ОТКРИВАНЕ НА УЧЕБНАТА ГОДИНА В ИЛВЪРМОРНИ | Голямата зала

Откриване на учебната година И последните дни от лятната ваканция се бяха изнизали. Това за учениците значеше само едно - началото на поредната учебна година. Година, която определено преди старта ѝ можеше да се нарече различна, нова, интересна и изпълнена с много въпросителни. За първи път в магическата история Хогуортс нямаше да посрещне "своите деца", а всички те щяха да прекрачат прага на Илвърморни. Изненада щеше да има и от учениците, обучаващи се в Дурмщранг. Няколко от тях също щяха да посещават това училище. Всичко това се случваше с цел опознаването на други магьоснически традиции, обучения и знания. Интересното тепърва предстоеше.

Днес бе денят на откриването. Учениците, придружени от своите преподватели вече бяха на няколко минути от училището. Домашните духчета на Илвърморни довършваха последните детайли в Голямата зала. Тя, за разлика от хогуортската, изглеждаше още по-впечатляващо и модерно. Мраморът бе в нейната основа, големи полилеи се спускаха от тавана, придавайки респектиращ вид. Четири маси се бяха разположили, а над всяка имаше омагьосана холограма със знака на съответният дом. Учителската маса имаше кръгла форма и бе направена също от бял, красив мрамор.

Мейкън Рейвънуд ми бе поверил грижите за откриването, както и за цялата учебна година. Странно, че не ми беше споделил защо ще отсъства, но сляпото му доверие към мен даваше сигнали за това, че скоро със смъртожадните трябва да организираме миниатака. МАКУЗА не представляваше голяма заплаха, за това тази учебна година изглеждаше най-подходяща.
Нямах време за размисли, тъй като тътен от пристигащи магьосници се разнесе. Усещах енергията им и това по някакъв начин ме зареждаше. Погледите им шареха, обхождайки непознатото помещение. Бяха толкова нелепо интересни.
Когато и последният магьосник бе в помещението, преподавателите заеха местата си на кръглата маса. За първа година съставът беше непроменен. Слава на Мерлин!

- Добър вечер на всички и добре дошли в Илвърморни! - гласът ми бе "усилен", с помощта на простичко заклинание, а погледът ми премина за части от секундата през всеки от познатите ми ученици, както и тези на Дурмщранг. Не криех, че имах доста симпатии към тях, още от Тримагическия. - Очаква ни една доста различна учебна година в едно непознато за нас място. Първо - искам да кажа, че трябва да се държите на ниво и да покажете, че сте по-добрите. Второ - както Хогуортс, това също ще е ваш дом и трябва да го заобичате. Трето - освен вас, ще имаме и ученици, които ще са наравно с вас, а и може да са над вас. Учениците от Дурмщранг, аплодисменти за тях.
Леко пресилено, но шумът от ръкоплясканията не закъсня, а тънка усмивка се появи на лицето ми при вида на недоволни грифиндорци.
- Искам да ви обявя, че преподавателският състав остава същия, както миналата година. Директор Рейвънуд тази учебна година ще е далеч от нас, заради ангажименти в Министерството и поради тази причина искате или не, аз ще бъда вашия директор и съответно, мой заместник ще е прекрасната професор Люсил Боаклер. - силни овации ме заглушиха, а погледите ставаха все още по-объркани, тъй като тази информация не бе известна до този момент. Дори аз не очаквах да се развият така нещата, но този пост бе добре дошъл.

- Сега! Както при нас, така и тук, трябва да преминете през разпределителен процес, за да разберете на кой дом принадлежите. Забравяме за нашите. Започвате от начало. Може да делите една спалня с врага си. Разпределянето ще стане чрез тотем, който се намира в Главния коридор, където трябва да отидете след минути. На него са издълбани символите на домовете. Когато застанете върху гордийския възел, чакате дърворезбата да реагира. Символът на мястото, където принадлежите ще ви даде знак. Има едно пояснение тук - възможно е повече от един дом да ви "желае". Голяма рядкост е, но ако това се случи ВИЕ избирате къде да отидете. Основна разлика с нашата Разпределителна шапка. - това бе един от малкото случаи, в които абсолютно всички слушаха и внимаваха. - Дом Рогата змия - символизира ума. Дом Уампус - символизира тялото. Дом Буревестник - символизира душата. Дом Пъклуджи - символизира сърцето. Това е, което трябва да знаете. За повече информация, ще ви кажа къде да намерите библиотеката. А сега е време за разпределяне! Към Главния коридор!
След тези думи с бързи крачки преминах през тълпата от ученици, повеждайки ги към тотема, който щеше да предначертае съдбата им.

РП задача: Напишете пост, в който описвате пристигането си, реакциите ви, емоциите, мнението ви за Илвърморни, а след това процеса на Разпределянето. Напомням "Ако Рогатата Змия иска ученика, кристалът, поставен на челото ѝ, ще светне. Ако Уампус иска ученика, той ще изреве. Буревестникът обозначава одобрението си, като бие с крилата, а Пъклуджи вдига стрелата си във въздуха". Може да развивате и ваши собствени сюжети. Темата е ваша!

2981 12289 0

by **Alania Lodge.** Пон Юли 06 2020, 23:41

За съжаление лятото свърши и вместо да се отправя към гара Кингс Крос трябваше да изтърпя няколко дневно пътуване в един отвратителен кораб. Е, трябваше, но не стана така. Родителите ми, които бяха част от училищното настоятелство, с много връзки и убеждения успяха да убедят директора да пътувам с частния ни самолет първа класа. Осем прекрасни часа в които щраках снимки за инстаграм, хапвах омари и хайвер и си правих маски на лицето. Беше страхотно изживяване. Не искам и да знам как онези палячовци от Хогуортс са се бутали в някакъв мизерен кораб. Не е ли круиз, не ми го хвали. Сигурно са хванали морска болест и повръщали един върху друг. Повечето от любимите ми съученици така или иначе завършиха, така че ми беше все тая. През лятото успях да възвърна повечето от спомените си, като някои бяха абсурдни. Например увлечението към Андерсън. Какво съм си мислела?! В момента си мислех само за едно момче, което за съжаление беше на другия край на планетата... Лимузина ме докара от Бостънското летище до пристанището, където трябваше да изчакам съучениците си. Като ги видях с какво возило пристигат ми прилоша. Добре, че бях над правилата. Полетите до САЩ винаги са били дълги, но когато си в първа класа не изглеждат толкова зле. Това лято ходих веднъж до Ню Йорк на шопинг, както и в Лос Анджелис на екскурзия. Алея на славата, Холивудския надпис, студиата, ау. Беше супер, но в Бостън нямаше нищо интересно.
Най-накрая потеглихме, като бързо наваксах с Луциус, който май беше останал единствения ми приятел. Помахах вяло на Рис и Борис, с които се бях запознала на турнира. Урика пак се подвизаваше с братовчед си. Този не завърши ли? Как така неговия приятел-тигър Артър не го уреди с някоя позиция в Министерството? Сигурно Рок беше тук, за да наглежда малката палавница. Урика беше известна с езичето си. Надали му се искаше братовчедка му да се подвизава с уста пълна с авти. И то не от семките, които гризка..
Илвърморни не беше Хогуортс, но определено не беше зле. Харесвах мрамора. Нямаше олд вайба на училището ми, но ми харесваше модерната обстановка. Може би тази година нямаше да е толкова зле, колкото си мислех. Беше ми тъжно, че нямаше да прекарам последната си година в моят си Хогуортс, но винаги можех да остана да повтарям, нали? Тук нямаше летящи свещи, а огромен полилей. Тавана не беше небе, а просто... таван. Колкото и да си кривя душата, друго си е връщи. Рейвънууд липсваше, така че Андерсън откри годината. Професора, с който толкова много исках да говоря, но не видях цяло лято. Дори на турнира отсъстваше. Къде беше и защо продължаваше да ме игнорира?! Разпределителната церемония беше единственото за което се вълнувах и малко притеснявах. Представете си да се падна в един дом с индивиди като Шарлот, Урика и дурмщрангските момичета, които изглеждаха сякаш с два удара ще ме повалят на земята. Леко се страхувах от тях. Дори Джесика Уитмор ми липсваше в момента. Рогата змия и Буревестник ми изглеждаха най-примамливи. Церемонията определено щеше да е интересна. Естествено, бях проучила историята на училището и домовете. Нямаше шанс да съм неподготвена за каквото и да е било.
Бях една от първите, тръгнали след Аштън. Извиках няколко пъти името му, но така и не се обърна към мен. Да не би и той да ме е забравил? Всички мъже са идиоти, няма какво просто. Викаха ни по азбучен ред, така че бях една от първите настанили се под гордийския възел. И сега какво? Чакам? Гледах заобикалящите ме същества, надявайки се да змията или буревестника да ме приютят през следващата учебна година. След няма и минута кристалът, поставен на главата на Рогатата змия, присветна. Това е! Змия веднъж, змия винаги! Усмихнах се и се насочих към останалите ученици. А сега да видим кои ще са съдомниците ми тази година...

