Домът на Роби Търнър

Едва не ревнах с глас при вида на кухнята. Сви ме сърцето само като си помисля, в каква ли обстановка тъне останалата част от къщата. Нима съм бързал толкова много на излизане, че дори не съм имал тези пет секунди, достатъчни за изписването на елементарно движение с пръчката, насочвайки заклинанието към тази бъркотия?! Надали е щяло да ме забави чак толкова; за сметка на това, сега ще трябва да напрегна съзнанието си двойно повече, че да измисля начин да се справя и с мириса на застояло, който не на шега, бе започнал да се изостря.
Направо зловонна воня. Не се сетих за друго, освен да отворя прозорците широко, след като се закашлях неистово и по най-бързия начин провесих глава на вън, за да се съвзема. 
Анапнео, насочих цялата си концентрация към моето спасение, докато дишането ми се се стабилизира. Чудех се, до къде ще я докарам с нехайството и отлагането на днешната работа за по-късен етап от време: може и да съм отговорен, но това в никакъв случай не важи и за собственото ми здраве и благополучие. Щях да се докарам до безпомощност, което освен, че е показател как не мога да се грижа за себе си (мъж на тези години), ами и е небивал срам, когато самата злополука се разчуе. По-добре наистина да умра, отколкото да посрещна лично коментарите на хората. Вече ги чувах, как не могат да си обяснят колко вещ магьосник съм, с добри умения в дуелирането и с отговорна професия, служеща в полза на другите. Как става така, че за себе си не може да се погрижи!?
Най-глупавото е, че сам нямам отговор на въпроса, обезоръжен съм и не бих могъл да се защитя при евентуални нападки. Започваше да ми писва този отшелнически, тежък, ергенски живот. Започвах да не вземам себе си на сериозно, да се дразня на слабостта си да съм винаги в разгара на събитията, да поднасям чая на министъра и да чистя омайници от завесите в кабинета му, ако се наложи (докато в собствения ми дом, моята лична крепост, в завесите може и по страшни неща да съм развъдил). Следвах заповедите само и единствено, за да съм забелязан; подчинявах се, само, за да не стане тъй, че един ден просто ще бъда забравен и изоставен в полезрението. Страхувах се да не остана в сянка до толкова, че бях на път да изгубя идентичността си.
Като че ли, едва сега, в точно този момент, свежия въздух ме ободри и ми опресни главата. Разсъдъка ми вероятно е бил под упойка и до сега тялото ми не му е искало мнението. Помъчих се да си спомня от кога е така, като в края на краищата подложих и факта, че не помня, под съмнение. Стреснах се, защото не можах да си обясня какво се случва с мен. Сякаш сам сложен под някакво заклинание, ежедневието ми минава в задачи и отговорности, които не ми печелят повече от златото, трупано в сметка, а дори не съм сигурен за какво ще използвам.
- Сигурно някой ми е направил магия за желиран мозък... - успокоих се, осъзнавайки че съм се впуснал в дълбоки размисли, водещи до нелепи изводи. Умората след дългия работен ден не биваше да се пренебрегва, поне за това съм напълно сигурен, затваряйки прозореца. Просто смърдящи остатъци и неизмити поне от три вечери съдове, по-добре е, отколкото да не съм платил някоя от мъгълските сметки за разходи, с което накрая стигах до съдебни изпълнители. Няма нещо, което моята 29 - сантиметрова яворова пръчка със сърдечна нишка от змей, да не може да разреши.  
-Скоргифай.

Сещате ли се за начина, по който се чувствате, когато за пръв път в живота си попаднете под влиянието но ново и непознато?! 
Странно е, и е способно да ме влуди, само защото не мога да го контролирам...
Чувството в моя случай бе едно постоянно осезаемо усещане, обхванало всичко, което ме сполетяваше. Започна, когато преди два месеца, в началото на лятото, бях командирован не къде да е, ами в дома си, в китния Годрикс Холоу, който сякаш е излязъл от приказките.
Ако в годината има 248 работни дни, аз съм познат на всички като човек, който ще работи минимум, плюс още седем, за това разбирате, колко трудно излезе да ме убедят да изляза в почивка. Платен отпуск, Търнър, какво си се заинатил, получих тросвания всякакви, но не липсваха и окуражителни думи от близки колеги, които осъзнаваха колко болезнено е за мен такова решение. Някой ще рече, че са ме отстранили от работа - напротив; беше момент, преломен в кариерата ми: за мен се говореше повече от всякога, бях и привилегирован в службата, ала да съм в отпуск е равноправно на разбито сърце за мен; за мен, който изпитва параноя при задаващия се уикенд.
Признавам, че всички имаха право и са желали само моето добро, не и да ме засенчат или да не се пенсионирам навреме, хе хе, хо хо (сега осъзнавам колко нелепо е, само като си го помисля, но на мен наистина ми минаваха подобни умозаключения). С трудовия стаж не изоставах, но нещо друго би попречило да доживея старините си и това е лекотата, с която щях да пренебрегна здравето си и този път.
Нападението срещу невръстни бе крахът на моето благосъстояние, а двете седмици хоспитализация в Свети Мънго и продължаващата и с днешна дата визитация при психолог, са доказателството за това. Никога до преди не съм гледал на себе си като на личност, способна да се вълнува за десетки пъти повече неща от, само и единствено, вярната ми магическа пръчка: добре ли прецених замаха, ясно ли произнесох, достатъчно бърз ли бях, останаха в миналото, или поне на заден план за момента. Оставайки си у дома за повече от преспиване (йъп, доооста повече), бе с цел освен възстановяване, и преосмисляне на приоритети. Имах за задача да науча и обикна тази новост в живота си, да вникна в нея, защото излиза, до сега просто съм съществувал... 
Сутрините са отредени за благодарност, че имам легло, и въпреки всичко - моите его и работохолизъм, ще намеря начин да живея този пореден живот по правилния начин. Току виж, пропилея времето, а това е била последната ми възможност! Вглеждах се повече в детайла; дървета, треви, пернати и толкова хора, които ме познават. Усещах, че връзката ми със заобикалящия свят укрепва и заздравява, придобива очертанията на свещена. Съвсем спонтанно станах по-внимателен в досега си, не само с човека, ала и с вещите, като крайния резултат не бе напрежение, ами напротив - внесе жива и непринудена радост, от което на душата ти става по-леко.
Често ме налягаха мисли за поведението и постъпките ми в миналото. Ранявал съм не веднъж, като влизайки във взаимоотношения, съм имал наглостта да се отнеса съвсем първично, досущ като първобитен: хубава храна, мятай я насам, и викам да си я хапнем. Или по-точно, хубава храна - ако я има на масата, е чудесно, ако я няма - не е трагедия. Пак заслепен от стремежа да се издигна като аврор, съм подритвал и недооценявал чуждото старание/отдаденост. Срамувах се...
Двамата с доктора се опасявахме, че с връщането на работа ще приветствам отново старите навици и дните терапия ще идат напразно. По-нисък съм от тревата в очакване на съдбата си, защото тя е в ръцете на ума ми, за когото не съм сигурен, че е готов да изкорени дълбоко срасналите разбирания. Умът и съзнанието ми не са безплодни, но познават пътища, не водещи до облекчение, а принципът им на действие е пагубен във всяко едно отношение. Тепърва ще се разбере, ще успея ли да трансфигурирам същността си, впоследствие и схващанията, в едно пулсиращо удоволствие, леко дишане и безгрижно свирукане.
Денят на завръщането ми наближаваше и смело твърдя, че с това давам зелена светлина и на същинското изпитание.
Без прекомерно размахване на пръчки този път, пък били те и от явор.