do you believe in stormy weather

ако всеки човек дърво е със листа,
листата падат нявга, падат надалеч,
обрулени от вятъра зловещ, с уста
засвирил свойта песен алена със скреж.

диханието на смъртта събужда се,
обажда се на злото черно участта,
събужда сутрин хората, обръща се,
обръща ни наопаки света.

но свикнали сме ний, не сме ли?
и все ни липсват алени листа...
беззащитни, нещо се просмуква във кръвта ни,
изяжда ни най-съкровената мечта.

но листата някой ден със плам ще оживеят,
ще палят къщи, домове, игрища
ще палят всичко дето видят,
от злото ще останат само пепелища.

аз нийде не намерих правилния път,
що води в правилна посока,
а проследих старика бял със прът,
за да не падне във потока.

последвах го през пътищата кални
и пак на кръстопът се озовах.
надве се раздели душата му,
смъртта го взе заради грях.

незнаен бе грехът за мене,
но всеки тръгва, продължава.
и на кръстопът със черно бреме
съдбата черна го предава.

защо? защо не е тъй просто,
с една посока на света „без”грешен?
защо е със ирония създаден
бита на нашата земя, омешан?

защото бог така решил е? не.
заради хората почернени във костите.
заради тях е синьо нашето небе,
тъй както зарад’ тях е мръсна и земята.

душата моя също вече се разделя.
като дървен, остъклен компас.
към ада, рая, хората.
към вас...

думите в песни превръщат се
когато съм сам – всеки ден,
а песните в думи обръщат се
щом пълно е с хора край мен.

стихове летят пъстрокрили
и кацат по клони, дървета;
а капят листата унило,
отлитат крилата в небето...

морето синьо разгръща се,
мигът става час или ден;
а после вълните обгръщат го
и хващат земята във плен.

момичето смее се весело
с уста обрисува света,
а далече смее се кисело
старец със бяла брада.

светът си отива, отива си вече,
щом хората правят така,
че даже и в утрото наше
деца да умират в тъга...

вървя по паважа тъй ситен,
през улица, пълна със скръб
и тегне в душата ми силен,
могъщ и престорен на гръб
един образ обзет от омраза,
от помисли луди навред,
от нейде загубени фрази,
в града от тъгата обзет.
поглеждам към лампата жълта
във мрака тя пръска сълзи
и жълтите пламъци в клоните
изпраща, във тях се гнезди.
очите й златни поглеждат ме
и словата редят във закана
и гонят ме, пъдят ме, ритат ме
„не искам те тук на зарана”.
таз лампа подготвя трапезата
за хората с черни сърца
да глозгат от мене със тезата,
че различното носи смъртта.

народът Български болен е
в костите свои поробен е
дори да иска поглед да вдигне
не може – усеща той бича
даже не може да мигне.
затваря се в килия своя.
вътре мисли и оставя обвивка
външна и празна, не иска
навън да излезе и дума да каже,
че и той жив е да покаже,
а само слуша мирно и понякога
луд става с годините.
друг път и без тях лудостта идва.
не прощава даже на единиците,
които опитват да върнат
в себе си човечността забравена.
роби.
били сме. ала вече не сме.
помнете, ако имате дете
не го учете да е роб, а вие
бъдете му ако трябва, за да се не
повтори историята всезнайна.
от роб на роб – роб става,
от роб на бог – още не знаем.
защо не опитаме?