by **Rhys Hutchcraft** Вто Юли 07 2020, 01:28

Рис оглеждаше залата на Илвърморни. Високият таван и каменните стени му напомняха за Хогуортс, а и според легендите точно легендарната създателка на училището е била от Хогуортс и тук имаха четири дома, но бяха с магически същества. И въпреки това, ако се замислеше Рис можеше по логичен път да предначертае кое създание за кой дом се отнасяше. За разлика от Дурм, където бяха известни само с ... е. Сега. Нямаше да ви издавам тайни. Рис се наведе към другите от дома си. От дясно му стоеше Борис, а отляво Тамара, който се наведоха подобно на Рис, а отсреща Саша, Марго и Елисавета го изгледаха изпод вежди.
- Абе... и тук ли трябва да бием някой? - попита Рис в недоумение от речта на Директора. Подобно на Хогуортските ученици и Института Дурмщранг бе дал учениците си на обмен. Не е като да не бяха си тръгнали от Хогуортс, за да реши директорката, че е добра идея да прати същите хора в Илвърморни. Да, добре, че имаше и протестиращи от тях, но за тях, учебната година щеше да е почивка.
- Не. Тук може и да няма нужда, като се има предвид колко малко участника имаха за Тримагическия турнир. - отвърна Саша студено. - Което не значи, че не трябва да се държите на ниво.
- Че защо само "ние" и ти трябва да се държиш на ниво. - възнегодува нидерландеца и присви очи.
- Мисля, че можеш да си отговориш и сам на това.
- Ще ни разпределят наново!!! - ухили се доволно Марго и плесна с ръце, оглеждайки хората около нас.
- Можем да сме с различни хора ... - недоволно измънка Борис.
- И да се премесим с някой от Хогуортс. - усмихна се доволно Рис. Каквото и да бе направил нидерландеца в един момент се усмихваше доволно, в следващия Саша му бе пернал един иззад главата. - АУ! Това за какво беше???
- Знаеш за какво! Не смей да се правиш на нещо, което не си.
- Ти пък ще ми кажеш...
- Хъчкрафт...
- Ами вие двамата! - Започна Тамара тихо, а Рис недоволно се завъртя. - Рис, чакай, не натам, ЕЙ Да Ти и ....
- Отиде.- засмя се Борис.

Въпреки, че не беше ред на нидерландеца, нито пък осъзнаваше какво се случва, момчето бе прередило успешно почти целия азбучен ред, защото се спъна и се спря, преди да падне, точно под тотема. Сега, когато беше център на внимание, Рис се усмихна леко и повдигна ръце, все едно се предаваше, а усмивката не падаше от лицето му, а и забеляза как, докато съдомниците му го гледаха изпод вежди, изведнъж рязко смениха очите си към един от символите.

- Човек на душатаааа! - засмя се Марго и плесна с ръце.
- Да, май съм си цял буревестник!
- По-скоро буря. - отвърна ухилен Борис. Нямаше търпение да приключи фиаското и да ходят да изпушат по една цигара.
- В душата, в сърцето! - засмя се Рис леко и искаше да прегърне Елисавета, която беше по-тиха от обикновенно, но усети студения поглед на Саша върху себе си. - Усещам, че ще си спа спокойно тази година.
- Защото? - подпита Тамара.
- Та, то е ясно. Всички сте по-умни от мен, сигурно ще сте в Рогатата змия. Добре, може би освен Борис. Той е цяло Тяло.

by **Урика** Вто Юли 07 2020, 16:19

Колкото и интересно да беше съкратеното чрез магия пътуване със старинния кораб то свърши и акостираха на пристанището в Бостън. Затова учениците и учителите си събраха багажа и един след друг слязоха на брега. Там Рок си взе довиждане с Урика и другите, с които бе плавал и тръгна по неговите работи. Впрочем тя също нямаше търпение да разгледа града, даже вече си беше набелязала няколко места. Обаче това щеше да стане по-късно.
Урика разглеждаше с удивление и възхита главната зала на новото си училище. Беше много красива, също както в Хогуортс, макар и по различен начин. Заедно с това слушаше приветствената реч на Андерсън.
Момичето се отправи заедно с новите и старите си съученици към тотема. Вълнуваше се. С кого ли щеше да дели една стая през следващата, за нея последна учебна година? Този въпрос съвсем скоро щеше да се изясни.
Церемонията по разпределяне течеше и в крайна сметка дойде ред на девойката да заеме място пред тотема. В първите няколко секунди не стана нищо, после едновременно или почити се разнесе рев и просветна кристал.
„Тяло или ум. Войни или змии“ - помисли Урика. - „Войн не е само онзи, който размахва оръжие или юмруци. Войн е и духовно състояние" - припомни си нашата героиня. Помисли си, че от тази гледна точка Шарлот например, ако не бе завършила нямаше да се падне в „Уампус“. Но сега Урика трябваше да направи избор и тя реши. Избра „Уампус“.
Момичето се отдръпна, правейки място на следващия и се запъти към масата на новия си дом.

by **Brienne Coldan** Сря Юли 08 2020, 03:01

Вълнуващ момент, подобрен на точи от нейната първа година в Хогуортс. Върна в умът и толкова прекрасни спомени, почувства се отново като дете, макар и все още да не е избутала съвсем, своята детска наивност и дори поведение. Замъка толкова красив и пищен, толкова магичен. Не надминаваше нейното любимо училище но също много красиво и зрелищно. Облечени в новите униформи, се движеха в ред и организация. По пътя за да се разсейва си говореше с някой от новите и старите си познати. Доста и се притесняваше, надяваше се някой от нейните приятели да се паднат в нейния дом, макар че и тя не знаеше къде ще се озове точно. Имаше малки предположение но нищо по специално.
Лека полека и един по един бяха привиквани, за да бъдат разпределени. Сигурно най- голяма емоция са изпитали първокурсниците, сигурно следващата година, като се завърнат отново, ще бъдат разпределени. Всяка година нова емоция. Щеше сигурно да е приятно но тази година за нея е последна и едва ли, щеше да изпита подобна емоция.
Затай дъх, когато на ред се оказа Рис, тотема го разпредели в Буревестник, дота му прилягаше, той имаш доста авантюристичен дух. Мислеше си, че и тя ще се падне там но не е много убедена. Урика също разпределена в дом, който също доста и прилягаше макар, че не я познаваше много добре. Бриен е от малкото хора, подобно на Рис, който искаха да са приятели с всички. Макар, че изпитваше голямо уважение и богообожание към всички от другите училища, макар и в нейното да бяха също толкова добри, красиви и талантливи.
Преди да се усети извикаха нейното име, разтърси глава все едно я откъсват от сън. Пристъпи на пред, малко се уплаши първоначално. Или по скоро се притесни от многото хора. Застана там където и казаха, а очите и зашариха на бързо. Притеснено сви ръцете си, зад гърба си и зачака някакъв резултат. Може би трябваше малко време или по скоро на не и се струваше, като цяла вечност, а сигурно е стояла само една секунда или две не повече. Очакваш нещо да се случи, малко и липсваше глада на шапката и как тя си разговаряше понякога с учениците. В следващия миг видя как кристала над главата на Рогатата змия засвети. Очите и се оголемиха, очаквано но и се искаше да е някъде другаде. Не можеше да отрече, че е по подходяща за този дом но шока идваше и от това, че май се оказа с доста Слидеринци в един дом. Това криеше в себе си май малко проблеми. Тръгна с шокирана, като погледна към другите, който чакаха своя ред. Май тази година, щеше да е тежичка, доста от приятелите и, щяха да са в друг дом, а други просто бяха завършили.

