Скромната къщурка на Моргана

Треперех, моментът бе дошъл. Най-накрая бях открила него.. собственото ми дете, което бе оживяло след като избиха любовта на живота ми, както и другите две деца. Толкова години бяха минали и най-накрая щях да го видя. Как ли изглежда сега? Какво е правил през всичките тези години? По мои изчисления сега трябваше да бъде пети курс в Хогуортс. А какъв ли е станал като характер? Дали ще ме помни? Толкова много въпроси ми се въртяха в главата, че след малко тя щеше да ми се пръсне. Нямах търпение да дойде пред мен и да го прегърна. Не, не трябваше да го прегръщам. Та той дори не знае, че идва при мен. Бях дала задача на мой доверен познат да го намери. И бе успял. Как? И аз не знаех, но бях сигурна, че никога няма да ме излъже. Първо, защото довереникът ми ме обича до лудост и второ, защото знаеше че ако го стори ще го убия. 
Бях използвала доста подла техника, за да примамя Филип да дойде при мен. Казаха ми, че е най-добър приятел с Луциус Мортис и че това лято ще живее при него. Аз написах писмо, в което се представям за въпросното момче и добавих, че има нова къща, в която ще живеят. Разбира се, написах адреса си и точен час на срещата. Едва ли някакъв пикльо би написал час и може би Филип щеше да се осъмни, но дано дойде. Щеше. Защото бе отговорил.
Намирах се в огромния хол, обикаляйки от стол на стол, от диван на диван. Може би дори изпуших около две кутии цигари. Бях сложила красива, дълга черна рокля, а прическата ми както винаги беше различна, вързана на висок кок. За добавка бях сложила аксесоар, наподобяващ букет от пера на хипогриф. Стилът ми винаги е бил класа над останалите. Мислите за тоалета ми доста ме разсеяха, но бързо се осъзнах къде съм, когато моят най-добър приятел.. моето домашно духче, каза че детето ми е в градината на къщата. Ръцете ми започнаха да се потят, а в погледа ми за първи път от триста години се появи притеснение. 
Седнах на едно кожено кресло и зачаках. Гласът му огласяше къщата вече. Бе толкова.. негов. Очите ми се напълниха със сълзи, но запазих самообладание. Чувах как пита духчето къде е неговият приятел, а след няколко секунди усещах присъствието му. Стоеше пред мен. В цялата си прелест. Познах го. Това наистина бе синът ми. Уникално красив, приличаше толкова на баща му. Усетих как една сълза се стече от очите ми. С бавни движения станах от креслото и отидох пред него. В погледа му се четеше страх. Не бях толкова страшна.
Разгърнах ръцете си и го прегърнах. Усещах всяка част от изгубеното време как се влива в мен. Чувството бе невероятно. Когато най-накрая го пуснах Филип стоеше като стъписан.
- Седни, заповядай! - приканих го с най-милия тон, който можеше да направя.
- Къде е Луциус? - знаех, че ще пита това.
- Луциус го няма, Филип. Трябва да проведем важен разговор с теб, за това просто се отпусни и не се плаши. Аз не знам от къде да започна, за това ще те питам.. как си, какво правиш, как минава живота ти?
Наистина тези въпроси бяха странни. Не исках да му го казвам директно, че съм негова майка. Щеше да избяга с гръм и трясък.

Колко жалко, че не получих отговорите които исках веднага. Може би щеше да стане по трудния начин. Трябваше ли сега да го водя в тъмницата на къщата? И да, дори този лъскав дом имаше тъмница в която измъчвах някои досадни твари. Детето ми реагира доста бурно, което не ми хареса. Не обичах да ми противоречат, а той дори започна да задава свои въпроси. Взел е това от характера ми. Браво сине, браво. Въпросите му ме изненадаха, признавам. Как така можеше да говори на непозната жена. Явно онези гниди, които са го възпитавали не са били достатъчно добри. Въздъхнах, след което отново започнах да обикалям в кръг като одеве. Този път леко нервничех. Не говорех, а само го следях с поглед. Той също губеше търпение, но нека..
