Сивият Кардинал

Неизвестна локация. Една година по-рано.

Тухлени стени, липса на светлина и прохладен въздух бяха първите неща, които те обливаха, влизайки в тази стая. В нея нямаше нищо друго освен каменна маса и два дървени стола един срещу друг. Подът бе от мрамор, а единственото, което се виждаше ясно бе една свещ, запалена и държана от нея пред самата себе си. Светлината от пламъка позволяваше да се видят спуснатите и къдрици, сериозен и кроящ поглед, както и тънката усмивка, прикриваща хиляди емоции. Срещу нея седеше някой, но не можеше да бъде видян, освен от самата нея, в целия този мрак. Самият му силует излъчваше ужасен мрак, внушаваше страх. Той не се движеше.
- Дойде времето, което всеки от нас очакваше. Силите ми се завърнаха. Погледни ме! Да, знам. Не ме виждаш добре заради качулката на мантията ми и целия този мрак. Спокойно, драга! Скоро всеки ще ме види. – говореше той с тих и сякаш пресипнал глас. Загадъчният разговор продължи.
- Наблюдавах те от дете. От момента, в който бе просто едно малко момиче в България, през момента, в който стъпи в Хогуортс, та чак до сега, когато седиш пред мен по-силна от всякога. – допълни той, като тонът му бе напълно равен. Петрова продължаваше да слуша без да издава звук, сякаш не искайки да прекъсва събеседника си. Тя ту присвиваше поглед, ту го извръщаше настрани.
- Та, да си дойдем на думата. Ти жертва много. Изостави всичко и всеки, за да се присъединиш към мен и армията ми. С времето се наложи и доказа лоялността си не веднъж. Умът ти, хитростта ти и безкомпромисността ти са качества, които ценя и ще възнаградя. – продължаваше да говори мистериозния образ на стола, който се приближаваше, повдигайки се през масата към лицето на Бриана.
- Няма да ви разочаровам. Лоялността ми също не е за подценяване. – каза Петрова, усмихвайки се и повдигайки вежда самодоволно.
- Да. Не отричам. Затова ще ти подаря това, което ти отнех преди време. Животът, който ти изостави. Точно така. Ще се върнеш в Хогуортс, в министерството има човек, който ще те лансира за преподавател. Дори ще има и малка изненада свързана със стара любов, но това е друга тема. Ти ще бъдеш ушите ми, очите ми, а когато дойде време и пръчката ми. – думите на страховитата фигура ставаха все по-уверени, тонът все по-висок, а груба ръка се протегна стискайки тази на Петрова.
- Няма ли по-добър вариант за това от мен? Опасявам се, че… - тръгна да казва Бриана, когато бе прекъсната.
- Не, няма. Ти умееш да манипулираш по-добре от всеки друг. На теб разчитам да се превърнеш в Сивия Кардинал, който ще дърпа конците зад кулисите, за да проправиш път за мен в най-правилния момент. – рязко прекъснал българката, тъмният силует се изправи, заметна мантия и изчезна в тъмнината. Петрова седеше умислена на стола, свещта почти бе стопена напълно, а с последния миг на пламък можеше да се види самодоволно изражение с дяволска усмивка и лъстив поглед.
- Сив Кардинал, а? Харесва ми. - прошепна тя, останала сама и ставайки от стола, след което си тръгна.

Сивият Кардинал Tumblr_lrz5kpU1my1r1qgqzo1_500