childhood is like being drunk. everyone remembers what you did, except you.

Стоях скрита в ъгъла и не смеех да мръдна. Не смеех да дишам даже. Щяха да ме чуят. Очакваше ме нещо лошо. Аз самата направих нещо лошо.
-           АЛАНИЯ! – чувах виковете й. Усещах, че ще се задуша от сълзи и сополи. – Излез веднага!
Исках да заглуша целия свят и да избягам от тази къща. Не знаех защо бавачката ми лежеше на пода и защо вратът й беше счупен.
Тя падна сама.
Наистина падна сама. Заслужи си го, след като ме ядоса. Свирих на пианото с часове, а тя пак не беше доволна. Давах всичко от себе си, а тя дори не ми позволи да пия вода. „Когато научиш да свириш идеално и четирите времена, ще те пусна до тоалетна. Щом Вивалди може и ти ще успееш.“ Ръцете ме боляха. При всяко малко разсейване получавах удар с пръчката. Опитвах се да не плача, защото последния път, когато го направих, ударите от пръчка бяха много.
Мразех я! Мразех я от дъното на душата си! А мама и татко всеки ден ме оставяха в компанията й. Не смеех да им споделя, защото я обожаваха. Смятаха, че е много добро влияние за мен. Най-много да бъда нахокана и от тях. Траех си. Но в този ден не издържах. Тъкмо бях изсвирила Четирите годишни времена без никаква грешка, и тя ми заяви, че трябва да го направя отново... иначе ще съжалявам. Знаех много добре какво означава това. Но много ми се ходеше до тоалетната, имах чувството, че пикочния ми мехур ще се спука. Нямаше шанс да остана на кожения стол и минута повече.
-         Аз... не мога – изхлипах, знаех последствията – Вижте само ако ме пуснете за малко да оти... – не можах да довърша. Дървената пръчка разцепи въздуха, а по ръцете ми остана червен отпечатък.
За един миг се случиха твърде много неща. Отскочих от пианото. Усетих как сълзите ми се спускат по цялото ми лице. Лошото беше, че това не бе единствената течност по мен. Полата с която бях облечена подгизна. Бях толкова изплашена и не успях да се сдържа. Страхът и срамът ме заливаха. И тогава тя просто падна на пода. Главата й беше клюмнала на една страна и когато проверих дали диша... не дишаше.
Не бях виновна, тя сама падна! Не знам как успя да си счупи врата и как падна изведнъж се строполи на пода, но вината не беше моя!
Тогава защо стоях толкова изплашена в ъгъла?
-        А, ето къде си, малка пикло – чух гласа на мама и светлината от пръчката й ме освети – Ставай веднага! – краката ми трепереха докато изпълнявах заповедта – Обяснявай! – тази заповед не можах да изпълня. Усещах как чорапогащника ми подгизва също, но не смеех да кажа нищо. Каквото и да кажех, бях загазила – Обяснявай, пикло! – този път беше крясък. Но и той не помогна. Просто не можех да мръдна устата си – Империо! Кажи ми какво направи! Кажи ми ти ли я уби!
Не знам как го направи мама, но започнах да говоря неща, които не исках. Неща, които не бяха истина. Защо й казвах, че съм убийца? Аз не бях... Нали?
-         Повече не прави такива неща! Обливиате! – поредния цветен лъч излезе от пръчката на мама. Дали някой ден и аз бих могла да произвеждам такива красиви светлини? Родителите ми казваха, че ако съм послушно момиче, ще мога.
Изправих се. Защо стоях в ъгъла? Как така се бях напикала? Огледах се объркано.
-          Лани, запознай се с новата си бавачка. Аз и татко отиваме на работа. Чао, миличка – майка ми ме целуна по бузата и излезе.
Странно. Каква щастлива случайност, че миналата ми гувернантка бе решила да отиде на екскурзия в Америка!...