- Коя съм аз ще разбереш след малко. "Взела" съм се преди шестстотин години. Засяга ме твоя живот и то доста. За твое сведение, миличък, за истинските ми години трябва да ми викаш седемдесет пъти пра и да добавиш баба. Искам от теб проста информация и да поговорим. А защо съм те извикала? Би трябвало да разбереш сега, но трябва да мируваш. Ще мируваш, нали?
Тонът ми бе доста студен, а показалецът ми мина по скулите му. След това мое действие сякаш леко се уплаши и се облегна на дивана. Дали беше така, само той си знаеше. 
Добре, че в стаята стана доста тихо и се чуваше звука от токчетата ми, така можеше да си говоря на спокойствие. Извадих магическата си пръчка и замахнах с нея. Вратата на хола се затвори, което накара синът ми да подскочи.
- Мислех да не ти го казвам толкова директно, но виждам че си взел тази част от характера ми да не търпиш. Филип, аз съм твоята биологична майка. Не ме мисли за луда като ти го казвам. Изслушай ме. Жива съм от шестстотин години и ако се чудиш как - бях си присвоила Камъка на живота. Безсмъртна съм. Това не е важно, защото точно преди няколко години намерих любовта на живота ми.. твоя баща, всъщност. С него любовта ни беше като от тези мъгълски филми. Родих му три деца - Чарли, който беше най-големия, Рубен.. и ти, Филип. Един ден, когато се прибрах пред мен бе най-ужасяващата гледка, баща ти и братята ти бяха убити по един жесток начин. - от очите ми започнаха да валят сълзи, но тонът ми остана същия. - Ти беше изчезнал.. по-скоро избягал. От тогава не съм спряла да те търся, но сякаш бе изчезнал в дън земя. Дори станах убийца.. убивах, търсейки информация за теб. Сега, когато най-накрая си при мен съм.. щастлива, може би. Знам, че трудно ще свикнеш и трудно ще осъзнаеш, че съм твоя майка. 
Толкова думи изговорих и дано е разбрал нещо от моята искреност и честност. Тъкмо да каже нещо, когато трясък или по-точно чупенето на прозореца в хола ни разсея и двамата. Какво го счупи ли? Някакъв магьосник, който започна да крещи да вдигна ръцете си горе. Та той знаеше ли коя съм аз? Как ще прекъсне разговора със сина ми? Сега щеше да ме види в лоша светлина. 
Непознатият ме атакува, а аз директно отблъснах атаката, след което контраатакувах. Колко лесна мишена беше щом пръчката му изхвърча през прозореца. С бърза походка отидох до него, хванах го за яката на блузата му и го забих със сила в бялата ми стена.. само щеше да я замръся. Пръчката ми бе допряна до гърлото му. 
- Какво искаш от мен, кучи син такъв? - очите ми щяха да изскочат от мястото си, докато задавах въпроса.
- Наредиха ми да ви убия.. моля ви, пощадете ме, Моргана.
- Молбите не помагат пред мен, скъпи. Авада Кедавра! - зелена светлина излезе от пръчката ми, а този бандит се строполи мъртъв в скъпите ми обувки. - Миличък, не обръщай внимание на този. Просто един червей в градината. Знай, че мама е оправна.. вече.

Вярно, Филип бе реагирал малко бурно, но в този момент не искаше да се занимава с някакви измамници, които искат само да изкопчат нещо от живота му, които искат да наранят него и семейството му и които искат да ограбят къщата и предела на света му. Когато непознатата жена започна да говори някакви измислици, че трябвало да бъде баба, прабаба и прочие, Филип я гледаше с нацупена безразлична физиономия. А тя ходеше с високите си токчета и вдигаше шум. А погледът й бе студен и сякаш всеки момент се канеше да го убие само с едно действие на пръста си. Може би Бертранд  наистина би трябвало да мирува в този момент, защото не се знаеше на какво бе способна госпожа елегантност. А след като извади пръчката си, той подскочи. Може би това бе краят на живота му. Може би никога повече нямаше да види своята принцеса, която го чака на бял кон, за да я отведе в дом изпълнен с щастие и разбирателство. Ето това не биваше да се случва, защото той бе млад и не искаше да свърши като Дариен. Искаше да изживее живота си и да не мисли за смъртта.