Allegro by Mozart Времето сякаш отлиташе неусетно и ваканцията след приключването на първата учебна година, в която Петрова бе преподавател, сякаш бе крайно недостатъчна. Въпреки краткото време, в което българката си представяше как препича сексапилните си бедра на Коморските острови или слънчева Майорка, бяха се случили много събития. Някои не чак толкова, а други доста съдбоносни. Покрай всичката заетост около пътуването, Тримагическия турнир и ангажимента си към Монро и смъртожадните с присъединяването на Еверет, все пак българката успя да събере малко тен, който съвсем даваше красив бронзов оттенък на гладката и и добре подържана кожа.

Типично в свой стил, Бриана бе отделила повече време подбирайки тоалета си и правейки прическата си, отколкото обичайно се заседяваше по подобни мероприятия. Този върху изваяната фигура бе сложила дълга и синя рокля от гладка материя. Непокътнатата и фигура, въпреки близо тридесетте си години, бе подчертана от страхотната прилепнала кройка в горната част на облеклото, а свободната долна създаваше красиво ехо след всяка една нейна крачка. Секунди преди да напусне стаята си, в която се подготвяше, Петрова се завъртя, оглеждайки за липсващи или не съвсем перфектни детайли по себе си. Усмивката и бе умерена с типичното за нея арогантно и в същото време ехидно изражение, леко присвит поглед и дяволито повдигнати вежди. Веднага щом се напръска няколко пъти с парфюм, преподавателката по ЗСЧИ се отправи към коридора. Високите и токчета сигнализираха пристигането и освен по този, но и по другите етажи, а пуснати те и небрежно начупени коси я следваха, размятайки се в синхрон. Очевидно закъсняваше, затова походката и бе по-забързана от обикновено. Е, в свой стил Петрова нямаше как да пропусне да огледа всичко, което подминаваше в детайл, просто защото бе свикнала да знае всичко, тъй като именно знанието и подготвеността я бяха нещата, които и помагаха да оцелява през годините. Сега бе важно да запази прикритието си като смъртожадна, а бидейки крачка пред всеки, то бе гарантирано. И все пак връщайки се на изящната персона, която слизаше по стълбите, за да се присъедини към голямата зала, можеше да се забележат лъскави и спуснати обеци, които въпреки цялото осветление и блестящ дизайн на двореца отвътре, те успяваха да привлекат внимание върху себе си.

Да, залата наистина бе прекрасна. Спускащите се огромни полюлеи създаваха един особено кралски привкус на помещението, а четирите маси с холограми на домовете наистина впечатлиха Петрова, която и без това доста трудно можеше да бъде изненадана по някакъв начин. О, там бе и огромната кръгла маса, на която трябваше да бъдат всички преподаватели. Белият мрамор изискваше особено внимание, предвид преплитането на различни стилове на обзавеждане използвани през вековете, които в крайна сметка си пасваха страхотно. След първоначално ахналото от възхищение изражение, Петрова бързо залепи своята лукава усмивка и очи, които никога не знаеш какво мислят, дори когато плътните и устни изговаряха най-искрените си слова.

- Я, виж ти! Колко трогателно! - въздъхна подигравателно българката, виждайки как Люсил и Еверет са в прегръдка, след като явно Лексингтън типично за себе си бе закъснял също. След серията от любезни поздрави между французойката и високият преподавател по Вълшебство явно бе време да се настанят.
- Защо пък да не разваля идилията? - засмя се Петрова, забързвайки крачка. Еверет джентълменски издърпа стол, за да може Боаклер да седне. Усмивката на нежната дама щеше да бъде развалена след секунди. Може би три... две... една...
- Хм! Благодаря ти, Лексингтън! Невероятен кавалер! - заяви преподавателката по ЗСЧИ втренчвайки поглед в лицето му. Е, със сигурност любовникът и както и бивше гадже не бе предвидил това място за нея, а за самия себе си, ала Бриана бе достатъчно бърза дори на четиринадесет сантиметрови токчета. Посърналото изражение на къдрокосия учител издаваше чувство за вина, очакване за наказание и обещание за послушание през цялата вечер. Всичко онова, което изпитваше дете след поредната пакост, след като майка му го е спипала. В този момент Петрова седна на стола, който така удобно Ев държеше и кръстоса крака, замятайки демонстративно коси и подпирайки брадичка с дланта си. Очевидният шок в лицето на Люсил бе фино прикрит с леко обръщане настрани от красивата французойка. Не след дълго и Лексингтън се изсипа на стола. Въпреки идеята му да бъде от дясната страна на добрата си приятелка от години Боаклер, бе от тази на Бриана, която тактично се настани между двамата. О, да. Тя бе кралица на подобни неща и се забавляваше искрено.
- Добър вечер на всички! Каква прекрасна атмосфера, не мислите ли? - възкликна брюнетката с усмивка без да поглежда към никого, взирайки се напред, някъде измежду тълпата от ученици. Кимайки подобно на Холивудска звезда от мъгълското кино, Петрова поздравяваше с очи тези от учениците, които ръкомахаха, викайки “Госпожице Петрова” и се възхищаваха или сънуваха от време на време. Разбира се, Бриана бе сама по себе си достатъчно цветна и сложна личност за да бъде харесвана от всеки. Голяма част от тези, на които предстоеше отново или за пръв път да преподава се споглеждаха недоволно, но това караше българката да бъде все по-горда от себе си. Все пак работата и като преподавател бе само прикритие, но не можеше да отрече, че и харесваше и започваше все повече да се привързва по свой начин.
- За Илвърморни! - каза тя, вдигайки своята чаша с току-що налято розе, изпъчвайки още повече наперената си стойка, след което отпи и се усмихна. Само тя знаеше какво си мисли в този момент, защото изражението и изразяваше наслада, гордост и самодоволство от очевидно перфектно вървящ собствен план.
:copyright: 2981 12289 0

by **Katie Hooch.** Чет Юли 09 2020, 23:28

AUROR HOOCH.Мрежести чорапи, напълнени щедро с плът, се развяваха под учителската маса. Аврор Хууч бе свалила, така неудобните си боти и сега малките и ходила шаваха свободно под покривката. Палаво се озъртаха и разглеждаха крачолите на околните, до момента в който не затиснаха нечии крак. Кейти се закиска развеселено и потупа, дългогодишния си приятел, Евърет, по рамото.

- Ев, храниш ли се въобще? Или тънкото краче под стола ти е на Петрова? - преподавателката се изсмя още един път, хвърляйки развеселен поглед на колежката си и смигвайки заговорнически на Евърет.

Кейти мразеше проклетото място. Не 'и стигаше Хогуъртс, а сега трябваше да търпи и помпозни американци. Само при мисълта за МАКУЗА я заболяваше главата, но табелата за бургери, до "тайната" им лаборатория, помагаше за утешаването на болката.
Откриването на учебната година не се нравеше на Хууч, скуката я налягаше с всяка секунда. Колегите 'и, както обикновено, бяха изключително духовити, като спукани балони. Слагаш лепенка, пълниш с вода и ги мяташ по някой ученик, готово! Новата любовна афера е почнала!
Загубена в отчаянието си, Кейти бе наредила десетина конячени чаши пред себе си, отпивайки премерени количества от всяка. Преди няколко дена бе гледала някакъв уличен музикат, свирещ на чаши, и вдъхновението я бе осенило! Той, по някаква нелогична причина, го правеше с водни чаши и...вода, но според Хууч, тънките извити чашки и брендито бяха къде, къде по- добро решение! Както и приятно!
Уви, като всяко едно начинание, това бързо омръзна на Кейти и тя започна просто да изпива до дъно чашите, мятайки ги зад себе си.
- Обича ме ... - тряс - ...не ме обича...- тряс...обича ме...

- Кейти, какво по дяволите правиш? Кой дали те обича? - изсъска една от по- възрастните преподавателки.

- А, ами...още не съм помислила за това, но ако ако ме обича ще разберете. - изфъфли Кейти, намигвайки тромаво на събеседничката си.

