Часовникът Биг Бен

Безсънни нощи...

Вече цяла седмица Кай имаше такива нощи - безсънни. Нямаше никаква причина да са такива. Няма притеснения или нещо друго. Всяка нощ не можеше да заспи, а мислише за Хогуортс. Това беше още по - странно, защото Брендифук ненавиждаше това училище - преподавателите, учениците, директора. Мислите му насочени към това място бяха за новата предстояща учебна година. Отново щеше да говори празни приказки, като се прави че преподава урок. Колко смешно. Защита срещу Черните изкуства, а самият той практикуваше черни изкуства. Като тъмен магьосник се справаше много добре. Дори и беше убил Кремус Флечър. Една лесна работа по - малко.

Сега безсънната нощ се повтаряше. Два и половина през нощта, Кай отново не спеше. Обаче днес нямаше да стои в леглото си и да гледа към белият таван. Днес щеше да се разходи из големият, красив град Лондон. В момента Брендифук беше седнал на леглото и кръстосал ръцете си. На земята беше краят на неговата мантия с която беше облечен в момента. Не дълго стоеше там, стана и излезе от имение Ривъндейл. Защитните заклинания на това тъмно място бяха наистина много. Русокосият вървеше и с безсловесни магии премахваше всяко от тях. Когато мина през последното защитно заклинание лукава усмивка се появи на лицето му. Всяка част от тялото му се отдели, докато не премина в черен пушек, който излетя със скоростта на светлината. Вместо да се магипортира мъжа предпочиташе така да прави. Забавно е.

Не след дълго се беше озовал в Лондон. Само града го караше да настръхва, а хубавите неща в него още повече. Например часовникът Биг Бен. Тази забележителност на големия град беше толкова красива. Отдалече си личеше, че механизъма на часовника е невероятно сложен и е рядкост в света. Кай се осъзна и започна да върви към часовника. Внезапно камбаната удари, да.. три часа през нощта. Когато спря Брендифук се усмихна и продължи да върви към него. Не случайно той беше дошъл тук, а именно да направи нещо с този символ на Лондон, а именно да го разруши. Много сложна задача за него, но щеше да се пробва. Кой щеше да бъде тук през тази прекрасна и топла нощ ?

Тишината го караше да придобива самочувствие, че може да направи това което той е решил. Сега беше застанал от задната страна на великия часовник и го оглеждаше. Щеше да направи голям 'бум' с неговото дело. Кай започна да диша тежко, тишината създаваше още по зловеща обстановка. Прехапа долната си устна и продължи да оглежда часовника. Лекият ветрец го полъхваше и рошеше русата му коса. Не от далеч се забеляза човешка фигура. Супер, просто чудесно. Някой щеше да развали плана му, или пък не. Защо просто не го убиеше? Започна да върви с бързи крачки към него, а когато стигна до него се засмя.

Пръчката му стърчеше от десният джоб на мантията. Човека, който седеше пред него му беше познат.
- Какво търсиш тук? Имам предвид тук. При мен. Тръгвай си. - ами да, червенокос, празен поглед, гупак - това беше Трейсър МакГрегър. Аврор в Министерството на Магията. Толкова ли беше глупав, че да стане аврор. Вече за трета година търпи това мъчение. Кай познаваше отлично всеки аврор в Министесрството.
- Хаха. Какво търся тук ли ? Ами искам да се разходя. - започна да говори с подигравателен тон. - А ти кой си, че да се осмеляваш да ми говориш така? Някакъв изпаднал аврор. Да не искаш да те сполети съдбата на Кремус Флечър? - в погледа му се забелязваше злоба, а с дясната си ръка беше хванал края на пръчката, готов да я изкара и да изрече проклятие. Ако първо Трейсът си тръгнеше, планът му да срути Биг Бен щеше да успее.

