Спомен от миналото на Бриана Петрова

Неизвестна локация. Седем години по-рано.

Беше нощ, вятърът вееше листата и клоните на дърветата в мрака, а наоколо нямаше нищо друго освен още и още дървета. Времето бе хладно, а свиренето на щурци бе единствения звук, който можеше да се долови. В далечината се виждаше малка, бяла светлинка, която приближаваше бавно. С всяка секунда силуетът се проясняваше, а светлината ставаше по-голяма. Това бе тя. Перфектните и спуснати къдрици подчертаваха съблазнителното и лице. Леката и дяволита усмивка и изпитващ поглед допълваха загадъчния и външен вид.
- Вие трябва да сте Бриана Петрова? Нали така? – каза непознат мъж, който чакаше от доста време появата и. – Радвам се, че дойдохте. – допълни той целувайки ръка на жената пред себе си.
- Писмото, което получих бе изкушаващо. – отвърна тя, оглеждайки тази на пръв поглед безкрайна гора, след което впери игрив поглед в мъжа пред себе си.
- Съжалявам за обстановката, но не биваше някой да разбира за това. Заглушаващата магия подсигурява поверителността ни. – с уверен тон и ясна дикция, непознатият обясняваше на Петрова. – Аз съм Микаел. О, и чудесна рокля, междудругото. Обожавам Викторианския стил. Класата и тайнствеността, които предава на една жена са неповторими. – допълни той подавайки ръка, подчертавайки изискваните си джентълменски обноски.
- Честта е моя, Микаел. Мъже с обноски като вашите изчезнаха преди сто години. – каза Бриана, подавайки ръката си, след което се поклони леко, държейки дантелената си рокля.
- Да преминем по същество. Знам, че наскоро сте завършили Хогуортс и хората в магическите среди вече говорят за вас. Изкусните ви умения в тъмната магия не останаха незабелязани дори от Министерството. Наредиха ми на всяка цена да се свържа с вас. Той би се радвал да приемете предложението ни. – приближавайки се към Петрова, мъжът в черна мантия параноично започна да се оглежда и говореше в ухото и.
- Знаете, че това решение е прекалено тежко, за да ме убедите само с това, че господарят ви би се зарадвал. – повдигайки вежда, Бриана погледна с присвит поглед и хитра усмивка към събеседника си.
- Това ще ви даде силата и властта, която искате, госпожице Петрова. Тази битка е решена и сама го знаете. Всеки, който е от другата страна ще бъде в опасност. Присъединете се сега, а когато дойде времето ще можете отново да се върнете у дома. Ще получите позиции и ще имате подкрепата ни. – продължаваше да настоява Микаел за тайнствената сделка, подавайки ново писмо, запечатано с черен печат.
- Каква е гаранцията ми, че той е жив и въобще някога ще бъде достатъчно силен за такава война? – попита Петрова с типичното за нея арогантно и излъчващо безкрайна увереност в себе си изражение. Тогава Микаел застана пред нея и постави палци на слепоочията и. Втренчи поглед и създаде видение, което за миг отмина. Беше като на лента. Няколко бързи кадъра, в които се случваше нещо страховито. Погледът на българката се промени, след което тя свали ръцете на мъжа. Дишаше забързано и клатеше глава, уверявайки се в думите ми.
- Има сделка, но преди това искам още нещо. – рязко се съгласи Петрова, грабвайки плика от ръцете на му. – Империо! – от пръчката и излезе червен лъч светлина, който се заби право в главата на Майкъл. – Забрави, че сме говорили и тръгни в другата посока без да ме следиш. Съжалявам, имам проблем с доверието. – след тези думи самодоволната физиономия на Петрова придоби върховата си степен, обръщайки се грациозно и тръгвайки си с наперена походка.

Спомен от миналото на Бриана Петрова MerryPowerfulAlaskanmalamute-small