Та така цяла нощ...:copyright:️ 2981 12289 0

by **Мат Колдуел** Пет Юли 10 2020, 16:10

„Най-накрая ще мога да си почина.“, лентяйски разсъждаваше Колдуел сам с мислите си, надигайки за пореден път към устните си металната чаша с вино, поставена пред него на мраморната маса. „Отдай се на това, което ти доставя удоволствие, за да не ти се налага да работиш никога през живота си“, или нещо от този сорт. Не си спомняше с точност тази проникновена мисъл, но се доверяваше на съдържанието ѝ също толкова, колкото и на кървавочервената течност в чашата си - с голяма доза скептицизъм. Алкохолът имаше способността да възбужда вдъхновението, но в същото време лъжеше. Колкото до народните мъдрости - никога не подценявай силата на голям брой тъпанари, събрани на едно място.

За огромно съжаление на историка, лятото се беше оказало много по-напрегнато от първоначалните му очаквания. Наред с Тримагическия турнир, му се наложи да се занимава и със задълженията си към МАКУЗА, а там удари на камък. Фактът, че смъртожадните не си падаха особено по дейността на тайната лаборатория в Американския магически конгрес, създаде на Мат сериозни главоболия. А после и Лена изчезна... изобщо в последно време все забавни неща се случваха. Началото на учебната година беше светлина в тунела. Самата идея да са в Илвърморни малко разваляше плановете му. Свен Небе използваше професора за информатор именно заради местопребиваването на последния в Европа. Сега ситуацията коренно се променяше. Може би някоя и друга точка от списъка щеше да си замине, което на пръв поглед звучеше като доста добра новина. Отделно, Колдуел обичаше да преподава, затова и приемаше професията си по-скоро като момент, в който да си вземе глътка въздух от всичките други неща, с които му се налагаше да се занимава. Обаче веднага се сети и за нещо друго и се усмихна иронично - „Ако не те бива в нищо, стани учител.“ - да, поредната народна мъдрост.

Откриването не беше кой знае какво, основно защото повечето ученици бяха погълнати от това да разглеждат просторната зала и да се вълнуват от това в кой дом ще попаднат при разпределянето. Това ги караше да са малко по-тихички от обикновено. Учителският колектив пък си беше останал същият, така че място за изненади нямаше... нали? Е, явно имаше хора със скрити карти под ръкавите си. Разбира се, забавата започна след появата на Бриана Петрова, която набързо прикова погледите към себе си - някои учедени, а някои - ... не особено. „Впечатляващо е как тази жена успява да си наложи думата и никой да не ѝ противоречи“, мислеше си Колдуел, наблюдавайки развиващата се срещу него сценка. Да, впечатляващо беше, защото Лексингтън беше потърпевш. Ако Мат беше на негово място, вероятно вместо да е впечатлен, щеше да изпитва съвсем различни, да кажем малко по-негативни, емоции спрямо колежката си.

В същия момент обаче вниманието на Колдуел се измести от Петрова, Лексингтън и Боаклер и се насочи към седящата по-близо до него Хууч, която... ъм, хвърляше чашите си на земята, след като пресушеше съдържанието им. Уау, като че ли Бриана имаше конкуренция под светлината на прожекторите. Велико!
- Е, колеги, - Колдуел проговори, влагайки сериозни усилия да не се засмее с глас на действията на билколожката - наздраве за началото на поредната нова учебна година... - след което вдигна чашата си във въздуха, а малко преди да отпие добави едва доловимо - ... в психиатрията.

by **renchii diaz** Съб Юли 11 2020, 19:13

NOW THEN SHALL WE START THE GOSSIP, NUMBER 7 - 1/?

"Дори и да не знаеш къде се намираш, огледай се - едничката константа която ще видиш е малоумието.... Само гледай да не е твоето собствено."
- A very important Renchii proverb

Ако щеш и да го убиеш, Рен не би могъл да ти каже как и кога бе кацнал на мястото си в главната зала, свил крака разперени по турски под своите задни части на стола (под формата на the famous gay sitting position), не можеше да уточни от къде се бе сдобил с бутилката бренди, НО можеше да вметне, че бе загубил някъде пернатата боа, която обикновено намираше своето място върху раменете му като допълнителен pzzazz към многоцветните мантии от пайети, представляващи стабилна част от гардероба на магьосника.

Бе започнал деня с махмурлука на десетилетието и вероятно щеше да го завърши със зрелищен запой, който да го постави в състояние на блажено изтръпване от всякакъв тип, ала уви - днес трябваше да се вкара в релси. Поне докрая на деня. А брендито така нежно му шепнеше - изпий ме, изпий ме~ Ah, what a siren.

Разтресе глава за да се опомни и зашари с очи като въглен и подчертани дебело с молив, също толкова тъмен, по Голямата зала. Трябваше да им се признае на тези американци, поне да си декорират магическите училища можеха - бе различно и свежо от онова, което бе свикнал да вижда в старата Алма Матер, но вдъхваше същото страхопочитание към институцията и учителската професия и призвание.

А той защо бе станал учител, отново?

Споменеш ли на някой, че Ренчи Диаз бе странна птица, в отговор щеше да получиш само "Кажи ми нещо, което не знам." Открай време бе фактор в повечето трагикомични ситуации, случващи се на територията на замъка Хогуортс, и бе от главните причинители на бели коси за де що имаше душа в средите на the staff състав. А мешавицата от зъбчести колела, лагери и смазочни материали в главата му кой я знае...

Отпи нова глътка от брендито в ръцете си и заби поглед в разпределителната церемония.
-Светът е сцена, а аз живях и дирижирах малкия цирк в големия... И това ще отмине.

I am the ringleader, i call the shots.
Но дали бе така наистина, след като чувстваше контрола си да се хлъзга и да тече през пръстите му подобно на фин морски пясък?

Гласовете на колегите му, гладък махагон и студено желязо го изтръгнаха от мислите му и го върнаха обратно в Голямата зала. А разпределението на децата продължаваше. Чудно, колко ли щяха да попаднат отново заедно, и колко щяха да бъдат разделени? Една бе церемонията в Хогуортс и едни ценност възпитаваха домовете там. А съвсем друго бе в Новия свят. Ум, тяло, душа, сърце. На кое щяха да заложат тези деца? Здравият дух живее в здрав ум и здраво тяло, нали така се говореше.

Повдигна бутилката и отново напълни чашата си.
Каква ли буря вещаеше тази година?
Отпи глътка, а после още една, и още една, докато не пресуши отново бледия кристал в ръката си.
-Не искам да знам, не ми показвай.

