how many fingers do you see?

- Колко пръста виждаш?
- Три – ама че глупав въпрос!
- Как се казваш?
- Алания Лодж – защо лекарите ми задаваха такива въпрос и ме гледаха сякаш съм се върнала от мъртвите? Та аз бях просто малко ранена... сигурно съм припаднала, защото не помня как се озовах тук.
- На колко години си?
- На 13 – нещо грешно ли казах? Защо започнаха да си шушукат неща от рода на „момичето не беше ли шести курс?!“. Защо ме гледаха сякаш бях паднала от Марс?
- Знаеш ли коя дата е?
- Ъм... не? Не знам колко време съм била в безсъзнание – заклевам се, този разговор ставаше все по-абсурден.
- А знаеш ли коя година е?
- Разбира се! 2017! – физиономията на лекарката пред мен пребледня. Мелиса, както пишеше на табелката й, ме гледаше сякаш е видяла признак.
- Скъпа... Датата днес е 30 април 2020 година – правилно ли чух? 2020?!? Тези се ебаваха с мен.
- Моля ви, без шегички... Знаете ли коя съм аз? Знаете ли кои са родителите ми? Ще ви уволнят и съсипят като разберат как се отнасяте с дъщеря им – изсъсках. Що за глупост? Бях на тринадесет, трети курс в Хогуортс, а последното нещо, което помня, беше как с Луциус, Лора и Филип – най-добрите ми приятели и гадже – великолепната четворка – играем белот и пием водка. Като споменах това... – Къде е гаджето ми? Не е ли идвало тъмнокосо момче?
- Мила... никакво момче не е идвало. Родителите ти ни пратиха сова, че са заети и ще дойдат при първа възможност – младата лекарка сякаш се чудеше как да ми поднесе думите – Но пък изпратиха нещо за теб – посочи нощното шкафче на което стоеше огромен букет и кутия диетични бонбони. Разбира се, мама не би искала да кача излишно тегло и то на толкова крехка възраст.. Малко се натъжих. Първо лекарите ме баламосваха, а сега и никой не се бе поинтересувал от мен и дали съм добре – Трябва да направим някои изследвания, изглежда имаш... амнезия.

***

Оказа се, че годината наистина беше 2020. Бях изпуснала 3 години от живота си. Доколкото разбрах от лекарите (мама и татко така и не успяха да дойдат) на последното Хогуортско посещение в Хогсмийд съм станала жертва на черна магия. Била съм в безсъзнание около седмица. Странно, стори ми се, че като бях на онова адско място минаха години. Възстановила съм се от нищото, мислели са, че ще ме изпуснат. Няколко пъти се опитах да им кажа, че професор Андерсън ме спаси, че него видях първо след като се събудих, но никой не ми повярва. „Знаем, че си специална за Андерсън, но той дори не е идвал тук." – обясни ми услужливо Мелиса, с която си станахме доста близки. Тя говореше пълни глупости, първо не бях специална за ръководителя си, бях поредната ученичка в дома му, и второ – видях го със собствените си очи в болницата!
След седмица ме изписаха и с леко свито сърце заминах за Хогуортс. Все още не вярвах какво ми се случва. Дали щях да остана да повтарям? Та, аз не знаех никакви магии за напреднали. И все пак да гледам как приятелите ми завършват, докато аз имам още 3 години обучение, караше стомаха ми да стане на топка.
Луциус и няколко непознати лица ме посрещнаха на входа. Това ли бяха новите ми приятели? Нахвърлиха ми се да ме прегръщат, а аз се чувствах страшно неловко. Сякаш това не беше моят живот. И къде беше той?
- Луци, защо Филип не е тук? – попитах най-добрия си приятел. Нещо не се връзваше. Бертранд беше грубиян, но нима толкова не се интересуваше от гаджето си?