Пейката с розите

През изминалите дни, когато не го виждаше в часовете или в малкото откраднати минути, които намираха един за друг Лора бе прекарала времето си вместо над уроците над това да мисли за него, дори не искаше да го прави толкова често , но мислите й сами отлитаха към него и към това какво ли правеше той в момента, или дали и той мислеше за нея както тя? Много въпроси за които нямаше отговор, но със сигурност щеше да любопитства когато го види. Все се и чудеше, кога ли щеше да й каже кога ще излезнат. Това я радваше защото не бе толкова често виждането им извън часовете, а толкова силно й се искаше да прекара време с него.

Лора седеше на прозореца и мислеше върху едно домашно или поне се опитваше да го стори въпреки, че не й се получаваше особено, защо ? Ами познайте от първият път, Лора отново мислеше за Луциус и като, че ли точно по поръчка совата му се озова на прозореца до нея. Лора развърза завързания за кракът й пергамент и го прочете. Една усмивка веднага се покачи на лицето й и това я накара да си олекне. Значи все пак не бе забравил. Момичето побърза да се приготви.

Извади една черна рокля и я облече като се огледа в огледалото, какво никой не можеше да забележи с какво бе облечена под мантията, нали? А и все пак часовете им бяха свършили. Искаше да изглежда така както изглеждаше извън Хогуортс, за това й пусна косата си, а начупената й коса се спусна на водопади надолу по ръмената й, Лора я повдигна за последно, само за да може да сложи мантията си и с бърза крачка напусна кулата на Грифиндор. Въпреки, че бе забелязала, че закъсняваше тя вървеше най - спокойно. Да, знаеше, че той не обичаше да чака никого, но просто Лора реши, че малко чакане нямаше да му се отрази зле, въпреки че и тя самата вътрешно изгаряше да го види. Приближавайки мястото на срещата им Лора се зачуди дали се бе притеснил вече, че нямаше да отиде? Вероятно.

Забеляза въртящия се в кръг Луциус и се подсмихна. Да той определено нервничеше в момента и това накара усмивката й да стане още по - широка, значи все пак се бе притеснил. Колко очарователно. Изглеждаше прекрасно както винаги, друго не можеше и да очаква от него. Лора се приближи и преди да я е усетил се промъкна тайничко и го прегърна в гръб. В мига, в който той се обърна към нея лицето й грейна още повече, а дъха й секна. Той наистина бе очарователен и ако някой се опиташе да спори с нея по този въпрос щеше да има да си спори сякаш с радио.

Устните му се впиха в нейните, а Лора беше на път да се разтопи, бе толкова привлекателен, а и беше неин, сега всички можеха да й завиждат. А целувката му можеше да я разтопи, сърцето в гърдите й сякаш запя най - накрая доволно, защото всичко това му бе липсвало.
- Как можеш да си помислиш изобщо такова нещо, разбира се, че ще дойда. - отвърна му тя, като прехапа леко долната си устна, ръката му намери нейната, а пръстите им се приплетоха, двамата тръгнаха в неизвестна за Лора посока, а по пътя разговаряха само за най - обикновени неща.

- Само да не ме убиеш. - прошепна му когато пред очите й настана мрак, а тя вървеше единствено водена от него. Тялото й бе побито от тръпки от близостта му, а Лора не спираше да хапе вътрешната страна на бузата си. Когато Луциус махна ръцете си, Лора бе зашеметена от гледката. Беше прекрасно, не можеше да намери думи, за да опише това място, все едно бе извадено от приказките. Все едно се намираха на съвсем различно място и в съвсем различно време.

- Прекрасно е, Луциус . - заяви му тя тръгвайки да се обръща към нея, а там се оказа лице в лице с букет орхидей, добре той бе повече от страхотен и го правеше сякаш само за нея. Сърцето й отново ускори пулса й, а тя усети как отново се изчервяваше. - Благодаря ти, прекрасни са, всичко е прекрасно. - единствената дума, с която можеше да опише това място и всичко, което правеше той.

Послуша го сядайки на пейката, а усмивката не слизаше от лицето й. Погледна го в очите докато слушаше въпросите му.
- В мисли за теб. - отвърна му тя съвсем искрено, нямаше никакъв смисъл да крие от него, нали? - В учене, до колкото е възможно. И не никой не ме закача. - и как някой би посмял да го стори, щеше ли? Най - вероятно не, но все пак винаги в картинката се намираше някой глупак, който да го стори. А и надали Лора щеше да му каже дори да го направеше, все пак не искаше да се забърква в неприятности. - Ами твоите, Луциус? Как минават твоите дни? - попита го тя на свой ред, а най - красивата кривина в женското тяло - усмивката, тя не слизаше от лицето на Лора.

Можеше ли да иска нещо повече от това? Да  има по - чудесна изненада или пък да има по - подходящ човек, с който да се чувства толкова добре в момента ? Преди не си бе представяла това едва ли можеше да си го представи, все пак не го бе виждала в тази светлина въпреки, че може би някъде дълбоко в себе си Лора знаеше, че винаги бе изпитвала нещо повече към Луциус и сега го имаше нали така ? Бе избрал нея сред всички други момичета, но дали щеше да остане само нейн както й се искаше?

Но това не бе най - подходящия момент да се измъчва точно с тези мисли, изобщо даже, трябваше да си забрани да мисли за това, защото в момента, в който започнеше да мисли за това, знаеше, че всичко щеше да се промени в главата й, а тя не можеше да си позволи да се съмнява в него, все пак когато обичаш някой трябва да му имаш доверие. Така, че Лора просто се насили и зарови някъде дълбоко в себе си тези мисли.

Когато чу отговора на въпроса й усмивката от лицето й сякаш се стопи. Знаеше прекрасно за всички онези женски погледи, които постоянно се вторачваха в нейния Луциус, но какво можеше да направи нищо друго освен да се благодари, че той бе избрал нея. Но въпреки това, не можа да се сдържи и да го погледне присвивайки очи.
Преди да е успяла да го попита каквото й да е било, примерно дали и той отвръщаше така на женските погледи, Мортис я изпревари, а устните му се озоваха върху нейните отново.

Teзи моменти бяха толкова незаменими по простата причина, че в Хогуортс бяха рядкост. Понякога й се искаше всичко това да се бе случило преди купона на Алания, само за да може да прекарва повече време през лятото с него. Лора прехапа устната си вглеждайки се в очите му и се подсмихна решена да направи някое подмятане преди да е успял да я прекъсне отново.
-О наистина знам на колко много женски погледи се радваш. Въпроса е дали те се радват на твойте.

Не мислеше, че има нужда да каже каквото и да е било повече, май това си бе достатъчно. Не бе сигурна колко щеше да й отговори, а няколко минути по - късно и самия той намеси приятелката й в разговора им. Беше ли й казала? Ами  да, само дето май не бе реагирала по начина, по който Лора й се щеше. Искаше й се да я подкрепи, само дето дори и да го правеше, май не бе много доволна от случилото се между нея и Луциус.

Лора въздъхна леко, и прикри мислите си с усмивка.
-Да, разбира се, казах й. - отвърна на въпроса му прехапвайки устната си. - Не няма такова нещо, май последните дни не са от най - добрите за нея. Май всички гледа така.- или поне на Лора й се искаше да е права в това, защото наистина не намираше причина Алекса да й се сърди, за това, че е  с Луциус.
- Както и да е, какви са плановете ти до края на деня? - Лора бързичко смени темата, защото не бе сигурна как щеше да отговори на следващия му въпрос, ако имаше такъв относно отношението на Ернандес