by **Everett Lexington** Нед Юли 12 2020, 01:55

I just came to the party for the drugs

Цикламено цвете, жълти тръни и прокобата на един далтонист - част две. Очите на Лексингтън бяха специален случай на това цветово поражение, така наречената тританопия, оставяща го сляп за всички сини и жълти багри. Не бе сигурен дали любовта му към билката не се коренеше именно в способността ѝ да направи аленото още по-ярко, живо, витално, сякаш пулсиращо дори зад затворените му клепачи. Последната му среща с острия дим бе преминала... благоприятно, но и с твърде много последици. Но Евърет дълбоко вярваше, че бе заслужил няколко дръпки, като награда за цялото жарко лято, през което бе останал абсолютно непорочен и чист като сълза, макар дяволът постоянно да го подлагаше на седуктивни изпитания - било то тъничка презрамка спуснала се по млечна кожа, обагрена с хиляди лунички, подобно на слънчеви звезди по небесна карта. Ментално потупване по рамото. А и навярно се бе страхувал от начина по който билката караше аления цвят да трепти, твърде омагьосващ сам по себе си.
Очите му се спряха върху рижава ученичка, прекосяваща пищната зала с приятелките си под ръка, чиито огнени коси за миг накараха цялото му същество да изтръпне. Фалшива тревога. Почувства се погнусен от собствената си натура, за хиляден път от началото на месеца. Бе благодарен, че е далеч от дома си и Джесика, но същевременно ръцете вече го сърбяха да й изпрати писмо, което би било изпълнено с хиляди несмислени думи, образуващи едно голямо нищо. Трябваше да се разсее, което не бе толкова трудно, имайки предвид състоянието му. Бриана? Не успя да я открие, някак изнервен от мислите си, отпращащи го обратно в Англия. Всички от колектива изглеждаха доста напрегнати, навярно прекарали доста... сухо лято, подобно на самия Евърет. Пред погледа му изникна Люсил, която бе единствената свежест на учителската маса. Кой знае, французите са си французи.
Самото присъствие на Боаклер успокои нервността му, зародила се от едни порочни, но напълно непорочни по същността си мисли. Нещо в топлия ѝ поглед му казваше, че всичко ще е наред, че всичко ще се нареди... Не успя да се сдържи и да не я прегърне, позволявайки си да вдиша елегантния ѝ парфюм, който за миг му напомни на отдавна забравени виолетки, изпълващи хол претъпкан с бели платна. Напушеният му мозък се пробваше да пресметне колко пъти може да повтори на ум "Люлю", докато Люсил редеше изречение след изречение, все толкова недочути. В крайна сметка се отказа, тъй като да си повтаря "Люлю" и да смята едновременно бе твърде трудна задача.
Бриана, естествено, направи подобаващо драматично появяване, намествайки се между Боаклер и Евърет, подтиквана от едно съвсем първично чувство, което би отрекла. Ревнуваше, съвсем очаквано, но Петрова би заклеймила или дори убила всеки, който се осмелеше да ѝ го каже в лицето. Опитите на Евърет да попита Люсил със записките по практическо вълшебство, с която ѝ бе услужил за лятото, бяха осуетени от съвсем "неволно" местене на Бриана. Наведеше ли глава напред, дамата отпиваше от напитката си, а изпънеше ли гръб Бри умело се излягаше в стола
. Както и да е. Въздъхна тежко и си наля чаша алено вино, доставящо му удоволствието на търсения пулсиращ цвят.
- Внимавай. - изсъска Бриана, точно щом благоуханната течност докосна устните му, напомняйки с досада, че мъжът далеч не държеше на пиене
Евърет се почувства отново на седемнадесет, разкарван за зелената вратовръзка из безкрайните коридори на Хогуортс, от същата тъмнокоска, която не спираше да му върти гневни очи. Още малко и щеше да си види мозъка. Там е работата, че ако беше на седемнадесет, държеше да бъде посрещнат с целувка и наречен "захарче", а не... това.
- Виж, Бри. В момента си лабилна осмица, искам да станеш стабилна четворка. - Евърет постави ръка на коляното на колежката си, а нейната напълно очаквана реакция бе да се стегне, готова за атака - Chillax.
- Престани с този акцент. Никой не ти вярва. - изсумтя дамата преди отново да врътне очи
Извърна се към Кейти, която, както винаги, не разочароваше. Искаше му се да е като нея, а не да се напива от две глътки вино. Любопитният му поглед се плъзна към Мат и не успя да се сдържи да не се замисли какво ли се случва в главата на историка. Винаги гледаше преценяващо, но с някаква специфична мъдрост, до която Евърет не би могъл да се докосне в този живот.
- Пссст, Ренчи.- столът се плъзна, задържайки се само на задните си крака и дланите на Лексингтън, опрени в скъпата маса - Хайде да ми гледаш.
- Вече дължиш пари на всички ни. - напомни Кейти, навярно подсказвайки, че билките, които Ев така лекомислено бе откраднал на кораба, бяха нейни
- Добре, хубаво, гледай на Кейти, докато все още имаме чаши. - надигна своята собствена, точно като столът се хлъзна напред, приземявайки се на предните си крачета, карайки Евърет да се задави с обилна глътка мерло - О, я виж ти. Вече сме целият колектив.
Професор Рататат бързешком се заизкачва по масата, използвайки малките си лапички, за да се набере върху елегантната покривка. Тази вечер странеше от собственика си, навярно притеснен от присъствието на вечно строгата Бриана. Мишлето бе подбрало грешната компания, първоначално спирайки се пред препълнената чиния на Кейти, само за да бъде отблъснато секунда по-късно, а след това пропълзявайки към празното блюдо на Ренчи.

b l a c k f i s h

by **renchii diaz** Нед Юли 12 2020, 02:46

Забележка: Репликите на Рен са написани по този начин с разбиране на правилата за правопис и умисъл.

ТЕРЗАНИЯТА НА ЕДНА АЛКОХОЛИЗИРАНА ДУША - 2/?

"Bold of you to assume i've reached the peak of my dumbass."

До момента в който го заговориха, бутилката бе вече пресушена и нова подобна се бе материализирала в десницата му, от която щедро се разсипваше в чашата и извън нея. Така обилно наквасен (да не забравяме че бе започнал неизвестно кога, къде и с какъв алкохол), изгуби представа за времето - па макар и в действителност неговия zoning out да бе само в рамките на няколко минути.

При споменаването на името му, обаче, повдигна глава подобно на сурикат, докато дешифрира посланието, отправено нему напъвайки малкото останали адекватни мозъчни клетки .

-Кой?
Премреженият му, и същевременно влажен като на кошута в предпубертета поглед направи пореден опит да се фокусира, преди в главата му да изникне резултата от гласоволицевата програма за разпознаване в мозъчната му кора. Аааа да, вярно. Евърет.

-Ссстой сега, там, - протегна и заметна ръка в незнайна посока с надеждата да не е фраснал някого и стисна гърлото на шишето като че бе врат на гъска която той да запокити на (с извинение на масата) майната си. - знаеш, чжее нимоа да гледам на 'ората като съм пиян, че ш...ш' стане някой объркване. Пък на алкохол не мога да гледам, това да не е осветена вода...

Последва усмивка, която би напомняла херувимче ако наместо моравият цвят на лицето му съществуваше само приятната руменина на бузките му.

-Ама кво да се прави, здраве да е!
Висок кикот, при който отново опря чело о масата докато се кискаше. Цвърчене го вдигна обратно, и намерил се очи в очи с мишката на Лексингтън, се ухили отново, и я пое в ръка от похода ѝ към неизследваните земи на неопетнената чиния дадена на Диаз, нежно увивайки опашката на гризача около показалеца си.
-Приветсссзладур, тииии искаш ли сирен'се?

В невиждан изблик на нежност към малкото зверче прилежно изпусна чашата си от хватката си като менгеме и извади своята пръчка. Почеса се с върха ѝ, преди да потропа по масата и да измънка нещо, което само бегло напомняше за заклинание. За щастие пръчката му (втора подред, поради факта че предишната имаше свой собствен живот и морал и определено не желаеше да кооперира на Ренчи) успя дешифрира нечленоразделните звуци и призова едно триъгълно парче жълта гауда и магьосника се ухили, преди да пусне мишката върху сиренето.

-Някой сзззнае ли още колко ще се разпределят тез' деца? Не минаха ли вече всички през тоз' фвъзел?

Колкото и много да бяха учениците на разпределяне тази година - при положение, че се налагаше да се разпилеят по различните домове в Илвърморни цели седем години ученици, все някога трябваше да се свършат - такова бе експертното мнение на гадателя. (А неговите експертни мнения се свеждаха до това да са експертни и по теми, по които той уви не бе и близо до някаква по-специална сбирка от титли и несъществуващо в главата му познание) При все неадекватните, нечакани и неискани оценки на Рен, той продължаваше да се изказва твърдо за всичко и всички. Особено там където не му бе работа.

Основно там където не му бе работа.

La Traviata by Verdi Вечерта протичаше напълно според очакванията на Петрова. Сякаш бе гледала тази церемония веднъж и сега получаваше някакъв вид садистично дежа-вю, с малки изключения. Да, Люсил все така спазваше етикета и фино отпиваше от чашата си, толкова, колкото да навлажни устните си, връщайки същото количество от напитката си обратно на масата. Еверет бе под влиянието на опиати, което от своя страна бе донякъде добре. Сякаш в тези моменти се излагаше по-малко и не се опитваше да се превърне в шута на компанията, а по-скоро емоциите му взимаха връх и то специално тези към самата нея, Бриана. Е, определено българката се забавляваше искрено. Какво да кажем за Хууч? Петрова и Кейти не се познаваха особено, но първите впечатления към пълната дама всъщност не бяха, че е неприлично пълна, спрямо стандартите на преподавателката по ЗСЧИ, а че тази жена бе истински унищожител за алкохола.

