The Moon & The Wheel of Fortune

by **Everett Lexington** Вто Апр 14 2020, 00:20

Сребърните прибори издрънчаха на масата, пуснати рязко от ръцете, които сега бяха стиснати здраво в бели юмруци. Велият обяд вече не бе интересен и всички надигнаха погледи от безвкусните блюда.

- Хайде. Попитайте ме.

Никой не посмя, докато мястото до Евърет остана все така празно. Храната изстиваше недокосната, а по ръба на стъклената чаша с вино нямаше карминено червило. Дъждовния следобед не се очертаваше добър.

Главните действащи лица.

Вивиан Лексингтън, която отказва да попита. Може би трябваше да добави повече мащерка. Да, това сигурно щеше да оправи нещата. Не, нямаше да попита. Това петно ли бе на бялата й покривка? Не искаше да говори по тази тема.

Атлас Лексингтън, който отказва да попита. Италианската му и испанска кръв го караше да клюкарства, но английската охлаждаше тези долни, изключително неджентълменски страсти. Нямаше да попита, защото ситуацията му допадаше. Харесваше празното място, което си оставаше все толкова незаето.

Беатрис Лексингтън, която отказва да попита. Знае отговора и не иска да наранява.

Идрис Лексингтън.... за бога Идрис Лексингтън. Нека оставим Идрис и неговата пластмасова Дездемона за десерт. Скапаният мъгълски манекен за дрехи бе поставен точно срещу празното място, сякаш имитирайки липсващата персона. И да бъдем ясни - не говорим за евтино момиче, а истински пластмасов обект, без крака, с гола, лъскава глава и зле нарисувани очи. Името й бе Дездемона и Идрис иронично твърдеше, че е любовта на живота му. Тя бе имитация, грозно натякване, че и по-малкият брат можеше да си намери нещо бездушно.

- Хайде, питайте ме. - повиши глас Евърет и можеше да се закълне, че чува рафтът със стари стъклени чаши зад него да дрънчи - Питайте ме къде е шибаната Бриана.

Майка му разтвори устни, но й отне известно време преди да заговори. Можеше да каже много неща, но не знаеше кое бе по-правилно. Преди всичко й се искаше да напомни, че думичката използвана преди малко бе отвратителна. Замисляйки се, се досети, че най-голямото й дете изглеждаше афектирано.

- Виж, миличък, каквото и да е станало ще се оправи. - усмихна се тя, но Евърет виждаше зад думите, разбра точно какво има предвид. А именно "Това, че я няма е хубаво. Момичето е дявол."

- Тръгна си. Просто си тръгна. Не знам къде е. - говореше сякаш на себе си, отпуснал ръце в скута си

- Е, сигурно ще се върне. - намеси се баща му, неохотно пъхвайки парченце пуешко в устата си - Тя си е такава. Ще се появи от някъде.

Вбесяваше го именно това умаловажаване на ситуацията. Бе толкова наясно, че всички мразят Бриана. Бе твърде мрачна, твърде тъмна, твърде рязка. Всеки неделя следобед влизаше в мрачната, сива трапезария, сякаш я притежава и изпиваше всичкото вино. Говорише твърде виоко - за политика, ва философия, за виждания, които бяха твърде далечни на семейство Лексингтън. Само Евърет и Идрис слушаха, заплетени в мрачна мрежа, която ги поглъщаше все повече със всяка неделя следобед. Всички виждаха облака витаещ над Бриана и Евърет. Двете момчета се нуждаеха единствено от едно малко побутване... и щяха да извършат нещо грешно. Лексингтън бяха типичното магьосническо семейство - страняха от мъгъли и се плашеха от смъртожадни. Опитваха се да не си бутат носа в чуждите работи и приемаха Бриана, само защото Евърет я обичаше. Стараеха се да я търпят, точко колкото сега се стараеха да не покажат колко доволни бяха от изчезването й.

- Вие не ни разбирате. - изсъска Евърет, сякаш прочел мислите им

- Вече няма ние, Ев. - напомни му Идрис с огромна усмивка на смуглото си лице

Следващите няколко действия се случиха твърде бързо. Приборите издрънчаха, тъй като Евърет бе подбутнал масичката леко при рязкото си ставане. "Ще те убия" накара стъклените чаши да се раздрънчат отново и принуди Беатрис да запуши уши. Само след мигване на Идрис му бе забит шумен шамар зад врата, а Дездемона, в цялата й пластмасова прелест, се озова в ръцете на брат му. Нов писък, този път от младежа със завързана слидеринска вратовръзка около главата (да, главата, не врата). Отчаяно протегна ръце към любимата си, но бе притиснат върху стола. Стаята се изпълни с писъци и псувни, които никак не се харесваха на майката.

- Boys, language. - напомни тя, сякаш виковете не можеха да се чуят в съседната къща

- ПУСНИ Я! ПУСНИ Я, НЕЩАСТНИК! ЩЕ ТИ ИЗБИЯ ВСЕКИ ЕДИН ЗЪБ!

- Тя май харесва мен повече.

Усмивката на Евърет растеше със всеки един истеричен писък изтръгнал се от устните на малкото му братче. Обичаше да го измъчва, защото винаги Идрис бе в ролята на мъчител. Манекенът бе грозна имитация на Бриана, която само малкият Лексингтън считаше за забавна. Някои биха го помислили за луд, но семейството му го познаваше твърде добре - правеше го, за да е ексцентричен, edgy. Евърет се наведе и най-демонстративно притисна устни към пластмасовите такива, карайки младежа да издаде демоничен звук. Този път успя да се отскубне от хватката на брат си и да се хвърли върху него, подобно на диво животно. Двамата дълго се търкаляха на пода, разменяйки си юмруци и захапки из море от крясъци, сякаш отново бяха на десет.

Евърет бе приседнал на фотьойла мълчаливо, игнорирайки струйката кръв пропълзяваща надолу по скулата му. Идрис миеше чинии мъгълската за наказание, а останалите просто не искаха да са покрай тъмната аура. Беатрис се промъкна тихичко и седна на пода до брат си, за да облегне глава върху коляното му. Гъстата й, шоколадова коса се разпиля върху светлия панталон и той просто не се сдържа да прокара пръсти през нея. Дори не забеляза четирите карти положени в скута й. Беатрис надигна глава и се усмихна широко, показвайки гордо тарото. Имаше талант, бе по-добра в дивигнацията от повечето момичета на нейната възраст, виждайки неща, които тестето дори не показваше.

- Гледах ти. - заяви доволно - Кулата и Луната са миналото ти. Нали знаеш какво означава луната? - прошепна Беа - Измама. Тя не е това, за което се представя и винаги ще е такава. Кулата означава труден момент, който много ще ти тежи. Но, виж, Любовниците и Колелото на съдбата. Ще се влюбиш отново, даже по-силно.

Евърет се насили да се усмихне. Като човек учил единствено базово карти таро в часовете по дивигнация, свързваше Колелото с нещо хубаво. Но така и не видя, че усмивката на Беатрис помръкна щом косата й я скри. Колелото означаваше кръговрат. Всичко щеше да се повтори. Загубата на любимата. Кулата и изматата.