На лицето на червенокосият магьосник се появи иронична усмивка. Думите и начинът по който бяха изречени от този русокос преподавател, го накараха да се засмее лекичко. За да прикрие това, преди да заговори Трейсър почеса носа си лекичко и леко подсмихнат заговори.
- Много самоуверени сме станали май. И самочувствието ни се е покачило на доста голямо ниво.. – гласът на Трей беше спокоен и равномерен – Само дето не виждам покритието... – каза той и вдигна леко рамене. Този жест беше придружен от физиономия, която сякаш казваше „е...какво да се прави“. – А и кой си ти, че да внимавам как говоря с теб? – попита червенокоското и вдигна вежда. Беше наясно с това, че срещу него стоеше убиецът на Кремус Флечър, но това не го вълнуваше. Беше му омръзнало от надути тъмни магьосници, които след първото си убийство се смятат за велики. Смятат се за хора, които могат да покорят света и извършват безсмислените си „мащабни“ планове за унищожението на човешкият народ и мъгълокръвните магьосници. Според Трейсър, това бяха хора с болни амбиции, но въпросът беше, че вече трета година му се налагаше да се разправя с такива като господинът стоящ пред него. – О, извинете професор Брендифук. – каза престорено Мак Грегър – Може би най-после сте започнали да отговаряте на фамилното си име. Доста се фукате с това, че сте убили Кремус Флечър, но повярвайте ми, с това само помогнахте на Министерството и на „пропадналите аврори“ – подсмихна се магьосникът. По лицето на русокоското се изписа недоумение. Явно не можеше да разбере от къде аврорът знае за убийството - Хората говорят професоре...
Усещаше се, че лази по нервите на Кай, който стискаше пръчката в ръката си. И двамата много добре знаеха, че до убийство нямаше да се стигне, но разбира се на аврора не му пречеше да чува заплахите на Брендифук. Беше сигурен, че русокосият младеж нямаше да пристъпи към непростимото проклятие, защото беше изправен пред аврор, а когато този аврор мистериозно изчезне, всички ще започнат да го търсят и рано или късно щеше да се стигне го преподавателя. Плюс това, аврорите са доста добре обучени да избягват атаките на тъмните магьосници, така че Трейсър можеше с лекота да избегне всеки един ход на Сивернус и да последва дълго киснене в „Азкабан“. А като заговорихме за това.
Хладният ветрец подухна и докосна нежно кожата на зеленоокият служител в Министерството, карайки косъмчетата му да се изправят и тръпки да побият цялото му тяло. Но това беше моментно, защото след не повече от пет секунди, всичко се нормализира и свежеста на влажният въздух зае мястото на студа. Усещането беше толкова приятно, колкото и гледката, а двете заедно предизвикваха у човек едно странно усещане за спокойствие. Само дето имаше един натрапник, който явно се опитваше да развали мира у Трейсър само с присъствието си.
Момчето затвори очи и пое дълбоко въздух, усещайки как дробовете му изгарят от студа. Но беше приятно. Той се отпусна на парапета като очите му бяха все така затворени. Имаше някаква надежда, че преподавателят ще се махне, но също така в главата му се изрисува сцена, в която русокосият магьосник бута МакГрегър от моста. Нда. Малко вероятно и все пак всичко можеше да се очаква от човек като Брендифук.
-Ъх...още ли си тук.. – промърмори с разочарование червенокоското, когато отвори очите си и забеляза, че присъствието на натрапника си е все същото, каквото беше и преди да ги затвори.

Магическият свят трябва да бъде изочистен.
Мътната кръв, разляла се и опитомила толкова магьоснически умове, запушваше артериите на трезвеното ми мисле. Озлобяваше ме до степен, която докарваше тялото ми до безсъние, а съзнанието ми до безобразно изпускане на нерви. Това са мислите ми през последно време, това са и тази вечер.
Из стаята съм оставил няколко сфери огън да се носят свободно в атмосферата, докато анализирам партията шах пред себе си. Черен кон, прибира бяла пешка и от вторите повече в наличие нямаше. 
Така действах и с мътнородните ми събеседници и техните надменни погледи. Докато Черният цар не мърдаше от мястото си в компанията на един топ, останалите фигури от моята страна, намалявайки бройката на белите. Крилата им изгаряха в писъците на счупените им пръчки.
Месеци изминаваха, мътнородното гробище растеше, но те не отговаряха на своеобразната чистка. Много от споменатите бяха погубени, но манията ми сякаш се изостряше след всеки изгубен войник. Но държанието на враговете ми започваше да ме озадачава. Очаквах ... нещо, но нищо не се случваше.
Излизам от дома си и тръгвам към Биг Бен.
По пътя натам чувам поне три разговора на тема за или против заглушаването на въпросната кула и по-скоро часовникът й. Мъгълите бяха толкова затворено общество, че понякога главата ме заблъскваше само при мисълта как някаква реставрация може да отнеме и същевременно да им загуби толкова време.
Живеех в обсесия.
Вечерите, които прибягвах до опиати, за да приспя съзнанието си, започвах да мисля начин как да разгледам Едем. Онзи фикционален Едем, където чистата кръв определяше реда; където злото не беше превантивна мярка, а свобода.Фантазията за окървавената чистокръвна Градина, ако мога така да я нарека, оформяше един метален вкус на лудост на небцето ми; привкус на идея, която бе обзела вълните на мозъка така, както аз бях се вселил в това кухо тяло. 
Болен бях. Толкова патологично болен. Нервната ми система бе опъната като затегнати струни на виолончело. Висшата цел за мъст течеше като гъста слуз из металните стени от вътрешната страна на черепа ми.
Все още функциониращия механизъм тиктака докато намирам цигарите си. В името на брадата на Мерлин, не можех да се оттърва от този мъгълски никотинов навик, който поглъщаше сякаш с магия нервите ми.
Не знаех дали ще дойде. С нея никога нищо не беше ясно. Оставаше ми да почакам, да изчакам.
Надявайки се да дочакам появата й.
Когато сетивата ми изпреварват очите и отчитат присъствието й, забулено отначало в характерната черна мъгла. Не се обръщам веднага, не я и поздравявам. Усещането на изненада, което се опитва да се загнезди по нервните ми окончания бива изгонено от звука на последните дръпки и тихото пукане на сухия свит тютюн.

Днешният ден бе някак си странен, дори можеше да се каже никакъв, скучен. Не се очакваше да има смърт, което го правеше още по-ужасен за мен. Хубавото в него бе, че ще се видя с моя стар и добър.. бих казала приятел, но аз нямам приятели.. да речем познат - Алексей. Този човек ми беше един от най-близките и бе от тези, на които имах огромно доверие. Знаех, че ако му кажа нещо, то ще остане в него и няма да издаде тайните ми. За жена като мен това беше важно. 
Когато съм в неговата компания, сякаш нещо вътре в мен ме кара да се чувствам.. щастлива. Малко пресилено казано, но факт. Той ми беше помогнал да се съвзема след загубата на семейството ми. А сега като разбере, че намерих изгубеното си дете, как ли щеше да реагира? Дали щеше да се зарадва? Нямах търпение да му споделя. Дори и ние смъртожадните имахме нужда от това.
Времето за тъй наречената от мен среща наближаваше, а аз трябваше да се подготвя. Обичах където и да съм да привличам внимание. Да съм красива. Да съм класна, както казваха мъгълите. За целта днес бях приготвила дълга бяла рокля, която стоеше перфектно по мен, подчертавайки моята фигура, на главата си бях сложила аксесоар, който представляваше корона, а ръкавицата с остриетата винаги беше на мен. Това беше доста добро оръжие за бързо убиване. Знаеше ли човек какво може да срещне в Лондон. Вероятно някой гнусен мъгъл. Ах, как ги мразех само. Не трябваше да живеят. Не са ми направили нищо, но само като знаех, че има немагическа кръв.. това ме побъркваше и ядеше отвътре.
Време беше да тръгвам. Излязох от къщата си и само за едно мигване вече се бях превърнала в черен пушек реейки се из небето. Обичах тази си способност. По-добре от едно магипортиране, нали трябваше да има и тръпка.
За няма и няколко минути вече бях до великолепния часовник Биг Бен, там трябваше да е и Долохов. Не го виждах. Да не би да се е отказал? Едва ли. На мен никога нямаше да ми върже тенекия. Сигурно. Трябваше да се поразходя, за да го намеря. 
Вървях, вървях, дори изпуших една цигара, но все още не го виждах. След момент обаче фигурата му се виждаше в далечината. С грациозна стъпка продължих да вървя към него. Исках да се пошегувам с него, за това извадих пръчката си и когато вече стигнах до него я допрях в гърба му. Трябваше да го правя и тайно, за да не ни види някой мъгъл.
- Не мърдай! - студеният ми глас се разнесе, а след което се засмях. Ето го това чувство на щастие, което ме караше да се чувствам като малко дете, а не като шестстотин годишна крава. Алексей се обърна към мен. - Здравей, Алексей, както винаги точен и така уникален.
Комплиментът, който му направих беше задължителен от моя страна. Не му дадох думата, защото бях развълнувана и исках да говоря. Преди всичко, разбира се, извадих още една цигара и я запалих.
- Алексей, имам важна новина, нямах търпение да ти я споделя. Намерих изгубения си син. - изглеждаше леко стреснат от този факт, но аз продължих да говоря. - Казва се Филип. Уникално красив, метнал се е на мен. Не съм го опознала още. Ще остане да живее при мен вече. Толкова съм радостна от този факт. Какво мислиш?
В момента приличах на дете, което разказваше за своята най-добра играчка. Нямах и търпение да разбера какво ще каже той.