- Къде побира всичко това? - присмехулно Петрова се запита на глас, гледайки към Кейти. Естествено, въпросът бе риторичен. Повдигнатите вежди на брюнетката издаваха цялата ирония, която можеше да съдържа един леко присвит поглед с тънка и ехидна усмивка.
Към другият край на масата пък можеше да се види по принцип невидимия Мат Колдуел. Историкът сякаш винаги спазваше дистанция от останалите и не искаше да бие на поглед, особено на този на българката. Мъжът със шапката, както Бриана го бе запомнила, внимателно оглеждаше изпълненията на героите от пътуващия театър на Хогуортс.
- Виж ти! Циркът е пълен. - възкликна Петрова, стигайки до изключението от предварителната и представа за нощта и по-скоро пира. Това бе Ренчи Диаз, новият преподавател по Пророкуване.
- Отборът на алкохолиците се увеличава, а Еверет май си намери и приятел. - клатейки глава с насмешка преподавателката опитваше да разбере какво се опитва да изфъфли полу-адекватния Диаз, който старателно остави “прекрасни” първи впечатления. Разбира се, българката нямаше нищо против излагацията да продължи и падението да става все по-голямо. О, да. Тя бе истински садист що се отнася до нечий провал.
- Наздраве, Люсил! - каза Петрова, чуквайки чашата си в тази на французойката, която примерно стоеше на стола си без да помръдва. Явно бе толкова замислена, че дори се стресна от звъна, след което Бриана директно се изправи. Изваяната и фигура прилепи погледите на доста от учениците. Грациозното и ставане бе тренирано, сякаш хиляди пъти от начинът на завъртане, до всеки мускул на лицето. Не можеше да се отрече вродения артистизъм, който притежаваше тя. Синята и рокля засия, а бляскавите и обеци отразяваха светлината в очите на останалите. Същото можеше да се каже и за брошката, с която не се разделяше.
- Ние сме клоуни. - клатеше глава Еверет, който очевидно бе достигнал фазата на житейските откровения и философски мисли, подтикнати от новия си приятел Диаз.
- А това е нашият цирк. - потвърждаваше Ренчи със значително по-забавен изказ и алкохолен акцент. Въпреки лирическото отклонение, в което двамата бяха потънали, сякаш рязко нещо ги секна. Дланите на Петрова се плъзнаха по раменете на Лексингтън, който рязко изпъна гръб на стола си и зае поза на току-що хванат да преписва ученик.

- Време е за танци, а ние ще открием вечерта. - каза тихо в ухото му Бриана, надвесвайки се така, че небрежните и къдрици да покрият лицето на преподавателя. Ароматът на парфюма и отрезняваше мозъка му. След секунди Еверет вече се бе плъзнал назад със стола си и се изправи, но далеч не така грациозно като своята партньорка. Двамата се отправиха хванати под ръка към средата на залата, която бе предвидена за дансинг. Токчетата на Петрова ехтяха по белия мрамор, въпреки музиката, а вниманието на всеки бе приковано към любопитната двойка. Изпъчената стойка и походка на топ модел, които излъчваха цялото самочувствие на света, контрастираха сериозно с притеснения вид на Лексингтън, който на моменти не разбираше как може жена като Бриана да бъде до него, макар и водейки го към мрак. Цялото това себеотрицание във високия свърши в мига, в който ръката му се озова на тънката и талия, а другата прилежно хванала ръката и. Макар и магьосници, обществото уважаваше мъгълската класическа музика и сякаш по поръчка зазвуча “Вторият Валс” на Дмитрий Шостакович. Самоувереността на българката се предаваше и на Еверет, който започваше все по-умело да води танца. Аплодисментите не закъсняха, когато няколко завъртания впечатлиха залата. В погледите им се настани именно тази страст, която двамата винаги изпитваха, каквото и да става, колкото и да са далеч, колкото и време да бе минало. Да, може би същността на преподавателката по ЗСЧИ бе единствената, която връщаше живота и нужната тъмнина в Лексингтън, а той от своя страна припомняше на любимата си от миналото, че макар и следваща единствено собствените си амбиции, в живота и има нужда от любов или поне това греховно и пагубно привличане, което изпитваха. “Вторият валс” бе доста символичен, тъй като това бе техният “Втори шанс за валс”, след като пред много години Петрова бе прекратила приказката им, отивайки на обучение за Черен агент при Смъртожадните. В това време магическите прожектори бяха се насочили с красива бяла светлина, а цялата зала бе затъмнена, акцентирайки върху искрите на дансинга. Тогава косите на Бриана докоснаха гладкия и изящен мрамор, кръстът и бе извит и държащ се само на ръката на Еверет, който явно бе гледал това движение някъде и преди. Присвила крак в коляното си, Петрова го бе повдигнала леко, а лицето Еверет се доближаваше надолу към нейното. Да се чуди човек дали алкохолът, опиатите или цялата тази изискана и царствена атмосфера предразполагаше да се случи един танц, който надали можеше да бъде забравен. Сякаш винаги го бяха репетирали.

- Не си забравил. За танца говоря, когато завършвахме, на бала. - усмихна се Петрова, поглеждайки носталгично.
- Ето защо ме накара да сме първи. Тогава също открихме танците. - кимна той, сякаш усещаше всеки спомен и виждаше онази нощ на лента. Онази нощ, в която те бяха толкова различни от сега, но в същото време и толкова еднакви.
- Не правя нищо без предварителен замисъл, винаги съм крачка напред. - усмихна се дяволито преподавателката, докосвайки с маникюра си устните на Еверет и спускайки пръста си до брадичката му, докато телата им бяха на сантиметри един от друг, въпреки цялата тази аудитория.

- Наздраве! - извика се силно Диаз, който сякаш бързо застана пред двамата танцуващи привличайки всеки поглед върху себе с, а тук-таме и смях. В едната му ръка вече имаше поредна бутилка, а другата опитваше да аплодира колегите си, удряйки шишето, вместо дланта си. Валсът бе приключил, а светлината в залата отново се появи.
В този момент Бриана се отдръпна и съпроводена от няколко скандирания “Браво”, които идваха най-вече от Луциус, един от най-верните и фенове, както и от още няколко ученика, сънуващи редовно преподавателката си, брюнетката зае мястото си на масата, кръстосвайки крака и повдигайки високо брадичка със самодоволно изражение.
- Макар и на почти тридесет, още си ме бива в танците! - възкликна Бриана Петрова, оглеждайки внимателно лицето на Люсил от лявата си страна, както и на макар добре прикритото с брада и шапка на Мат, който изглеждаше замечтан. Тогава преподавателката по ЗСЧИ просто отпи от виното, което си наля и постави своята запазена марка с надменна и фалшиво усмихната физиономия.
:copyright: 2981 12289 0

by **Everett Lexington** Пон Юли 13 2020, 01:13

Here's to finding something more
Say it's the end of an age. Say you know
Winds of change will bring you home

