Chapter I: Between the Dusk of a Summer Night

by **Lucile Boisclair** Сря Апр 29 2020, 23:57

I will never find my place.Животът е странно нещо. Понякога справедлив, друг път – не съвсем. Приличаше на омагьосан кръг, от който сякаш нямаше как да се измъкнеш. Винаги те връщаше някъде там, в самото начало. Опитваш се да избягаш, да забравиш... Но собствените ти мисли се прелистват като пожълтели страници от незавършена книга и ти напомня какъв всъщност си... Какво всъщност ще бъдеш... Питаш се: къде съм, защо съм тук и това всъщност аз ли съм или просто илюзия? Една шега на собственото ти съзнание. Ала ти знаеш, дълбоко в себе си разпознаваш миража пред преливащите със сълзи очи. И те боли... Защото никога не ще си върнеш изгубеното...
Люсил, едва на седемнадесет години, внимателно бе седнала на едно от перилата на дългия, отворен коридор, по чиито каменни стени бе плъзнала красива зеленина премесена с цветя. Дългите ѝ коси, които обикновено бяха хванати в прилежен нисък кок, се спускаха зад присвитите ѝ рамене, а характерният вятър за Пиренеите се заиграваше с някоя къдрица от време на време. Синьото болеро се полюшкваше небрежно заедно с крайчеца на полата, докато тя приглаждаше, сякаш от скука, баретата в ръцете си, която бе съвършеният завършек на бобатонската униформа. Бе последният ден, в който я носеше и бе убедена, че щеше да ѝ липсва.
Да... Боаклер бе завършила своето обучение и сега бе време да се впусне в безкрайния океан наречен живот. Вълнуваше се като всички останали свои съученици, чиито викове и радостен глъч ехтяха по коридорите цяла сутрин. Повечето се бяха събрали на двора, за да се порадват на компанията си за последен път, пък и на топлите слънчеви лъчи. Ала противно на очакванията си, брюнетката искаше да остане сама. Желаеше да запечата всяка една малка част от академията в съзнанието си - вълшебните гледки, аромата на цветята, нежните ласки на планинската хладина, гласа на природата, която ги изпращаше с мъка на сърце... Кой да предположи колко сантиментална личност всъщност бе.
Познат глас, назоваващ името ѝ, изкара французойката от транса на собствените ѝ мисли. Отвори очи и стрелна тъмния си и леко влажен поглед към нарушителя на сладката тишина, която я прегръщаше нежно само до преди секунди. „Стар познат“ – помисли си Лю, усмихвайки се вяло на девойката, която с премерени крачки се приближаваше към нея.
Клеманс дю Лоран – на пръв поглед просто една от съкурсничките ѝ, но имаше нещо повече, нещо по-красиво. Имаше коси с цвят на разтопен шоколад и очи също толкова тъмни, колкото нейните, ала същевременно толкова светли, сякаш бяха блещукащи звездици в непрогледна нощ. Имаше приятен и някак нетипичен за французите загар и плътни, вечно покрити с тъмно червило устни, които прехапваше неконтролируемо, когато се притесняваше, като сега например. Застана пред Боаклер и скръсти сърдито ръце, явно недоволна от липсата ѝ на двора. Лю повдигна рамене невинно и направи място до себе си. После погледна някъде в далечината, за да скрие напиращите сълзи.
Щяха да ѝ липсват късните вечери, в които тайничко се измъкваха точно по тези коридори, за да си разказват за живота и изкуството. Ваканциите, които целенасочено прекарваха зад стените на двореца, губеха в четене на поезия и драма, а понякога Люсил проявяваше развития си талант и я рисуваше – ту в профил, ту в анфас. Смехът им сякаш се бе пропил и направил мястото малко по-топло и приветливо от преди. Бяха истински приятелки, а може би нещо повече...
Седяха там, на парапета, за стотен път така, сякаш нищичко не се бе променило. Сякаш все още бяха деца, не вкусили от горчивината на реалността. Ала нищо не беше и никога нямаше да бъде същото. Клеманс побутна закачливо крака ѝ, а парижанката небрежно се засмя, сключвайки кутре с нейното. Въздухът помежду им сякаш ставаше по-тежък и невъзможен за вдишване. Поредни разменени погледи преди Лоран да я прегърне. Щеше да е лъжа, ако кажа, че Лю не го очакваше – напротив. Именно затова побърза да обвие тънките си ръце около ѝ и да стисне с колкото сила има. Като че ли и двете усещаха – не, знаеха – че това е последната им среща, колкото и пъти да опитваха да го отрекат. Знаеха... И си позволиха да я изстрадат.
Смях през сълзи огласи призрачния коридор. И двете девойки побързаха да изтрият мокрите следи по бузите си, преди да са се впили в поруменелите им кожи и запечатали там завинаги. Наместиха се удобно за пореден път и облегнаха гърбовете си един на друг. Клеманс отправи поглед към планините от лявата им страна, а Люсил се загледа в небесната шир от дясно.
- Какво ще правиш след Бобатон? – прокуди тишината Боаклер.
- Не съм сигурна. Вероятно ще се прибера във Франция. Ами ти? – отекна гласът на дю Лоран.
- Ще пътувам. Надалеч и навсякъде... – заяви Боаклер преди да притвори очи и позволи на мълчанието отново да застане помежду им.
Животът е странно нещо. Понякога справедлив, друг път – не съвсем. Ала тяхната история бе красива... И щеше да просъществува отвъд времето... Дори отвъд крехкия, човешки живот.:copyright:️ 2981 12289 0