The tower & Three of swords

by **Everett Lexington** Сря Май 20 2020, 01:52

my heart tends to love alone

'Cause I'm sick of losing soulmates, so where do we begin

Ароматът на маслени бои върху ново платно е задушлив, примесен с етерични масла. Замъглява сетивата, може би търсен ефект, но крайно неподходящ за ранния следобед. Ключовете издрънчаха върху барплота, точно върху кафевия хартиен плик с покупки. Тъмен портокал се търкулна от препълнения сак, бързо изрисувайки линия по бялата повърхност. Ала точно преди да настане най-сублимния момент, достигайки края на барплота, се издигна във въздуха елегантно, завъртайки се няколко пъти около остта си, преди отново да се върне обратно при останалите покупки. Единственият жокер, че нещо в слънчевата къща не бе съвсем типично.
В другата част на обляната от топла светлина свекидневна кипеше усърден труд, чиито многоцветни следи личаха по кръглото й лице. Пъстри пръски боя, обагрящи плътни устни така естествено, по-прелестни от всяко червило. Шоколадовата коса, подобно на бурен водопад, непрестанно се спускаше пред светлите очи на Клеманс, твърде залисана в творбата си, за да забележи, че всеки път нанася нов слой от баграта, щом отмести къдрицата с опакото на ръката. Евърет винаги бе смятал, че истинското изкуство не бе платното, а самата тя, захапваща връхчето на четката за секунда, преди отново да се върне към рисунката. Загледа се в смуглото момиче за дълго, истинска бронзова статуетка обляна в ярка светлина, преди най-накрая да се приближи и отмести поглед към пъстрото произведение. Пейзаж, есенно дърво в топла гама.
- Това аз ли съм? - Евърет опря брадичка върху главата й
- Не.
Нямаше нужда да я зърне, за да знае, че миньончето прибелва очи раздразнено. На художниците никога не биваше да бъдат задавани два въпроса - "това аз ли съм?" и "ще ме нарисуваш ли?". Това не го спираше да я пита отново и отново, само за да гледа как нослето й се сбръчква.
- Ти си корените.
Усети как сърцето му се свива само от тези три безобидни думички, на пръв поглед просто шега. Знаеше, че и Клеманс бе в корените, ставащи все по-силни и вкопчени в пръстта със всеки изминал ден. Притисна устни към косите й, вдишвайки дълбоко аромата на виолетки. Ухаеше на дом. Каза й, че я обича и този път не се страхуваше, не преглъщаше думите, не криеше, не се срамуваше от значението, а напротив - чуваше ги обратно, така звънливо, че му се прииска да умре, за да не бъдат те последното нещо достигнало слуха му.
- Иска ми се да не заминаваш. - картината отдавна бе забравена, макар четката бавно да се движеше върху платното
- За последно. - обещание за живот далеч от мащехите им, по-добре познати като Ордена и смъртожадните

A pair of star-cross'd lovers take their life
Whose misadventured piteous overthrows
Do with their death bury their parents' strife

Този път Евърет се мусеше, неразбирайки защо трябваше да има разпиляна боя из цялата къща. Прибираше малките тубички в кашона забързано, обагряйки ръцете си в бордо в процеса. Звънецът оповести появата на неканен гост, раздразващ мъжа още повече. Избърса пръсти в напоения с терпентин плат и се отправи към вратата, по-начумерено от колкото тряваше.
Дъхът секна в гърлото му, неспособен да произнесе дори "добър ден" пред господата в скъпи, тъмни мантии, застанали мрачно на входа. Но те сякаш не очакваха дружелюбности, твърде сухи и изморени на вид.
- Евърет Лексингтън? - не получиха отговор, ала и не им трябваше - Съболезнования.
Последваха думи, които той така и не чу, загледан в продълговатата кутия озовала се в ръцете му. Гореше дланите му, съсухряше душата му, разкъсваше сърцето му. Някак събра сили да отвори капака, за да сързе познатата пръчка от светъл дъб и косъм от вийла. Затръшна вратата и облегна гръб на нея, без да се интересува от посетителите. Нямаше как да е истина. Бе невъзможно. Не се случваше, а щом не се случваше нямаше как да отреагира.
Евърет се почувства празен, без корени. Има три вида болка - тази, в която не можеш да спреш сълзите, тази в която чувстваш агресията да пулсира във вените ти... и тази, която те оставя кух, смачкан, черупка от някогашното ти аз. Студенината пълзеше по кожата му, докато мъжката фигура се свличаше на пода. Очите му бяха напълно празни, загледани в нищото, защото именно това бе останало без Клеманс. Все още усещаше аромата й, пълнещ дробовете му с изгаряща лава. Съвсем скоро слънчевите лъчи не танцуваха по пода, заменени от сребърната лунна светлина, а той стоеше все там, безмълвен, по-мъртъв и от любимата си. Щом парещите сълзи най-накрая се търкулнаха по страните му си позволи да се сгуши на пода, сякаш борейки се за последната останала топлина. Евърет знаеше, че бе част от тях - от хората отнели живота на Клеманс. Виждаше кръвта й по ръцете си, макар и просто следи от червената маслена боя. Пръчката му сякаш сама се озова между пръстите му, а после слепоочието, преди да притвори очи...

code by Chocolate cookie