Намираше го за смешно, макар в действителност да бе крайно тъжно, как танците винаги го отвеждаха до пламенния образ на Клеманс. Меките ѝ черти никога не избледняваха, както сладкият й аромат по кожата на Евърет, пропит във всяка една клетка на съществото му, макар годеницата му да не бе сред живите от вече почти три тежки години. Дори и в този миг, чувствайки се тотално не на място, с толкова много отегчени ученически погледи отправени в него, Лексингтън продължаваше да се притеснява за стъпките, готов да усети малката ѝ десница върху лицето или гърдите си, ако се обърка, дори за миг. Бе му трудно да види къдриците на Бриана, още повече синята рокля, заменени от бурната, неподатлива коса на Клеманс, чиито рошави кичури се спускаха неволно върху светлите ѝ очи. Краката на Евърет се движеха напук на волята му, подтиквани от нечии чужди очаквания към персоната му. Неволно отправи поглед към Люсил, опитвайки се отново да си възвърне баланса, сякаш извръщайки очи към нещо много познато, наподобяващо дома, наподобяващо Клеманс. За Бога, бе си обещал да не мисли повече за покойницата, иронично поставяйки медальона с образа ѝ в дланта на Джесика, без да подозира, че няколко месеца по-късно червенокоската ще се появи на прага на семейния му дом с тежък куфар и няколко препълнени кутии под ръце.
Щом най-накрая разкара образа на миниатюрната, матова французойка, цялата сцена не му хареса още повече. Почувства се някак използван, изкаран на показ, като част от фрийк шоуто на Бриана. Гледаше го, по онзи специфичен неин начин, изпълнен с тъмни искри зад шоколадовите ириси, но надали го виждаше. Евърет бе просто играчка, която в момента вършеше работа. Преглътна тежко, използвайки всичките си сили, за да не избяга на момента, притеснен от погледите отправени към твърде високата му фигура. Не обичаше вниманието, а уюта на ъгъла на стаята, от който можеше да коментира и критикува всеки. Той бе стенното цвете, а Бриана човекът, който жадуваше за цялото внимание с нечовешки апетит. Обичаше сцените, шума, шушуканията, които правеха мъжа параноичен. Евърет бе просто актьор в постановка, или по-зле, сценография в моноспектакъла на Петрова. Колкото повече очите ѝ заблетяваха самодоволно, мъжът се чувстваше все по-малък, давещ се в собственото си отчаяние с привкус на отлежало мерло.
Остана незабелязано тих от тъмнокосата, допускайки я да продължи по сценария си, така че да не я злепостави. Все още усещаш погледите на ученици, които не познаваше, върху себе си, дори и след като се беше настанил обратно на масата, подобно на наказано дете до майка си. Започна изминалата година като преподавателя с махмурлук, който едвам води часовете си, а сега щеше да е известен сред децата като "кученцето на Петрова". Използван. Не можеше да повярва, че ѝ се бе доверил за сетен път, а Бриана отново му доказваше, че е просто средство. Подлъгваше го, че нещата са различни, само, за да го зареже с пръстен в джоба и джъдовни капки по ревера отново.
Заигра се с кокалестите си пръсти нервно, мъчейки се да не покаже слабостта си, толкова добре позната на Бриана и Люсил. Не бе очаквал много, но все пак остана разочарован. Май това винаги бе случая с Петрова - тя блести, а ти оставаш с лош послевкус. Срещна погледа на Боаклер, изглеждащ странно празен и неподсказващ му каквото ѝ да е било. В крайна сметка Евърет не успя да се концентрира върху вечерята, стискайки силно юмруци.
- Това бе крайно непрофесионално.
Имаше какво още да каже, да попита, да демонстрира, имайки предвид, че главният лайтмотив бе превръщането му в просто играчка, с която дамата можеше да демонстрира надмощие. Евърет се почувства като пълен глупак, досещайки се как, само преди няколко минути, бе размишлявал къде да пресрещне Бриана и какво да ѝ каже, преди да долепи жадни устни до нейните. Прецакваше се по всички параграфи, вярвайки сляпо на пресметливи личности като Петрова. Би дал всичко, за да види истинската ѝ усмивка, като онази на петнадесет годишното момиче, в което се бе влюбил твърде отдавна, а не този жалък триумф на крехкото човешко его.
- Извинете ме, колеги. - нямаше нужда от хапливия ѝ отговор, доказващ му колко е жалък. Знаеше го и без да му се натяква. Побърза да се изправи, възможно най-не тромаво, и се отправи към изхода на пищната зала, сигурен, че все още дочува фамилията си по устните на няколко от шепнещите ученици. Искаше у дома, макар да не бе сигурен къде точно се намира това място. Слънчевият хол, в който Клеманс рисуваше, опръскана в маслена боя? Същата тази стая, но някак притихнала в летния мрак, докато Джесика прокарва пръсти през рижавата козина на най-накрая заспалия, навъсен котарак? Може би думите на Люсил, винаги каращи го да се чувства на място, приземен, центриран. Или пък в обятията на една Брияна, която някога не се интересува дали някой я наблюдава с възхищение. Където и да бе това "у дома" - не можеше да си го позволи.

b l a c k f i s h

by **Oliver Gansey** Чет Юли 16 2020, 02:27

If I could kill you, I would. But it's frowned upon in all fifty states.

One for sorrow,

Усетих грубата им ласка, с която най-накрая ме изправиха на двата ми крака. Трябваше да се съпротивлявам, исках, но не го сторих. Доброволно предвижих ръцете си зад гърба и ги оставих да направят заклинанието. Усетих нечия тежка длан на рамото ми, която ме побутна напред. Бях като престъпник. И това усещане ми се струваше толкова познато. Крачех напред по меката почва, забил поглед в земята. В главата ми звучеше траурен марш. Сякаш бях на погребение. Своето погребение. Ала не тялото ми връщаха при пръстта. Заравяха душата ми. И аз не се борех. Нямаше за какво. Вдигнах глава само за да я видя в чужди прегръдки. Потърсих очите ѝ, ала тя моите не. Нуждаех се от нея, от надежда. Ала аз бях като демон, от който тя трябваше да се отърве.

Two for mirth

Чувствах се спокоен и самоуверен. Знаех, че това не ще бъде последният път, в който вървя по тази пътека. Към своята гибел - толкова сладка, толкова истинска. Усещах солените капки от разбиващите се в лодката вълни по лицето си. Бях една мъртва душа, носеща се по Стикс към царството на Хадес. Бленувах за целувката на реещите се високо в небесата дементори, която щеше да ме избави от мъките и същевременно да донесе щастие и мир на изпратилите ме на заточение. Може би именно в това бе разковничето – светът трябваше да се отърве от мен така, както куче се отърсваше от бълхите си. Може би...

Three for a funeral,

Беше студено. Стоях на каменния под от часове и крайниците ми бяха вкочанясали от ледената прегръдка на новия ми дом. Поклащах тялото си напред-назад в опити да забравя кървавите сцени от по-рано - сега изглеждаха толкова по истински и реални. Исках да измия следите и да забравя, ала те отдавна се бяха просмукали не просто в кожата ми, а в цялото ми същество. Опитвах се да се убедя, че това е било под въздействието на някаква магия. Но какво оправдание можех да измисля за удоволствието, което изпитах, извършвайки тези престъпления? Кой друг би ме оневинил, ако аз сам не можех да го сторя?
Крачех някак забързано по каменния под, въртейки се в един безкраен омагьосан кръг. Нервно кършех пръстите на едната си ръка, а другата бях прокарал по мръсната си коса. Погледът ми щукаше наляво и надясно. За момент спрях пред стената насреща ми. Затворих очи и забих чело в твърдата повърхност. Налудничава усмивка се изкриви на някак ужасяващото ми лице, а устните ми редяха неясни стихове, молитви, молби.

Four for birth

Пронизващата болка бе по-сладка и от железния вкус на кръвта, стичаща се от лявата ми ноздра. Щом те боли, значи си жив... А аз бях сграбчил живота здраво за крайчеца на робата му и отказвах да се пусна току-така. Изтезанията, които ежедневно ми поднасяха като паничка с храна, бяха поредното доказателство, че се страхуват от мен. Мазохистичната ми природа ги отвращаваше и агресираше – можех да го прочета в треперещите им устни, когато произнасяха заклинанията. А, може би, смехът и усмивката, която получаваха след всеки агонизиращ вой, им подсказваше, че са се изправили срещу нещо отвъд разбиранията и силите им. Аз просто исках да живея, да оцелея...
- Вдигнете го и го пригответе. – отсече възрастния мъж с дрезгав глас. – До час трябва да бъде ескортиран в Америка. – дори не дръзна да отправи поглед към гърчещия се на калния под червей (moi), защото знаеше, че ще завари самодоволна усмивка.
Не помня много, освен старинната карета и търпеливите тестрали. Задаваше се буря... С нея и аз.

Five for heaven

Нотите подскачаха игриво в необуздани танци по дългите мраморни коридори, по-опиянени от преподавателите, чиито смехове се конкурираха с кънтящата музика. Светлините, пърхащи подобно пеперуди през първите пролетни дни, прозираха през остъклените врати с ренесансов привкус. Орнаментите по стените, които бяха от чисто злато, блещукаха ярко, отразявайки лъчите на полумесеца. Имаше нещо прекалено изтънчено и неприсъщо, чиято красота граничеше с тази на Бобатон – ако съдя по слуховете – и се открояваше рязко от стария и прашен Хогуортс. Колко жалко, че тази сладка идилия щеше да бъде заличена с появата ми. Завръщане, достойно за възпяване в някой роман – портите на рая се отваряха за дявола.

