Как започна всичко?

Имало едно време едно момче, което просто искало да бъде щастливо и да живее живота си спокойно. Така започват приказките, нали? В мъгълските приказки историята продължаваше през малко драма и завършваше със "заживели дълго и щастливо". Дали и моята история е такава? От части.

Спомням си го, сякаш се бе случило преди малко. Бе по средата на лятната вканция, а аз бях само пети курс. Момче от Слидерин, което обичаше приключенията и приятелите си, имаше прекрасна дългогодишна връзка, от която можеше да излезе нещо. Тогава се бях влюбил в момиче от Хафълпаф, което меко казано преобърна живота ми. Тя ми показа щастието, както и добрата страна на живота. Спечели ме с нейната борба за мен - не се отказа да бъдем заедно, дори когато ѝ се подигравах с приятелите ми и когато бях най-лош и груб с нея. Тя беше моето всичко. Името ѝ? Казваше се Давина.

Бях решил да посетя Диагон Али, за да мога да я зарадвам, купувайки ѝ всичко нужно за шести курс - разбира се, първа ръка, тъй като семейството ѝ нямаше кой знае каква възможност. На улицата се прокрадваха само лъчите на слънцето, а следа от хора нямаше, което бе доста необичайно. Само аз - малко момче, облечено с хогуортската си мантия, с която между другото беше любим мой аутфит. Пазарът, както винаги не бе някакво предизвикателство за мен, защото знаех точно какво търся и искам. Това бе и причината да приключа доста бързо. Имах да свърша само още една работа, но на близката улица - Мракон Али, от която тогава ме побиваха тръпки. Чичо ми, който дори не ми бе близък, искаше да закупя някаква отрова, с която да унищожи вредителите в градината. Не разбирах защо той не си свършише тази дейност, тъй като постоянно идваше на това място.

Отново странно впечатление ми направи, че в тясната улица, където беше входа за Мракон Али, също нямаше магьосници. Дори и в такива летни дни знаех, че се събираха вещици и магове. 
Оглеждах се на всички посоки и просто исках да изчезна от там. Изведнъж зад мен се чу изпукване, подобно на това от магипортирането. Не исках да се обръщам, защото тръпки ме побиваха. Уви, усетих как въжета се завъртат около тялото ми, избутвайки ме на земята. Нападнаха ме. Успях да обърна главата си и пред мен виждах две фигури, целите облечени в черно, а на лицата им имаха маски, от които се виждаха само очите им. Няма да забравя зелените и сиви очи вперени в мен. Това бяха Смрътожадни. Тогава изтръпнах. Помислих си, че просто ще ме убият и ограбят. По-добре да се бе случило това.

Двамата мъже ме вдигнаха от мръсната земя, като единия ме хвана за гърлото, а другият бе насочил магическата си пръчка към мен. Бях затворил очи и просто чаках да чуя думите на проклятието. 
- Избирай, малкия, или си един от нас или сега ще имаш право на последни думи. - гласът му бе плътен и тежък и се забиваше в ушите ми. Явно тъмните магьосници набираха сили, тогава. 
Стоях и не знаех какво да направя. Да викам за помощ? Нямаше кой да дойде и да се изправи срещу тях. Да се пробвам да ги надвия? В Хогуортс не ни учеха да се защитаваме или атакуваме. Да избягам? Невъзможно. Да ги излъжа? Отново щях да умра, но по-късно. Трябваше да избирам между живота и смъртта. Смърт - бърза и не толкова мъчителна. Живот - на убиец и подържащ тъмните сили и Лорда. Знаех какво правеха Смъртожадните, отказваха се от нормалния начин на живот и злото ги обгръщаше. 
- Д-д-добре, само не ме убивайте. 
Живееше ми се. Исках да усетя вкуса на живота, а не да си отида по този начин. Веднага след думите ми, този който ме бе хванал за гърлото, вдигна ръкава на мантията ми, доближавайки пръчката си до лявата ми ръка. Някакво щипене започна да пълзи из тялото ми като змия. Можех само да видя как се появяваше нещо, наподобяващо татуировка. Ами да, това беше Черният знак. Гледах го и не осъзнавах какво съм направил. 

Нямах и кой знае колко време, тъй като мъжете се превърнаха в черен пушек и ме завлякоха с тях. Да не би да отивахме при господарят им? Нима петокурсник щеше да разбере кой е този могъщ магьосник, който всяваше паника и страх?
Предположенията ми се оказаха грешни. Когато вече имах картина пред очите си, виждах къщата на моята Давина. Но какво правехме тук? Сърцето ми биеше скоростно и бе заседнало в гърлото ми. Не разбирах нищо и това едновременно ме ядосваше и плашеше. 
- Първата ти задача, Аштън, е да убиеш момичето ти. Това е началната стъпка, която трябва да изпълниш.
Не вярвах на ушите си. Вцепених се и не можех да помръдна. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи, които едвам сдържах. Усетих и как малко след това тялото ми започна да играе като падащо листо. 
- Това няма как да се случи. Невъзможно! - изрепчих се на този, който ми бе заповядал.
- Много добре знаеш, че ще умреш ти, иначе. Нека улесним работата. 
От смъртожадния нямаше следа, отново се бе "трансформирал" в дим, който се насочи към къщата, счупвайки всички възможни прозорци и след броени минути пред мен стоеше той и.. моята любов. Тя изглеждаше уплашена, а сълзите ѝ се стичаха по бялото ѝ лице. А на мен ли? Въздухът ми може би щеше да спре.
- Ето - използвай тази пръчка, за да не проследят твоята. - дори не разбрах, кога другият тъмен магьосник бе успял да сложи "оръжието" в ръцете ми. Не можех да го направя. Не можех да сложа край на един прекрасен живот. Не можех.. но трябваше. И това заради моя егоизъм и желание за живот. В този момент се почувствах сринат, все едно са откраднали всичко от мен, заедно с емоциите ми. Този избор сложи край на истинското и даваше начало на дяволското.
- Обичам те! Винаги ще те обичам, Давина! Съжалявам. - сълзите, които сдържах, вече се спускаха по лицето ми. Хапех устните си и стисках пръчката в ръцете. - Прости ми, винаги ще бъдеш част от мен. Авада Кедавра!
Зелената светлина изхвърча и дори не разбрах кога Давина се бе строполила на земята. Бързо изтичах при нея, коленичейки и слагайки главата ѝ на коленете ми. Не можех да повярвам какво бях направил. Убих моето щастие, моята любов, моят живот. И така започна всичко.. от тогава се промених тотално - вътрешно и външно. А аз, до ден днешен чувам гласът ѝ, който крещи.. но не, че ме обича. Чувам как крещи думата убиец...