Урок №1 - Hominum Evanesca

       И все пак, бе време за среща с учениците. Петрова познаваше тези, които пристигнаха от Хогуортс, но също така се бе запознала и с част от новодошлите възпитаници на Дурмщранг, които не отстъпваха по нищо на своите връстници от Англия. Както всеки бе забелязал до сега, българката не харесваше правилата и не носенето на мантиите бе начин да го покаже. Тя бе облякла впит, черен панталон и тъмно синя блуза с неясно колко дълги ръкави, заради тънкото кожено яке, също в черен цвят, очевидно любимия на преподавателката. Косата и бе свободно пусната, а няколкото леки чупки в краищата и придаваха особено привлекателен вид. Когато напълно бе готова за часа си, Бриана закрачи по дългите и за разлика от Хогуортс, добре осветени коридори. Вървейки към класната стая, където учениците вече бяха заели своите места, тя забиваше токчета по мраморните плочки, сякаш отброявайки перфектно секундите преди своето влизане в залата. Когато стъпките и ставаха все по-силни, по-запознатите с личността и взеха мерки. 
- Петрова идва. Млъкнете, ако не искате да се превърнете в Еверет. Исках да кажа Рататат, Еверет ли казах? - извика се Аланиа, засмивайки се на собствената си шега, докато доста от останалите дори не я бяха схванали. 
- Да, сега ще настъпи мрак. А така хубаво е напекло... - тъжно добави Реана, поклащайки глава, спомняйки си за този навик на преподавателката си. В този момент вратите на залата се отвориха и настъпи тишина. Няколко глави се обърнаха назад, за да не изпуснат нещо, а други се правеха на приятно разсеяни. Високите обувки на Петрова се забиваха в мозъците на децата, а парфюмът и сякаш изпаряваше кислорода в от ноздрите им. Походката и бе както винаги напереда, а изражението и издаваше самочувствие. 
- Надувка... - подшушна Сиена към другарчето си по чин и си помисли, че остана незабелязана. Вървейки между редиците от чинове, Петрова забърза крачка поставяйки ръката си върху рамото на ученичката, която бе с гръб и не очакваше да бъде чута. Дъхът на останалите бе затаен в очакване на развръзката.  
- На ваше място бих отворила учебника си на страница тридесет и три и след това бих замълчала. Освен, ако не искате да прекарате часа, изпитвайки някои корекционни за поведението заклинания. - натъртвайки с бавен изказ и отсечена реч, Петрова забиваше нокти през мантията на момичето, докато останалите гледаха с интерес.  
- Казах, страница тридесет и три. - обърна се тя към останалите, повишавайки глас и оглеждайки всеки по отделно, след което посочи с пръчка учебника на Бриен Колдан, която изпитваше затруднение, отваряйки го на правилната страница.

       След всичко това, Петрова зае своето място в близост до катедрата пред всички. В момент на пълна тишина, Бриана отново огледа интериора на залата, който бе доста по-различен от мрачния такъв, с който бе свикнала в Хогуортс. Тогава рязко вдигна пръчка и спусна завесите в цвят от кралско бордо върху прозорците от бяло дърво. Сякаш прекъсвайки заслепяващите лъчи на Слънцето, най-после бе готова да започне. Да, за нея също бе ново и странно място това, но адаптирането и бе силна страна и скоро щеше да се справи.

-Аз съм Бриана Петрова, експерт по Черни изкуства и професор по защитата от такива. Ще бъда ваш преподавател и ако следващия път чуя подобна дързост от някого, като тази на Сиена, то това ще бъде последният ви урок в Илвърморни, Хогуортс или Дурмщранг. - заговори брюнетката, отмествайки втренчен поглед към случайно набелязани физиономии.  
- В моите часове ще се учите да се защитавате, но освен това и да атакувате. Надали някой от вас е толкова бърз, че да разчита само на рефлексите си за отбрана, нали така, Борис Маркович? - повдигна вежда въпросително българката, впервайки очи в татуирания възпитаник на руското училище за магия, с който се бе запознала на кораба.  
- Тъй като Министерството няма полза от можещи магьосници, аз не се съобразявам със спуснатия от тях план за обучение и ще процедираме по моя. Ако сте достатъчно умни, за да попиете поне малко, може и да оцелеете при срещата си със Смъртожадните утре. Ако някой се мисли за достатъчно знаещ, за да си пише бележки, докато аз говоря, няма да имам нищо против да наблюдавам как например дементорите изпиват прилива му от енергия. Както в момента! - спокойният тон на преподавателката по ЗСЧИ бързо премина в по-висок и нервен, поглеждайки към Анаис Реноа, която подаваше хартийка на някого.