Six for hell

Тежките подметки на черните кубинки се стоварваха върху излъскания под с гръм, който оповестяваше приближаващата буря, за която празнуващите гости бяха останали глухи. Подобно на беквокали, стъпките на ескортиращата ме група от аврори, се премесваха с досадното жужене от готовите им пръчки за евентуална отбрана. Спряхме точно пред вратата, колкото да нажежа напрежението у служителите, които изпуфтяха недоволно, когато се заиграх с яката на черното кожено яке, което бе просто аксесоар към така или иначе тъмната гама, в която се бях пременил. Двама от МАКУЗА, изпратени за допълнителна сигурност, нетърпеливо натиснаха бравите и бутнаха дървените плоскости в противоположна посока. It’s show time!

Seven for the devil, my own self

Музиката секна и всички се приковаха на местата си, понасяйки безмълвни погледи към новопристигналите, неочаквани и нежелани гости, а именно – нас. Първи влязоха младите аврори, за да подсигурят достатъчно разстояние между главната атракция (моя милост) и публиката, чиято почуда, омраза и неспокойство се лееше като алкохол право в пресъхналата ми душа. После, подтикнат от най-възрастния представител на МнМ, Хъчкрафт-старши (строг старец, повярвал си, че ще ме пречупи), пристъпих напред бавно и до колкото ми позволяваше магията, с която бяха оковали нозете и ръцете ми.
Крачех по алеята на „срама“ с гордо вдигната глава и лице, в което не можеше да се открие капка чувство за вина. Изражението ми бе повече от налудничаво – самодоволна изкривена до уши усмивка и очи, прекалено широко отворени, за да бъдат пресечени с чужди. Недоволството на голям брой от преподавателите не ме трогна, но пък това на скъпите ми съученици ме накара да оголя зъби от щастие. Усещах страха на някои, дори си позволих да потърся нейния... И го открих... В прегръдките на друг...
Спрях рязко преди тотема, където отново бях заобиколен от служители на двете министерства, а Хъчкрафт, със съвсем леки наченки на старостта, се прокашля и най-накрая сложи край на тягостната тишина. Спокойно уведоми присъстващите решението на МнМ и МАКУЗА да бъда освободен под строг надзор, за да завърша обучението си, и наложителното присъствие на аврори в Илверморни, които ще следят развитието и действията ми. Щях да бъда лишен от пръчката си извън часовете, а по време на уроците трябваше да бъда наблюдаван от оторизиран служител. Една грешна стъпка и се връщах обратно в Азкабан.
Разбира се, новината бе посрещната с възражения, които магьосниците отхвърлиха, настоявайки процесията да продължи по същество. Предпазливо и под строго наблюдение, магията бе премахната и най-накрая можех да раздвижа крайниците си свободно. Изпуках врат и опнах гръб подобно струна на цигулка, след което заех мястото си върху Гордийския възел. Затворих очи, колкото да избистря ума си и да се откъсна от всичко и всеки. За първи път нямах представа къде ще ме отведе съдбата – душата ми бе празна, сърцето не биеше отдавна, а тялото кротко се подчиняваше на ума. Да... Умът бе истинската движеща сила, онова болно и изкривено място, където собственоръчно се бях затворил.
Надигнах клепачи, за да посрещна ярката светлина на кристала със зениците си. Гледах рогатата змия право в очите и за пръв път се почувствах у дома. Нямаше да открия мир тук, но бе добро начало за раздора, който бях готов да посея.

by **Lucile Boisclair** Съб Юли 18 2020, 00:31

It's been an act

it won't be long before you realize

Chéri

Люсил Боаклер не можеше да се похвали с прекрасно лято. Поне не пред колегите си. „Отпускарският“ сезон започна особено неблагоприятно с престоя ѝ в болница „Свети Мънго“, където бе дълго време под наблюдение поради изявата на Мерсие в Тримагическия турнир. Не можеше да се оплаче от прекомерната грижа и честите посещения на скъпия Лексингтън и нивга не угасналата си изгора Жан-Пиер. Вероятно разочарованието им е било голямо, когато сестрата е съобщила неочакваното напускане на французойката и не по-малко неизвестното ѝ местонахождение.

Решението на брюнетката да замине за Азия бе внимателно премислено, макар за страничните наблюдатели да бе нещо спонтанно и неоснователно. Трябваше да излекува не само тялото, но и душата, както и да попълни книгата на живота си с нови познания. Разбира се, за пред хората това пътешествие нямаше да бъде нищо повече от лятна екскурзия до Страната на изгряващото слънце.

Завръщането ѝ като преподавател бе под въпрос. Люсил започваше да презира избора си и отчайващо опитваше да се концентрира върху работата по Ордена, ала сякаш безкрайните писма от Мейкън и Аштън напомняха каква отговорност е поела към институцията Хогуортс. Целенасочено игнорираше совите, пращаше бели празни листи, а ако бе в настроение – по някоя картичка с нежни следи от червено червило. Склони едва когато, скришом, Андерсън ѝ предложи позиция като заместник-директор. След известни преговори, Боаклер най-накрая закупи билет за стара Европа, където притеснени я очакваха Марсел и Софи.

Една седмица. Точно толкова прекара в любимия Париж сред изкусителните и опияняващи ласки на приятелите си. Успя да издири Жан, когото примоли за ескорт до Новия свят. Имаха много да наваксват, може би дори повече от колкото предполагаха. Тази прищявка на парижанката бе приета на драго сърце, въпреки горчивия вкус от внезапното ѝ изчезване. В това решение се усещаше щипка снобизъм, ала преподавателката просто желаеше да се отърве от изкуствените нотки загриженост от страна на колегите си.

Пристигнаха тогава, когато сънливата звезда протягаше първите си ярки лъчи към земята. Размениха си префърцунени френски целувки по бузите, за да прикрият напрежението помежду си, след което Жан потегли. Боаклер остана на място, докато не загуби каретата от поглед, а после любезно бе ескортирана към отредената за нея стая. Делегацията бе на път да акостира, което ѝ предостави време да поспи, след което да се приготви за празненството. Бе избрала нещо семпло и неангажиращо – официален панталон с висока талия и бюстие с избродирани орнаменти с лек щрих от пайети, които да загатват блясък от време на време. Лебедовата си шия щеше да украси с подаръка от Шевалие, който пасваше идеално на новата ѝ визия ала „queen of darkness“ (поради подбора на тъмната гама).

Бе една от първите заели местата си, което я подтикна на нагласи цигаретата си и да успокои нервите с лека доза никотин. Зарадва се по детски, когато зърна любимия си Лексингтън, с когото се поздравиха оживено. Уви, не успяха да се порадват един на друг поради появата на „стопанката“ му. Възхищаваше се на способността на Петрова да се излага, спестяваше ѝ главоболията. Люсил повдигна вежди някак учудено, съзирайки тоалета на колежката си – как бе напъхала всички тези мазни гънки в такава тясна рокля? Французойката изкриви устни в усмивка, ала побърза да потули кикота си в чашата с кървавочервено вино.

Преподавателката по Трансфигурация остана тиха през повечето време от церемонията и тактично остана чужда на прехвърчащите разговори между подпийналите си колеги. Не обръщаше внимание на случващото се, тъй като бе прекалено заета да се лута в собствения си лабиринт от мисли. Танцът на Евърет и Бриана бе поредното доказателство колко подла може да бъде една жена – това бе единственият момент от празничната нощ, в която изпита състрадание към горкичкия Лексингтън. И въпреки това остана безмълвна. Парижанката подозираше за вътрешната му борба, но не можеше да води битката вместо него. Напускането му не я изненада, а тостът от страна на Петрова остана без отговор.

Забавата наподобяваше погребение, което дори МнМ и МАКУЗА не успяха да разчупят с появата си. След допиването на първата си чаша вино и изпушването на последната цигара, Боаклер тактично напусна залата. Имаше нужда от въздух, от спокойствие, от самота.

Faniahh/Lala/Cyalana

by Sponsored content

ОТКРИВАНЕ НА УЧЕБНАТА ГОДИНА В ИЛВЪРМОРНИ | Голямата зала