панталоните – съвсем друго причината за тяхното издуване да изскочи през тях и да поздравява всички хора, преди мъжът дори да се доближи на достатъчно разстоение до тях. Но нейсе, след около три-четири минути, Оливия се появи и челюстта на професора по мъгълознание застина дълбоко под горната му устна, за втори път днес.
Косата й се беше спуснала небрежно на раменете й, които бяха съвсем леко стегнати, сякаш за да подчертаят онова, което се разкриваше под тях. Очите й бяха вперени в него, но не по онзи начин, който караше хората да се притесняват. Не, нейният поглед беше мил, невинен, сладък. Единственото по-сладко нещо от погледа й, бяха устните, които на фона на цялото излъчване, което излизаше от лицето й, изглеждаха божествено красиви. Не бяха много тънки, но бяха достатъчно изпъкнали, за да привлекат вниманието на мъжа поне за момент, преди погледа му да се спусне надолу и да забележи онова, което тя беше облякла.
Или, честно казано, неговата липса.
Тялото й не беше изложено напълно на показ. Не, върху него тя беше облякла прекрасна къса червена рокля, която подчертаваше перфектните й извивки и сякаш удължаваше в пъти и без това изключително дългите й крака. Бюстът й изскачаше напред, потиснат в някаква съвсем лека степен от тясната рокля, но това работеше изключително добре за жената, тъй като мъжът не можеше да отлепи поглед от двете кули-близнаци. Бедрата й бяха перфектно изваяни, подчертани допълнително от тесния червен плат. Но във всичко това имаше една подробност, която правеше всичко толкова по-красиво и пленително.
Червенията плат беше съвсем леко прозрачен. А под него жената беше решила да не добавя нищо.
Усмивката, която се появи на лицето й, беше онзи жест, който беше достатъчен, за да довърши Джоузеф. Някъде по издутината му започнаха да се чуват звуци, които приличаха много на разкъсването на конци, когато те са подложени под силен натиск. По лицето му не можеше да се прочете нищо, тъй като очите му бяха едва ли не влажни от удоволствие, но в съзнанието си той изведнъж се досети, че панталонът, който си беше облякъл, беше с копчета. Пет на брой.
След не повече от пет секунди, едното от тях излетя с невероятна скорост към жената, която рязко се наклони на едната страна, за да го избегне. Напуши я смях, но с доста големи усилия тя успя да го задържи и затърси с поглед причината, поради която беше била „нападната“. Когато очите й се спряха на планината, която се изграждаше по панталона на Норбърг, устните й формираха най-палавата усмивка, която някой въобще можеше да направи.
-Значи наистина сте се радвали да ме видите, професор Норбърг.
Мъжът за момент извърна погледа си към опасно увеличаващата се палатка, и на лицето му се появи смутено изражение. Секунда по-късно, обаче, той отново я погледна, усмихвайки се някак дяволито.
-Никога не лъжа за такива неща, госпожице Грийн.
Не повече от пет минути по-късно, двамата бяха излезли от замъка и бяха стигнали до селцето Хогсмийд, от където се телепортираха в малка, скромна къщичка, някъде из Лондон. Това беше домът на Норбърг, но през следващите часове това място щеше да се превърне във всичко, но не и дом.
-Е, какво точно имахте предвид, професор Грийн?
Беше някак учудващо как едно толкова крехко тяло може да повали друго, което е може би два пъти по-голямо и поне три пъти по-силно. Може би беше изненадата – все пак Оливия му се беше хвърлила точно като разбесняло се куче и беше вплела устните си в неговите с такава целенасоченост, че за първите няколко секунди мъжът дори не можеше да разбере какво се случва. След като се окопити обаче, той започна да й отвръща със същата сила, с която и тя беше започнала.
-Сега разбирам защо влязохте в моя кабинет.
Мъжът се усмихна предизвикателно и продължи да вкусва устните й с такава жажда, каквато дори и заточениците в пустинята Сахара не познаваха.
Проф. Норбърг
Проф. Норбърг

<b>XP</b> XP : 40791
Герой : туk
Възраст на героя : 40
Здраве :
A little house on the prairie... Bar-le11100 / 100100 / 100A little house on the prairie... Bar-ri10


Способности
Магипортиране: да
Покровител: Тюлен
Безсловесни магии: не

Върнете се в началото Go down

A little house on the prairie... Empty Re: A little house on the prairie...

