I'm a survivor. I always survive.

Неизвестна локация. Пет години по-рано.

Ден 3 от пленничеството

Част първа

“Върви! Не спирай! Трябва да се спасиш. Аз ще се върна, бягай! – със сълзи на очите Илайджа всячески опитваше да отпрати Петрова, за да спаси поне нея.
- Побързай! – С последни сили Илайджа се изкрещя, гледайки към нея, за да я освести. Тогава Бриана просто се обърна, хвана роклята си с ръце и затича навътре към гората. Беше уплашена, но не биваше да спира. Спуснатите и къдрици се вееха, а от челото и се стичаше пот. Да, тя дори нямаше време да мисли за своя любим, тичайки, докато накрая не се бе отдалечила на безопасно място, а преследвачите и се бяха отказали да я гонят.”

Кошмарът се повтаряше пак и пак. Всяка вечер, която Петрова прекарваше заключена в тъмното мазе, завързана за стол с вериги и оставена без капка храна вода, тя сънуваше. Бе мрачно. Нямаше и капка светлина. Прах и паяжини бяха покрили стените на подземната килия, а хлебарките обхождаха макар и малкото мебели наоколо. Миришеше ужасно. Лицето на българката ме посърнало и бледо. Погледът и уморен, а студената пот от челото и капеше по лицето и, дразнейки изпънатите и докрай нерви. Не можеше да се забърше, защото ръцете и бяха приковани за подлакътниците на стола. Не можеше дори да изкрещи, защото устата и бе пресъхнала, а силите я напускаха. Кошмарът продължаваше, но кой от тях бе по-страшен? Сякаш за капак, таванът бе пропукан и от него падаха ситни песъчинки отронен цимент, точно върху мястото, където бе закрепен и стола. Това бе истинското лице на Ада. Ад, в който нямаше огън, нямаше Дявол, нямаше дори демони. Няма нищо. Имаше само тъмнина и страх, изпиващи надеждата и убиващи те с тишина.

Изведнъж желязната врата се отвори. Ставаща все по-голяма струя светлина се отразяваше в очите на Петрова. Тя ги стискаше силно, защото я дразнеше, а скърцането на пантите сякаш изпиваха последната капка здрав разум, който бе запазила в себе си.
- Дано си си направила равносметка на живота. На изгрев Слънце ще бъдеш екзекутирана. - тези думи закънтяха с ехото в полу-празната килия. Гласът бе звънлив и уверен. Силуетът, който приближаваше отвън бе на жена. Ниска и фина с доста дълга, начупена коса.
- Нямаш право! Невинна съм. В съда ще ме оневинят. Пуснете ме от тук! - с пресипнал глас и залепнали устни, отвърна Петрова. Очите и бавно се отвориха, а светлината от оставената отворена врата проясняваше гледката.
- Няма да има съдебен процес, категоризирана си с най-висока степен на опасност. Хора като теб излагат магьосническия свят на риск и застрашават животите на невинни. - с откровена ненавист, гласът на иначе доста елегантно изглеждащата дама ставаше все по-нервен.
- И си мислиш, че като ме убиеш всичко ще свърши? О, не! Много се лъжеш. Едва сега ще започне. Другите ще отмъстят за мен.- говореше Бриана, изпуквайки врата си, гледайки към жената пред себе си.
- Ако визираш любовника си Илайджа, мъртъв е от три дни. О, чакай! Ти не знаеше, нали? Умря още, когато ти побягна, за да се спасиш. Колко жалко! - продължаваше непозната с френски акцент да издевателства над Петрова, наслаждавайки се на болката в очите и, както и да опитите и да стиска зъби с ярост. През цялото време дребната французойка държеше в ръцете си дневник, в който описваше всяко наблюдение и реакция на смъртожадната Бриана.
- Лесно ти е да седиш с тази скъсана тетрадка и да се наслаждаваш на страданието ми, докато съм вързана тук безпомощна, а? Страхлив аврор! - с видимо ядосано изражение, българката риташе с крака по пода и опитваше да изтръгне стола. По челото и се появи вена, а диханието и наподобяваше това на разярен и смъртоносен хищник.
- Запомни името ми! То е Клеманс и ще бъде последното, което ще чуеш. - отвърна наперено аврорката, навеждайки се и поставяйки лицето си на сантиметри от това на Бриана.
- Приготви се, след малко се връщам, за да те отведа към края ти. - допълни Клеманс, усмихвайки се нагло и пристъпвайки назад. Тя затвори дневника си, в който водеше записки за Петрова от години и се обърна. Крачейки доволно с усмивка и ситни крачки, тя дори не забеляза как химикалът и се изхлузи измежду листите. Само след секунди, желязната врата се тресна и мракът отново бе тук.

I'm a survivor. I always survive. Source

Част Втора

“Дори, когато е най-тъмно - светлина винаги има.”