Всяка една дума на въпросната жена му се струваше неизбежно вярна. Първоначално я мислеше за някаква измамница, странница, убийца, която е живяла хиляда години, но сега, след разказа й, Филип се замисли за живота си. Всичко бе странно и до някаква степен невъзможно, но имаше и вкаран смисъл във всичко това, защото Бертранд не помнеше частица от живота си. Черното петно, което се разхождаше в главата му искаше да бъде запълнено и по някаква причина Филип мислеше, че тази жена ще му помогне, независимо дали е негова майка или не. В този момент той имаше много въпроси към нея. Не искаше да вярва за убийството, за бягството. Може би щеше да бъде по-лесно, ако просто го бе изоставила. И точно когато искаше да каже нещо, искаше да попита жената, която му се водеше майка за толкова много неща, защото в главата му бе пълна бъркотия в този момент, точно тогава прозорецът в хола бе счупен, а някакъв си непознат просто влезе и каза, че е тук, за да убие майка му. Добре, за един ден му се насъбраха много преживявания, които трябва да изчисти от подсъзнанието си. А когато непознатата жена уби младежа, нещо в сърцето на Филип се сви на топка. Нима, жената, която му се водеше майка от няколко минути е способна да направи подобно нещо?
- Та, ти го уби. Как може такава жена да е моя майка? Лееш кръв за щяло и нещяло и не те интересува живота на хората. Добре, нека за момент да забравим за тази случка. – каза Филип и я погледна право в очите.
- Не очаквай от мен да те приема за своя майка толкова лесно, защото толкова много години теб те нямаше до мен. Наричах друга жена своя майка и друг мъж свой баща. Не знаех, че съм имал братя, които са загинали по твоя вина. – след тези думи непознатата жена се опита да каже нещо, но Филип вдигна ръка, за да мълчи и продължи – През всички тези години съм живял в пълна лъжа. Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да си спомня нещо от миналото си. Да, точно така. Не помня това, което ми разказа. Идея нямам за какво става на въпрос. Имам черно петно в подсъзнанието си, което опитвам да залича. Но знаеш ли кое е най-лошото. Че родителите ми ме тормозиха всеки ден, стигало се е и до бой. Не ме оставяха да живея спокойно. Непрекъснато ме обвиняваха за грижите си. И всичко това бе спирано от една жена, която мислех за своя баба, на която имах най-голямо доверие и която зачитах като моя закрилница. Докато не умря. След това животът ми стана още по-заплетен. А ти, а ти даже не се появи през всичките тези години. – каза Филип и я погледна строго. Нямаше намерение да е мил с нея, може би просто искаше отговор на няколко въпроса, които го мъчат.
- Кажи ми, защо не си ме потърсила толкова години? Защо си станала убийца заради мен? Каква вина имам аз за всички твой злодеяния? И как се свърза с мен? Защо точно сега? Къде е баща ми, той защо не се е погрижил за мен? – попита Филип и очакваше отговори, които се надяваше да го удовлетворят.

Реакцията на сина ми беше нормална до леко истерична. Едва ли не беше виждал как се убива човек, особено след като моята "трупа" така да се каже отидоха да им развалят урока. Не знаех какво му пречи това, че убих някой, който щеше да убие мен. Деца, какво да ги правиш, в днешно време се стряскат и от най-малкото. 
Думите на Филип се удряха в мен като хвърчащи камъни, болеше ме от тях, наистина болеше. Как може да каже, че са убили семейството ни по моя вина. Не можех да стоя и да слушам повече тези глупости, които бълваше. Опитах се да кажа нещо, но момчето ми ме спря и продължи да говори. 
Всичките неща, които говореше, че е живял в пълна лъжа, че не съм го потърсила бяха пълни глупости. Вътрешно в него и той го разбираше. Едва ли щеше да ми повярва веднага, но трябваше да го убедя. Търсила съм го толкова време и едва чак сега, когато го намерих не мога да си позволя да го изпусна, просто не мога. Поне трябва да го накарам да остане при мен. Да види, че мога да съм и добрата, която бях преди да убият любовта ми. 