-Както виждате, пред вас в учебниците е заклинанието “Хоминум Еванеска”. Може да бъде използвано за защита, но също така и за атака, ако сте достатъчно находчиви, в което имам съмнения. Това е телепортиращо заклинание. Ако го използвате върху друг, може принудително да го накарате да се появи на място, което решите. Ако го използвате върху себе си, внимавайте къде решавате да се появите! “Хоминум Еванеска” може да спаси живота ви, ако се използва навреме и правилно. Един от любимите трикове на много от смъртожадните, който ги прави трудни за нацелване с магия. - обясняваше Петрова без да сваля своята тънка усмивка, иронизираща всеки погледнат, отмествайки от време на време косите си, които дръзнеха да напуснат точно оказаната си позиция.  
- Заклинанието работи просто. Посочвате с пръчка този, който ще бъде телепортиран и изричате отчетливо “Хоминум Еванеска”. Ще ви демонстрирам пример. - добави българката, вдигайки пръчка и посочвайки себе си, след което изведнъж се появи до един от чиновете, на който седеше Ерис, една от ученичките попаднали в дом Пъклуджи. Е, явно теорията на урока бе свършила, защото Петрова се отправи към мястото си пред децата и плесна с ръце.  
- Сега искам да се разберете тихо и без излишни движения с другарчето си по чин. Ще работите по двойки. Единият от вас, когато ви дойде реда ще опита да уцели другия със заклинание, а защитаващият се ще трябва да използва “Хоминум Еванеска”, за да се транспортира преди да бъде уцелен или да го направи върху нападателя. След това се разменяте. Помнете, че всичко е психология и разчитане на езика на тялото на другия! Бъдете по-бързи, но и умни. Това е игра на предвиждане на ходовете от противника. - след тези думи, Петрова вдигна брадичка с усмивка и кръстоса ръце пред себе си, очаквайки първата двойка да се яви на подиума пред чиновете.


Задача: Работите по двойки. Не е задължително да бъдете с някого от останалите, ако не можете да си намерите. Другарчето може да бъде измислено и фективно. Искам да видя поведението ви през часа, освен самата практическа задача. Целта е да използвате “Хоминум Еванеска” върху себе си или нападателя като защитаващ се, а след това да опишете как сте нападащ, а приятелят ви се справя или не се със заклинанието. Заклинанието при нападение не може да бъде животозастрашаващо или опасно за здравето. В противен случай ще си понесете последствията.  
 
Изисквания: Не държа на огромен обем, но не бих сметнала за сериозно нещо супер кратко за отбиване на номера. От вас зависи дали ще бъде забавно, драматично или друг жанр като сюжет. За тези, които работят по двойки с истински партньор: Нека всеки по отделно да опише цялостно събитието от своята гледна точка, а не под формата на двустранно РП, с допълващи се текстове. Ако включвате мен в поста си, спазвайте характеристиките ми и поведението, ако сте запознати. Няма да откажа да помогна, ако имате въпроси, относно реплики или нещо свързано с моята персона.

Оценяване: Не давам ниски оценки, освен ако продукцията не е подигравателно къса или извън правилата. Фактор ще бъде и поведението в час. Ще оценя високо постове, които са креативни. Отношението ви към предмета ми, както и към самата мен ще ви донесе бонус.

-Хоминум Ева-
-АНАТИКУЛА!
-...неска… Какво?!

От пръчката на противника, уви, наместо указаното заклинание излезе едно малко жълто патенце, което изцирика и запляска с крилца преди да падне на земята със също толкова объркано изражение както и американеца.

-Това май е патка, mate.

Стоп. Върни лентата към началото.

Бялата коса, пухкава като облак прикриваше лице отпуснато върху предмишници в сладка котешка дрямка под немирните златни лъчи на слънцето, спущащи се върху мястото му под огромните прозорци като невидимо топло одеало. Бе толкова приятно, че в миг Каслана осъзна, че в следващия си живот би желал да е котка. Малко, пухкаво бяло котенце, без ни една грижа на света, от което се искаше единствено да се излежава на припек и да дава коремче за галкане.Така де, Хакуна Матата~

Звукът от токове по мрамора обаче го изтръгна от блажените селения на Морфей и мислите му за топъл следобеден сън в хамак на припек, и уелсеца разтвори клепки и вдигна син поглед нагоре, с протяжка от която ставите му изпукаха и дълбока прозявка, преди да се изправи напълно и лежерно да отвори учебника на указаната страница - без това бе отворил предварително на около двадесета за да има постлано на мекичко. Но часа бе започнал, и с дрямката бе дотук.

-Ох, мамо, погледни я професорката каква е яка…- от негово дясно се чу a sleazy шепот с южняшки акцент и с периферията си забеляза пълничко момче с очила и прическа която би подхождала на вокалиста на емо банда, и ако се съдеше по значките, които бе накачулил по мантията си, бе един от онова съсловие в Интернет, чиято цел в живота бе да си намерят Big Tiddy Goth GF. Ама че излагация…
-Хич и недей да започваш. - поде. - Професор Петрова ако те нарочи, ще се намериш в някоя пустиня завързан като пълнено пиле, а в устата ти би бил натъпкан собственият ти атрибут. Трай си и недей да я зяпаш.
-Ти пък какво разбираш.
На върха на езика му бе, че разбира далеч повече от другарчето си по чин при положение че вече бе прекарал достатъчно от часовете, които водеше тя за да знае че това хич не бе шега работа, но си замълча.

Американеца получи само един завъртян поглед, а Каслана се взря в учебника си, а след това повдигна поглед към жената и инструкциите които тя им даде. Магията бе сравнително проста за изпълнение, затова пък трябваше да се използва светкавично и в правилния момент.

И отново всичко опираше до момента на заклинанието.
Все пак, секунда невнимание и една Авада Кедавра по-късно и току виж си хукнал да играеш карти с Хари Худини. В час нямаха право да се нараняват, пък камо ли да се убиват, но навикът да си по-бърз и умен от противника си оставаше най-добра защита при всички положения.

В следващия момент теорията бе свършила и бе ред на практиката, и Иги метна едно очо на американското перко. Ще, не ще, практическата задача си бе практическа задача.

-Ой, mate. Ставай, стига си точил лиги. Време е за шоу.
Измъкна се след шишкото с нова протяжка и завъртя пръчката си между пръсти, преди да застане на указаната позиция, а макар и привидно лежерният му маниер, сините му очи шареха, следейки за най-малкото помръдване на мускул на противника. Има нервен тик, мърда пръстите на лявата си ръка, два пъти се облиза,  държи си пръчката хлабаво, мерникът му бие леко надясно…

И едно, и две, и три. Противника му вдигна пръчката си а устните му започнаха да оформят първите срички на заклинанието Агуаменти. Но уви, не достатъчно бързо.
-Хоминум Еванеска!
С насочена пръчка към себе си, Иги се пренесе на половин метър в ляво и извън водната струя, преди да повдигне вежда.

Защита, изпълнена. Нападение, сега.
Отново преброи на ум до три и вдигна пръчка.

-Хоминум Ева-
-АНАТИКУЛА!
-...неска… Какво?!

От пръчката на противника, уви, наместо указаното заклинание излезе едно малко жълто патенце, което изцирика и запляска с крилца преди да падне на земята със също толкова объркано изражение както и американеца.

-Това май е патка, mate.
С усмивка скръсти ръце, преди да се върне на мястото си. Две на нула за Уелс.

- Добре работа, Иги. Съветвам ви другия път да намерите по-адекватен противник, защото Смъртожадните няма да ви целят с патки. Седнете си обратно! - говореше Петрова през зъби на ексцентричното момче с бели коси, гледайки без да отмества очи, право към провалилият се шишко. 

Борис и Александър се спогледаха многозначително при последните думи на Петрова. Бе въпрос на чест да не пропускат възможност взаимно да си нанесат тежки физически повреди, дори когато ще го правят под зоркото око на преподавателката. Може би това училище нямаше да се окаже толкова лошо, след като им предоставяше шанс все пак да се изправят един срещу друг. Соколович все още не можеше да повярва, че двамата се оказаха в един и същи дом, сега се налагаше да търпи присъствието на сърбина не само в часовете, а и извън тях.


Руснакът върна погледа си върху преподавателката, докато тя даваше допълнителни разяснения по задачата за часа. За разлика от Маркович, който не спираше да точи лиги, Саша я оглеждаше доста критично. Бе разочарован. До последно се надяваше слуховете от кораба да се окажат просто лоша шега и в класната стая да влезе някой сериозен преподавател към когото би могъл да изпитва уважение. Случката със Сиена в началото на часа само затвърди още повече негативното му мнение за жената. Никой от преподавателите в Дурмщранг не би си позволил да заплашва ученик, но пък и не би създал предпоставки, за да бъде квалифициран по подобен начин.
- И се парфюмира като от преди двеста години… - измрънка под нос, докато разкопчаваше ръкавите на ризата си, за да може да движи ръката си свободно, все още не бе свикнал с новата униформа.
- Какво имаш предвид? - до него Белева също се готвеше за предстоящия дуел.
- Сякаш се къпе веднъж в месеца - учтиво разясни порядките на добрата стара Англия мрачният руснак.


Двамата със сърбина пристъпиха напред, Саша нямаше търпение да вкара татуирания в болничното крило.
- Няма да я бъде тая - ухиленото лице на Хътчкрафт се вклини между тях.
- Какво?
- Разкарай се, Рис!
- Нали не мислите, че ще ви оставим да се избиете още на първия ден? - ръката на Петрович се обви около тази на Борис и го издърпа назад.
- Знаеш как да разваляш купона - тръсна глава Маркович, но не й противоречи. Соколович се замисли, че не познаваше някой достатъчно смел, та да го направи.
- С мен си Саша! - гласът на Рис прозвуча твърде ентусиазирано на руснака, който просто вдигна примирено рамене.

Според Сун Дзъ битката се печели с тактика, а не с армия. Александър бе готов да се съгласи с него, той самият обикновено печелеше дуелите си именно така. Заклинанието, което учеха днес даваше възможност за изненадващи атаки и избягване на проклятия без да се налага да си хаби силите за щит. Нещо наистина полезно. Даде знак на холандеца, че му позволява да атакува пръв. С Маркович може и да се нараняваха жестоко взаимно, но това не важеше за останалите от групичката им, затова трябваше да смени бързо стратегията.
-Експе… - не чу кое заклинание бе използвано срещу него.
Бе фокусиран върху собственото си тяло и мястото, където иска да се пренесе. "Хоминум еванеска", помисли си и насочи пръчката към себе си, още щом видя, че устните на петокурсника започват да се раздвижват. Озова се точно зад гърба му.
Според мнозина в гръб нападат само слабите. Соколович си имаше собствено мнение по въпроса - в гръб нападат единствено онези, които са достатъчно силни, за да пренебрегнат хорското мнение и да се издигнат над предразсъдъците; които знаят цената на победата и са готови да се борят за нея, а не да си търсят оправдания.

Но в момента щом се материализира, Рис рязко се завъртя и допря пръчката си в гърдите му.
-Предвидим си.
Александър се усмихна многозначително в отговор.
"Хоминум еванеска", отново направи заклинанието безсловесно, но този път местоположението си смени Хътчкраф. Озова се точно пред Борис. Дори атакуващото му заклинание да пропусне холандеца, пак има шанс да вкара татуирания в болничното крило.

Да, стратегията бе важно нещо...

- Добра работа, продължавайте! Само не забравяйте, че болничните крила са пълни и ще се наложи да се лекувате сами. - присвивайки очи, преподавателката говореше на Александър, потупвайки по рамото Борис, с който си имаха някаква закачка, макар и безплодна.


Хареса ми замисъла и ми беше интересно да чета. Интересно ми е да следя развитието по-натам между вас и силно впечатление ми правят отношенията в малката ви групичка. Като цяло се справи със задачата и смятам, че едни 27 т. са напълно заслужени. Давам ти още 3 т., защото макар и негативно, отношението ти към мен ме забавлява. Честити 30 т. за Уампус!

Потупване по рамото. 
О да, винаги бе мечтал да получи потупване по рамото в знак на признание.
Шегувам се.
В онзи момент мечтите на Борис не стигаха по-далеч от краката на професор Петрова, която елегантно ги кръстосваше, докато пристъпваше премерено на свръхвисоките си токове. За младежа си оставаше истинска мистерия как тя съумяваше да запази баланс или да не си изкълчи глезена, докато същевременно се движеше грациозно, но и заплашително, досущ като хищна котка. 

Тъй като му се бе наложило да избегне заклинанието на Рис, което Соколович така услужливо бе прехвърлил към него, Борис се бе озовал на колене и сега, когато бе разбрал, че от тази гледна точка нивото на очите му се изравнява с това на други части от тялото на Петрова, сърбинът нямаше нищо против да поостане в същата позиция още известно време. 
- Ей - Рис го перна зад врата и го изтръгна от концентрираното съзрецаване, - какво си зяпнал.
- Братле... - Борис изпуфтя и разтърка очите си. - Какво да направя, задникът й е пропорционално перфектен все едно Микеланджело го е скулптурирал.
- По-скоро прилича на картина на Рубенс - мрачно отбеляза Александър, причул разговора на съучениците си.
- Да бе - веднага го контрира Маркович. - Това да не са ти стариците в Дурмщранг? 
- Тях още по-малко искам да ги виждам в тесни дънки.  
- Млъквайте - последва още един шамар зад врата от страна на Хъчкрафт - ще ви чуе! 
- И какво като ме чуе? Ако не искаше учениците да я зяпат бе където трябва, нямаше да се облича така. Освен това... - Борис направи малка пауза и се подсмихна, - мисля, че ме харесва. Видя ли как ме потупа по рамото? Със сигурност има нещо... 
- На теб ти има нещо. Съсредоточи се върху задачата.
Нидерландецът отмина с едно демонстративно въртене на очи, след което зае бойна готовност. Маркович, от друга страна, не беше забравил коя бе основната му цел в този урок, днес и като цяло абсолютно винаги, затова без да се замисли размаха пръчката си, готов да взриви Александър. Последният обаче успя да се защити и дори да контраатакува - точно както бе предвидил Борис, който вече се протягаше към Елисавета с думите "Хоминум Еванеска". Девойката се оцъкли, а след секунда бе преместена непосредствено пред Маркович, изпълнявайки ролята на жив щит. Александър изтръпна и се втурна да спасява сестра си, а Борис се възползва от възможността да се измъкне от атаките му. Беше си набелязал друг партньор...

Припомни си думите на професорката, която ги бе посъветвала да работят по двойки. Е, добре. Жалко, че никъде не бе споменала, че партньорът задължително трябва да бъде ученик.
- Дифиндо - изрече Борис, насочвайки пръчката си към нея. Да нападнеш в гръб не бе признак на достойнство, но да нападнеш преподавател можеше да бъде признак на две неща: 1) На безганична смелост 2) На безобразна глупост. 
Всичко зависеше от начина, по който тя щеше да реагира. А нейната реакция никак не се забави. Сякаш бе предусещала, че нещо такова ще се случи, професор Петрова се завъртя и мигновено отби заклинанието. Ъгълчетата на устните й се извиха в тънка, надменна усмивка, а погледът й подсказваше, че нещо много лошо предстоеше да се случи на Борис в следващите няколко секунди. Стойката й, обаче, остана спокойна - сякаш да му разкаже играта бе най-естественото нещо на света. Следващият й ход не закъсня. Тя изстреля едно заклинание към дръзкия младеж, който не съумя да определи естеството му, тъй като безсловесните магии все още бяха предизвикателство за него. Все пак бързите му рефлекси му помогнаха да се защити, след което на свой ход нападна професорката. С абсолютно същата лекота и без капчица безпокойство тя парира атаката и продължи да пристъпва уверено към младежа, скъсявайки дистанцията помежду им. Пръчката й се вдигна във въздуха и Борис се подготви за следващата й атака, но вместо това тя просто изчезна в пространството. На Маркович му бе необходим не повече от миг, за да осъзнае, че се е материализирала точно зад гърба му. Ала един миг бе твърде много време и твърде голямо предимство, с което Петрова се бе сдобила, затова когато Борис се завъртя към нея, ехидната й усмивка го посрещна. От толкова малко разстояние заклинанията не бяха добра опция, затова сърбинът премина към стратегията, която познаваше най-добре - ръкопашния бой. Откъде можеше да предположи, че това крехко на външен вид същество, което стоеше пред него, щеше да се окаже, достатъчно ловко, за да избегне ударите му, а после да успее да го приклещи в здрава хватка? 
Борис осъзна колко много бе сбъркал в преценката си, когато гърбът му удари земята, а гръдният му кош се оказа затиснат под коляното на Петрова. 
- Туше - каза той, въздъхвайки. - Предавам се. 

- Ако имате свободно място по тялото си, си татуирайте и тази сцена. - каза Петрова, натискайки коляното си върху гърдите му. 
- И предпочитам Леонардо да Винчи. Някак си винаги има скрит смисъл в творбите му. - усмихна се иронично преподавателката, поглеждайки назад през рамо към Александър. След три секунди на мълчание и неловки погледи, Бриана се изправи и подаде ръка на Маркович, за да се изправи.
- Само да вметна, че ако още някой се окаже толкова самотен, нежелан и отхвърлен, без другарче и реши да играе с мен, ще трябва да раздели себе си и дома си с точки равни на ръстта му в сантиментри. - вървейки към своето място, Петрова говореше с гръб към останалите, когато рязко се обърна и поклати самодоволно глава.


Няма да крия, че се насладих на този пост и не исках да свършва. Страхотно е това, че включи и мен, наистина оригинално. Това с картините, както и доста други цитати бяха много забавни и ми направиха впечатление. За поста ти ще дам абсолютни 30 точки. Заради цялостната идея за борба с мен и отношението ти с възхищение, оригиналността и последователността с отговора на Александър, както и моя, взимаш още 9т. Общо 39т. за Уампус. 

Беше време за първият урок тази учебна година и беше истинско удоволствие, че ще е с госпожица Петрова. Тя бе изключително противоречива и интересна личност, но не можех да си изкривя душата, че бе всичко, което аз исках да бъда след години – нахакана, самоуверена, красива и слаба. Бе любопитно как успяваше да подмокри момчетата (и сигурно някои момичета) в стаята, докато в същото време всяваше и страх в малките им душички. Ако бях мъж и нейно гадже – тоест, ако бях Евърет Лексингтън (дали й е гадже?!)– не съм сигурна дали щях да я мразя или обичам повече. Наместих се на един от първите чинове, разговаряйки с шепа хора. Останалите просто ми бяха противни. Илвърморнските студенти бяха в Хогуортс, та за съжаление не успях да се запозная с нови лица. Надявах се на нови запознанства, беше крайно време да си намеря някоя нова приятелка, след като Офелия злопоучно влезе в болница и ме остави сама на произвола на съдбата. Шегувам се, надявах се тя да се оправи, но ми липсваше женска компания в живота. Колкото и да обичах най-близките си приятели Луциус и Оскар, не можех да говоря за цикъла си с тях или да си пием коктейли около някой басейн, докато сваляме спасителите.
Чуващите се токчета на Петрова предсказаха нейното идване, така че побързах да скастря недоразбралите да млъкнат. Все пак не искахме да ядосваме звяра още първия час, нали? Нека малко се замислим - ако Евърет и Бриана трябваше да бъдат Красавицата и Звяра, кой кого щеше да бъде? Очевидно Петрова бе красивата от двамата, но Лексингтън беше толкова безобиден, та няма накъде. По-скоро госпожицата щеше да грабне и двете роли, докато господинът щеше да се задоволи с ролята на онзи смешен гардероб.
Липсваше ми този парфюм. Друго си е стаята да се изпълни с аромата на Шанел No5. И разбира се – как ли пък годината няма да почне с проблеми. Сиена си позволи коментар, който успя видимо да подразни преподавателката. Отворихме на страница 33 – забавно, била съм в една дискотека със същото име. Клубът беше скандален – музиката беше странна, алкохолът беше страшно разреден и безвкусен, а имаше и зловещи типове, свирещи на барабанчета, които обикаляха около масите.
С удоволствие установих, че и тази година Петрова щеше да саботира програмата на Министерството и да учим полезни неща. Днес щяхме да изучаваме Хоминум Еванеска. Странно, но досега не го бях чувала. Винаги съм смятала, че единственият такъв начин за придвижване е магипортацията. Това звучеше страшно интересно, защото определено щях да го осъвършенствам и използвам върху доста хора. Ох, какво ви мисля само. Жалко, че нямаше как да го използвам върху Оскар, нали? Беше време за практика – любимото ми! Обожавах часовете в които теортията траеше 5 минути, а практиката – час.
Другарчето ми по чин беше бивша рейвънклоука, чийто сегашен дом беше моят – Рогатата змия. Никога не сме били особено близки, но родителите ни се познаваха и бяхме ходили на 2-3 почивки семейно. Тя беше голяма зубърка и ме дразнеше със всезнайството си по всичко, но иначе не беше лошо момиче, така да кажа. Просто аз не понасях, когато има по-умни от мен в стаята. Не, че бих си признала, че тя е по-интелигентна.
-          Вцепени се! – провикна се рейвънклоуката.
-          Хоминум Еванеска! – провикнах се на свой ред аз, насочвайки пръчката върху себе си.
В последния момент успях да се телепортирам зад нея, потупвайки я по гърба. За секунда помислих, че няма да се получи и че ще бъда уцелена от заклинанието й. Тъй като досега не се бях магипортирала сама, чувството беше адски странно. Имах чувството, че пътувам през измерения, а не някакви си 2-3 метра. И все пак се радвам, че се справих. Нямаше нещо, което да ми се опре, нали така? Момичето изненадано се обърна, усещайки потупването ми. Не й дадох време за реакция, а направо размахах пръчката си пак.
-          Агуаменти! – играех грубо нали? Не й дадох никакво време, та нищо чудно, че когато тя успя да се телепортира, мантията й беше вече леко мокра. И все пак успя. Със закъснение, но успя. Можеше да е по-умната от двете ни (Рейвънклоу все пак), но хитрата бях аз. И отново го доказах. Поклоних се на класа, и се върнах на мястото си.

- Зубренето не помага, нали Госпожице? - попита Петрова впервайки поглед към Рейвънклоуката. Тонът и бе насечен и бавен. Легендарният професор Снейп можеше да бъде горд, че има достойна заместничка. 
- Поздравления Лодж! Явно все пак Слидерин ще отстрами Хогуортс. - рязко обърна главата си Бриана към Аланиа, гледайки я отгоре и повдигайки вежда.
- Дано не сте се възгордяла прекалено. - завърши преподавателката, която рязко се бе телепортирала зад Аланиа и показа как може да извърши заклинанието незабелязано, докато всички уж я наблюдаваха.