Окото на Лондон

Малки бели петънца, падащи от синьото изчистено небе.. вятър, който леко поклащаше клоните на голите дървета.. огънят, който подскачаше в огромната камина. Това беше перфектното описание на един прекрасен зимен ден - за всички останали, да, но за мен това е нещо отвратително. Мразех зимата, мразех всичкия този коледен дух, мразех Коледа като празник. Хората ставали по-добри. Напротив, нямаше такова нещо. Е, аз откакто открих загубения си син станах по-обрана.. не исках да убивам толкова много. Дори му подарих подарък, но нямах избор, трябваше да бъда добра майка. Щастието, което бе изписано на лицето на детето ми беше щастие и за мен. 
Сега Филип бе отишъл на гости на неговото.. гадже, трудно ми беше да приема, че трябва да го деля с друга жена, но пък Алания е едно прекрасно момиче - лоша, с тежък характер, точна и на място. Дано строява Фил, защото ще се налага аз да строявам, а това не е хубаво. И когато бях сама, пред камината, с чаша вино и цигара в ръка, в главата ми започнаха да бушуват мисли какво да направя, за да всея смут по Коледа. Едно убийство беше сигурно, това ми доставяше повече удоволствие от сутрешен оргазъм, но това е друга тема. Идеите ми бяха добри, но не толкова, че да стане нещо грандиозно. Не исках да изпълнявам заповедите на Самаел, който не се знае как бе станал лидер на нашата общност.. ако можеше да се нарече лидер. Исках да покажа защо живея и за какво копнея. 
В този момент се роди нещо гениално, което не само щеше да разтресен магьосническия свят, но и мъгълския. Удар, който щеше да бъде запомнен. Никой не можеше да ме спре. Веднага станах от креслото си и захвърлих фаса някъде на земята зад мен. Трябваше да се приведа във вид. С няколко замаха на пръчката ми пред мен се появиха няколко комплекта тоалети, от които трябваше да избера. След дълго мислене бях с тъмно-зелена рокля, черни обувки с висок ток и черна капела, която закриваше лицето ми, така че да не мога да бъда позната. 
Излязох пред входната врата, усмихнах се почти невидимо и се превърнах в черен пушек. Обичах това, че мога да го правя, беше страхотно. Няколко минути по-късно бях в Лондон, в близост до така известното Око на Лондон. Имаше толкова много туристи, които искаха да го посетят. Харесваше ми. Гледката от Окото щеше да бъде последното, което ще видят. Не трябваше веднага да действам, обаче. За това и реших да се поразходя малко. Хората ме гледаха толкова странно, но да - аз си бях ексцентрична. Да гледат, да ми се любуват, да се наслаждават на тялото, което никога няма да имат... Прекалих. Не трябваше да се разсейвам много, защото и аврорите дебнеха отвсякъде. 
Един час по-късно, след изпушени около десет цигари, изпити четири чаши вино от близкото пазарче, бях готова. Колелото бе готово да се завърти, а всяка негова кабинка бе запълнена, а те бяха цели петдесет. Бях в готовност. Окото се бе завъртяло. Мой ред, кучки. Отново се превъплатих в черен пушек и започнах да обикалям атракцията, а отвътре туристите започнаха да се радват на пушека, който виждат и да ме снимат. Глупаци! Аз не съм някаква сергия да ме снимат. Извадих пръчката си и точно да предприема действие някакво заклинание прелетя до мен. Аврор! До мен се беше наредил бял пушек. Ах, тези идиоти, не разбраха, че с Моргана шега не бива. Бях по-бърза от него и отидох зад него и със замах на пръста гърлото му беше прерязано и се бе забил като падаща комета в реката под него. Сега бях по-нахъсана. Снижих се към края на колелото и се нацелих точно, както винаги.
- Бомбарда Максима! - гласът ми бе толкова равен и спокоен, имаше много злоба в него. Пантите на Окото започнаха да се откачат и започна да се клати несравнимо. Бързината ми се развиваше и минавах отвсякъде, обстрелвайки с това заклинание. Кабинка по кабинка почна да се откачва, да пада на земята, хора да умират. Имаше кръв навсякъде, писъците на беззащитните хора ме изпълваше.
Ето, че и великият момент настъпи! Окото на Лондон започна да пада към водите на реката, останало само с около десет кабинки пълни с хора, които вече знаеха, че ще се умира. Минаха няколко минути и се чу тропот, който щеше да бъде запомнен. Създаде се и нещо като вълна, която поля няколко стотин къщи и магазини. Работата ми беше свършена, Окото бе съборено. Стотици хора бяха загинали. Алена кръв се стичаше по натрупалия сняг. Какво повече ми трябваше..
Ако обичах и уважавах Коледа, това щеше да е моя подарък.
- Весела Коледа, Моргана! - измъмрих под нос и отново потеглих към дома си, където щеше да ме очакват сина ми и неговата приятелка.