А само колко побеснях и какви нерви ме обзеха, когато Филип започна да разказва за тъй наречените му родители.. Че са го били, че са го обвинявали. Лично аз щях да се погрижа за тях, доста по-хладнокръвно от онзи боклук, който си лежеше на земята мъртъв. А само как исках да ги хвана за гушата в този момент и кръвта им да изтече. Да си напълня черната душица. 
Нямах време да си съставя план за действие, защото още въпроси ми бяха зададени. Трябваше да запазя спокойствие и да не избухна, можех да го уплаша иначе. Преди да заговоря извадих още една от тънките си цигари и я запалих, като никотина докосна устните ми.
- Имаш право да говориш така, защото не знаеш истината и си си изградил някаква представа. Сега обаче ще ти отговоря на всичко. Първо, за този който ми е в краката - няма как да не убия някой, който иска да убие мен. Аз съм си най-важна, като пораснеш още малко ще видиш, че и при теб ще е така. Животът на хората не ме интересува откакто се случи това с вас.. моето семейство. Най-важното, на което ще наблегна е, че аз нямам абсолютно никаква вина за смъртта на братята ти и моята голяма любов. Когато се случи това аз работех в Министерството на Магията, просто се прибрах от работа и видях това.. Съжалявам, че не можах да ви предпазя по някакъв начин, но не съм гадателка. - спрях да говоря за момент, колкото да си дръпна два пъти от цигарата. - Филип, аз те търсих постоянно. Не спирах. Още от както изчезна, като малък. Не съм спирала. Мечтаела съм си да си в прегръдките ми, да ти давам грижите, които наистина трябва да имаш. Имам хора навсякъде.. и един определен човек те откри. Не знам как точно го е направил. Защо точно сега питаш? Защото точно сега съм те открила. Не съм станала убийца само заради теб. След смъртта на семейството НИ, аз се промених. Станах безчувствена. Не можех и до ден днешен не мога да почувствам нещо. Желая единствено отмъщение. Няма как вече да се променя. Тази случка ме промени изцяло, а за баща ти - пак ти казвам, че и той беше убит.
Може би информацията му идваше в повече, но аз не исках да му спестявам дори и най-малкия детайл в историята. Исках да ми вярва. Да ми има доверие.
- Беше глупаво, че се представих за твоя приятел Луциус, но нямаше друг начин да те доведа тук. Искам вече да останеш при мен.. или поне да пробваш да живееш с мен. Да се пробваш да свикнеш с това, че аз съм твоя майка Филип. Ще се опитам да ти дам всичко, от което имаш нужда. 

Тя почна да му обяснява всичко дума по дума. Всяко едно мърдане на устата й го караше да изгаря отвътре. Говореше ясно и съсредоточено, съпровождано от мека цигара. Разказа му всичко от самото начало. Баща му бе умрял. Каква загуба. А той се надяваше да има истинска бащина опора щом е намерил майчината закрила. Дано сега да можеха да се разберат заедно, защото наистина имаше нужда от човек, който да го подкрепя в трудните мигове, в чиито прегръдки да се чувства сигурен, на чието рамо да поплаче. И такъв, който да се смее заедно с него и да се радва на щастието му. Дали бе намерил този персонаж от живота си с тази среща? Думите й го накараха да потръпне. Е, явно тази жена може да бъде и чувствителна. Дали пък да не й даде шанс. Какво губеше да опита?
- Добре, нека за момент да предположим, че ти вярвам. И сега какво? Искаш да остана при теб. Искаш да се опознаем. Добре, нека да е така. Ще ти дам шанс. Но не защото ти съчувствам, а защото не искам да се връщам при онези изпелчовци, които само мислят как да ми стъжнят живота. Домът ти никак не е лош. С какво се занимаваш, че си успяла да се уредиш с такава къща? А, и искам да те уведомя. Добре, съгласен съм, ще прекарам ваканцията тук, ноо имам условие. Луциус ще идва когато поискам и ще поканя и едно момиче. Не искам като дойде да се правиш на загрижена майка и да я гледаш на кръв. Защото иначе ще ме изгубиш. Надявам се че се разбрахме, лелче. А, и един въпрос. Как ти е името? – последното ме върхът, но наистина Филип не знаеше как се казва майка му.

