Dear Diary...

Скъпо Дневниче, реших да отворя нова страница от хубавите ти бели листи с редове и да запиша няколко от своите мисли тук. Да, не си падам по словоизлеянията, нито по сърцераздирателните речи, но дори аз понякога искам "най-добра приятелка", с която да споделям успехите и провалите си. Търсейки мислено такава, осъзнах че всъщност макар и твърде сантиментално имам само теб. Е, определено така е по-добре. Ти никога няма да се отегчиш, нито да завъртиш иронично очи както аз го правя. Няма да ме критикуваш, нито ще изречеш споделеното ти от мен с други. Всъщност ти си перфектната приятелка и ако не възразиш, в което съм сигурна, защото нямаш право на мнение, ще ти споделя какво мисля.

Скъпо Дневниче, изминаха толкова години. Посрещнах доста очи, изпратих много гърбове, изслушах много думи, а още толкова дори не си направих труда да чуя. Каквото и да се случваше аз оцелявах и макар с не малка цена успях да запазя себе си. Налагаше ми се да се променям като хамелион. Често играех роли, които дори не бях срещала преди. Нямах сценарий, импровизирах, а когато свършваше представлението бях доволна. Да, вярно е, че нямаше кой да ми пляска, нито да ме похвали за изпълнението в пиесата, но да си призная честно и нямам нужда. "Всеки ден" слагах различна маска. Бях лошата, добрата, изстрадалата, непробиваемата. Бях забавната и тъжната, бях купонджийката и самотната. Поставяйки маска след маска върху лицето си дойде миг, в който се попитах - коя съм аз от всички тях? Гледайки се започнах да ги свалям една по една, една по една, опитвайки се да стигна до истинското си лице и същност. Те бяха толкова здраво залепнали, че почти свалях собствената си кожа. Мамка му! Не помних, нямах представа всъщност кога да спра, забравила Катрин от преди петнадесет години. Неподправената, безгрижна и все така презираща досадните хора около себе си. Тогава бях почти готова да се размекна, когато разбрах истината. Аз съм всичко това в едно, приспособяваща се към ситуацията, дебнеща в мрака като вълк, хитра и умна като хиена, отровна като Черната Вдовица. Да, не съм перфектна според много хора, но ако всеки ме харесваше - то щеше да значи, че не правя нищо както трябва. Обичам се и не искам да загубя нито един от цветовете в палитрата си, които ме правят това, което съм. Цветовете, които ме правят Катрин Пиърс.