Писане by Проф. Грийн Чет Мар 21 2013, 00:31

Оливия му се нахвърли така, все едно никога до сега не бе виждала мъж. Начина по който я гледаше, караше госпожицата да го желае все повече, и повече. Цялото й тяло потръпна, когато той прокара пръсти по бедрата й. Стисна я с такава сила и я придърпа към себе си (не че имаше накъде повече). Оливия обсипваше цялото му цяло с горещите и целувки, които като че ли оставаха отпечатъците си по него. Все още Джоузеф стоеше повален на земята, а Оливия - седнала в скута му, опитваща да му достави максимално удоволствие. Крехката госпожица доминираше над него. Дали от немощие или заради начина, по който Оливия се движеше в скута му, професора я остави, да покаже на какво е способна.
Тя направи още няколко подобни движение, след което се изправи рязко и му заповяда да седне на стола, който се намираше по средата на стаята. Отвърза черния шал, намиращ се на нежната й снага и завърза очите на мъжа. Сега единственото, което щеше да усеща бяха нейните докосвания. Оливия реши да остави всичко на развинтеното му въображение и започна да стене, карайки мъжа да се побърква. Мина зад гърба му и наведе глава над него, облизвайки целият му врат. Движенията, които правеше с езика си, караха Джоузеф да потръпва, а достойнството му се уголемяваше със всяка изминала секунда. Направи кратка пауза, с цел, да го подразни, а следващия допир който направи, накара мъжа да подскочи. Тя прокарваше нокти по слабините му, които малко по-късно обсипа с горещи целувки. Изражението по лицето на мъжа тотално се промени. Оливия започна да се съблича, оставяйки го в пълно неведение за случващото се. Хвърли нещо на леглото, което изкара от жартиерите си и продължи със стриптийза. Едва, когато допря тялото си в него, мъжът осъзна какво е изпуснал. Това не му се понрави, а когато Оливия усети мислите му, реши че е време да се реваншира.
Отвърза очите му и застана пред него, излагайки на показ всяка извивка от перфектната и фигура. Притисна тялото си към него и го блъсна върху леглото. То мигом потъна. Мъжът стоеше неподвижен, докато Оливия се покатерваше по него.
-Време е за изненада! - прошепна г-ца Грийн, докато прокарваше език по плочките, изписали се по корема му.
Джоузеф продължаваше да гледа по-същия изненадан начин, както когато тя пристигна в кабинета. Но това, не му попречи да обиколи с поглед всяка нейна извивка. Отново се появи усмивка по лицето му. Но този път беше няколко идеи по-перверзна. Оливия също се усмихна, а цялата невинност, с която бе влязла в кабинета, мигом изчезна. Възбудата й пречеше да разсъждава трезво, а погледът й бе толкова отнесен, все едно бе няколко минути преди действията й. Поразрови се из леглото и намери калъфчето, който бе хвърлила по-рано. От него извади пухени белезници, с които окова ръцете му за леглото. Сега бе поела цялата власт над него, и й остана само да задоволи сексуалните му желания.
Изправи се малко над него, след което при сядането се намести. Но този път, мислите и бяха много далече, от това, само да се отърква в него. Оливия издаде стон, който отекна из цялата къща, ако ли не, и извън нея. Тя се зарадва на решението си да напусне Хогуортс. Все пак не желаеше всички да разбират за тази нощ, а и тя беше от жените, които не можеха да бъдат тихи в леглото. А и точно тези писъци, караха жената да се побърква още повече и да увеличава тяхната звучност. Започна бавно да се движи в скута му надолу - нагоре... нагоре надолу... нагоре надолу. Цялата къща се изпълни от стоновете им, и караше дори стените да потръпват от тяхната ритмичност. Движенията и се разбързаха, карайки я да се задъха. Те се гледаха право в очите, без да отместват поглед и за миг. Оливия искаше да види как го задоволява. Искаше да усети всичките му емоции, които в този момент се усещаха из целия дом. Мина час и втори, и трети, а тя продължаваше да впива поглед в него, така какво орел впива ноктите си в плячката. Оливия остана без мощ и отключи Джоусеф, с цел да си почине, а той я преобърна и започна да я блъска с всичка сила. Той се движеше така, все едно цял ден си е почивал, а по лицето му нямаше и капка умора. Оливия го стисна за гърба, нанасяйки му белези от нокти, които изглеждаше, че няма да избледнеят с времето. През целия си живот, професор Грийн не бе имала такъв любовник, като Джоусеф. Той бе ненаситен, а тя - готова да му се отдаде изцяло, докато и двамата не паднат мъртви от немощие.
Съмна се, а любовната играе все още беше в разгара си. Целите им тела бяха облени в пот. Косите им - в невиждана досега форма. Но те не спираха и продължаваха да изцеждат и последната капка мощ от себе си. Останали без въздух, без сили, обезводнени, те направиха кратка почивка, да съберат сили и да продължат приятните си занимания. Отивайки в кухнята, която бе порядъчно подредена, Оливия забеляза старинен часовник, чиито стрелки сочеха 11:45. И двамата се стреснаха, а мислите им вече бяха далеч от това, да се върнат в леглото. Само след няколко минути, професор Норбърг трябваше да е в Хогуортс и да преподава на децата. Върнаха се в спалнята, за да съберат, разхвърлените по земята дрехи и се магипортираха. Стигайки до замъка, Оливия се обърна към него, целуна го по-бузата, докато се оглеждаше за някой и изрече:
- Надявам се скоро да по повторим! - изрече Оливия, а по лицето и се изписа дяволита усмивка, след което се обърна, и с последните си сили се запъти към стаята си.

Проф. Грийн
Проф. Грийн

<b>XP</b> XP : 40659
Герой : туk
Възраст на героя : 40
Врагове : Всеки, който я опознае, мигом я намразва
Приятели : за момента няма
Здраве :
A little house on the prairie... Bar-le11100 / 100100 / 100A little house on the prairie... Bar-ri10


Способности
Магипортиране: да
Покровител: Гарван
Безсловесни магии: не

Върнете се в началото Go down

A little house on the prairie... Empty Re: A little house on the prairie...

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите