Къщата на крясъците

Допълнителна задача по Пророкуване;урок 2

Ден без уроци, без досадни физиономии, без ранно ставане – перфектната събота за Луциус. Момчето се излежаваше и се радваше на прекрасното слънце, което бе изгряло и напичаше каменните стени на замъка. То допринасяше и подпомагаше за мързела, който бе превзел всяка част на тялото на третокурсника. Плановете му за днес бяха.. ами нямаше такива. Е, до момента, в който един образ изскочи в главата му – този на професор Нокс, преподавателката по Пророкуване. „Това секси мамче”, измърмори съвсем тихо, колкото сам да се чуе, че го е казал. Тя им бе поставила задачата да потърсят камъка, избран от тях в учебника. Ето какво щеше да прави момчето.
Реши, че трябва да свърши тази работа сега, преди изобщо да не я свърши. С флегматични движения се изправи от леглото си, нахлузи нормални дрехи, а не глупавата училищна униформа и прибра магическата си пръчка. Не знаеше дали ще му потрябва, но бе задължителна в неговото облекло. Намери учебника си по Пророкуване, отвори на страницата, на която се намираше Зеления малахит и я скъса, след което я пъхна в джоба на черните си дънки. Трябваше му, за да разбере повече за него, защото в часа бе запомнил най-важното за него. А къде трябваше да го търси? О, не, отново проблем.
Не искаше да притеснява мамчето и да я тормози с камъни в почивния ѝ ден, за това реши да попита неговия ръководител Андерсън. Дано не му откъсне главата, че го тормози в събота. Мортис излезе от общата стая и отиде с бързи крачки на втория етаж, където беше и кабинета му. Разбира се, първо почука на вратата. За негова радост се чу гласа на преподавателя с позволение за влизане. Луциус го поздрави, а въпросителният поглед на Аштън се бе забил в неговия.
- Извинявам се, че ви притеснявам в почивния ви ден, но професор Нокс ни постави задача да търсим камъни.. Къде мога да открия Зелен малахит, знаете ли? – гласът на слидеринеца потрепваше.
- Ами защо не отиде да попиташ нея, глупако? – Луциус се засмя на този негов израз, дори когато беше лош с него си бе уникален ръководител. – Слушай ме внимателно! Отиваш до Плашещата върба. За да я спреш да не те убие ѝ правиш заклинанието „Фините Инкантатем”, учил съм ви на него, помниш надявам се.. След което отиваш в тайния ѝ проход, минаваш го и ще се озовеш в Къщата на Крясъците. Зад къщата има няколко камъка, знам че има и точно този който търсиш. Давай и дано получим точки за това старание, което ще положиш.
Нима му бе казал да излезе от Хогуортс, за да си свърши задачата. Обичаше този ръководител. Мортис му благодари и изфуча от кабинета. Вече се бе запътил към Плашещата върба. Неговите флегматични движения се бяха изпарили, а сега бързаше. Беше му толкова интересно какъв е този проход. Третокурсникът фучеше из двора, дори не поздравяваше никой по пътя си. Например Алания го бе извикала да изпушат по една цигара, някъде скришно в замъка. Е, може би после, но сега нямаше никакво време за нея и красивото ѝ лице.
Слидеринецът вече са намираше до върбата. Тя се мърдаше с все сила, клоните ѝ правеха движения, които наподобяваха.. индийски танц? Нещо подобно. „Луци, Андерсън ти каза какво да правиш”, вътрешният му глас се обади и той извади магическата си пръчка, като я насочи срещу върбата.
- Фините Инкантатем! – лека светлина се изстреля от върха на дървото и тя.. заспа. Не се ѝ помръдна повече. Трябваше да действа бързо, току виж го е утрепала с някой клон, пък после професор Нокс да съжалява, че го е пратила за камъни. Луциус пообикаля малко, докато намери входа на тайния проход, но накрая се намираше в него.
Тъмно, мрачно, влажно – това бе прохода и не беше това, което очакваше момчето. Нямаше магически предмети, нито факли с огън, добре че можеше да прави заклинанието „Лумос”, че до сега да е стъпнал накриво три пъти, да си е изкълчил глезена два пъти и да си е ударил главата четири. Ето, обаче, че вече стигна в Къщата на Крясъците. Беше тихо, но внезапно един крясък разряза тишината. Мортис подскочи и вътрешния му глас отново се отби на посещение „Хипогриф страх, Луциус не страх”.
Излезе от постройката и отиде отзад, където му бе казал Андерсън. Да, там имаше камъни събрани на купчинка. Бяха толкова много и толкова красиви, но зеления му хвана окото. Това беше и той – Зеленият малахит. Сега остана само да го промени и да се върне в замъка. Докосна камъка с магическата си пръчка и си го представи във формата на пирамида. Ясен и точен образ, който не излизаше от главата му. Луциус изричаше заклинанието на ум и след няколко секунди вече имаше Зелен малахит във формата на пирамида. Извади сребърна верижка и го закачи на нея. Ами, това беше задачата. Време беше и да се върне по същия маршрут, защото искаше отново да си легне, а и да намери Алания, за да си свършват незаконната дейност в замъка.