Бях изморена. Доста. Само от говорене. Това обаче мисля, че бе постигнало резултат. В погледа на сина ми не се четеше вече онова объркване, а лека вяра. В началото щеше да бъде такова, нормално. Дано и той виждаше в мое лице не само майка, а и приятел. Човек, на който може да се довери. Дори и да бях убийца, за него щях да си дам и живота. Нямаше да си позволя да го изгубя вече. Разбира се, нямаше да го задушавам. Това би било глупаво от моя страна.
Мислите ми бяха прекъснати от гласа му. Явно наистина ми вярваше, щом думите му го потвърждаваха. И се съгласи да остане при мен. Това беше един от най-хубавите ми дни. О, вече имаше и условия. Това бе доста сладко, приличаше на мен. Щях да преживея приятеля му Луциус да идва тук, а неговата.. приятелка. Майчина ревност щеше да има, но щях да я прикривам. Исках да се запозная с нея.. да има късмет да си е хванал момиче, което не е в Слидерин. Ще му отрежа ушите. Нека да не мисля за това в момента, а да кажа нещо.
- Да идват, нямам проблем с това. Само да не са някои гнусни мътнороди, че тогава не отговарям за действията си. Ако искаш може да вдигнеш и купон, ще покажа какво е да имаш майка ураган. - засмях се, той също, явно и чувство за хумор имаше, добре. - Мисля, че е време да ти покажа стаята, в която ще си. Твоята стая. Също така да те запозная с моята дясна ръка - домашното духче.
Щракнах с пръсти и след момент се появи и моето най-близко същество. То се представи на Филип, а това ме направи доста радостна. По принцип създанието беше недоверчиво към гости, но може би бе усетило кръвта на момчето ми. 
- Върви след мен, Филип. - с бавни стъпки тръгнах напред, с цигара в ръка разбира се. Синът ми трябваше да свикне с този ми навик. Беше приятно да знаеш, че не можеш да умреш от нищо и най-малко от никотина. - Това е стаята ти.
Пред моя и неговия поглед се разкри огромна стая, която беше в черно бяла гама, със сини отенъци. По средата на стаята имаше голяма спалня. Отстрани на нея гардероб, който може би щеше да събере дрехите на всички дрипави грифиндорци. Мъгълските изобретения - лаптоп и телевизор също бяха намерили местенцето си. Бях свършила добра работа. Надявах се да му харесва.
- Ако искаш се настани. Ще те оставя да се събереш с мислите си. Ако има нещо, аз ще съм долу. Между другото, казвам се Моргана.
Това бяха и последните думи, които му казах преди да завъртя гърба си и да сляза по стълбите, за да се настаня на любимия ми бял кожен диван.

Думите на майка му го зарадваха. Може би тя не беше някоя дърта кучка, която е загубила представа какво става зад пределите й, а пекана както тя каза ‘‘мама ураган‘‘. Имаше чувство за хумор, щяха да се разберат. Ето на кого се беше метнал Филип.
След това се запътиха към стаята му, но преди това майка му държеше да се запознае с нейния най-близък приятел – домашното духче, което го посрещна в къщата. То излезе много добродушно, може би щяха да се разберат с него и да си паснат.
Стаята. Тя беше рай. Черно бяла гама със сини отенъци. Сякаш тази жена му беше влязла в мозъка. Тези цветове му бяха едни от любимите му. Почти всичките му дрехи бяха в син цвят. Този цвят го вдъхновяваше. Вдъхваше му спокойствие. Стаята бе просторна и оборудвана с най-различни уреди. Майка му не искаше да го притеснява и излезе с номера, че ще се премести долу, за да може Филип да се настани и да събере мислите си. А когато излизаше от стаята, Филип чу така дългоочакваното от нея име. Казваше се Моргана. Какво странно и в същото време рядко и съвършено име. Тя се обърна с гръб към него и точно когато излезе от стаята, Филип се провикна:
- Моргана!
Тя се обърна и го погледна право в очите. Филип тръгна да бяга към нея и щом я настигна се сгуши в обятията й.
- Благодаря ти за всичко. – прошепна той и се отдаде на майчината ласка.