Петрова изпитваше всичко това, което би изпитал човек, знаейки, че това може да са последните минути в живота му. Гняв, тъга, болка, страх, самосъжаление и омраза. Да, но при нея имаше едно друго нещо, което я различаваше от останалите с подобна присъда. Непримиримостта. Тя не можеше да преглътне загубата, нито можеше да повярва, че това е краят. Онова, което я правеше това, което е - бе същото онова, което я бе подържало през тези три кошмарни дни, а сега и час преди изпълнението на присъдата и.
- Никога не се занасяй с Петрова кучко! Тя винаги печели. - леко повдигайки се на стола, Бриана стисна зъби, а в очите и лъсна задоволство и надежда. Плъзгайки се леко напред, тя опитваше да достигне нещо.
- Хайде! Още малко! Ах! - изпъвайки крак колкото може, българката разтягаше всеки мускул в тялото си с изписана болка на челото. Капки пот се стичаха по бузите и, а натискът на зъбите върху устните и ги нараняваше до кръв. Да, това нямаше значение, защото тя вече бе намислила нещо. Изведнъж се чу движение на метал върху студения мраморен под. Това бе химикалката, която Клеманс изтърва на излизане от килията.
- Почти успях. Хайде, още малко! Ъх! - с неистови усилия най-после кракът на Петрова се озова върху писалото и с леки присвивания на пръсти го придърпваше. Тя знаеше добре, че дори с безсловесна магия нямаше как да се справи, тъй като магиите тук не работеха. Аврорите се бяха погрижили със специално анти-магично заклинание. Скърцането на метала стана все по-константно, докато накрая химикалът не се озова пред Бриана. Чу се въздишка на облекчение, а сякаш самодоволното и изпълнено с ярост изражение на Петрова не вещаеше нищо добро. Приклещвайки с пръсти писалката, смъртожадната започна бавно да я вдига с крака си. Сложното акробатично движение трябваше да се случи бързо, защото токчетата от коридора започнаха да ехтят все по-силно. Оставаха сантиметри, когато най-после българката успя да поеме с ръка предмета. Внимателно приплъзвайки го под ръката си с пръсти, така че да не се вижда, Петрова затаи дъх и впери хищен поглед напред към желязната врата.
- Е, щом не мога да те убия с магия, ще умреш по по-жалък начин. - изричайки тези думи, светлината отново се прокрадна в мазето фигурата на нисичката французойка закрачи уверено към нея. Миловидното и лице издаваше отвращение към тъмната страна, която бе избрала Бриана, а ситните и стъпки се забиваха като копия в главата на бившата отличничка на Слидерин.
- Сега ще те отвържа. Не си и помисляй да направиш грешно движение! Няма къде да отидеш, а тук е пълно с аврори. А, да. Нашите магии действат тук. - засмя се Клеманс, след което копринената и рокля обърна гръб на Петрова, търсейки ключовете за веригите, стягащи нежните китки на българката.
- Воаля! Дзън, дзън! - намигна подигравателно французойката, отключвайки с една ръка тази на Бриана. Другата ръка на миньончето насочваше пръчка към врата на пленницата, натискайки все по-силно към артерията и.
- Знаеш ли, Клеманс? Ти си страхотен аврор. Изглеждаш добре, отделила си повече от пет години в преследването ми и накрая ме залови. Сега си на път да ме убиеш, но забравяш нещо много важно. - с ехидна усмивка върху изтощеното си лице, Петрова вдигна поглед към французойката, която опитваше да отключи и другата и ръка , за да я отведе към смъртта и.
- Аз винаги оцелявам. - тези думи на Бриана дойдоха в момент, в който щракна оковата. Очите и се присвиха като от сцена на ужасите, а след само миг ръката, която криеше химикалката се заби право във врата на Клеманс. Аврорката нямаше време да реагира, а погледът и се ококори. Кръвта и започна да се лее върху бедрата на Петрова, която въртеше металната писалка и забиваше все по-дълбоко. Изпуснала пръчката си, Клеманс губеше сили. Тялото и от красиво и жизнено се превръщаше бавно в бяло платно, такова каквото тя обичаше да ползва за картините си. Бриана бавно се изправяше, придържайки наивно-постъпилата аврорка и рязко измъкна желязото от артерията и. Червена струя живот изтичаше от Клеманс, когато Петрова рязко прибра ръката си и тялото на миньончето се строполи безжизнено. Мъртво. Звукът от удара на убитата аврорка, срещнат с мраморния под бе жесток. Петрова бе вперила поглед в Клеманс, след което изтупа дрехите си и заметна прашната си коса.
- А можеше да живееш щастливо и дълго с любимия си. - каза Бриана, поглеждайки към пръстена на ръката, който носеше аврорката.
- Нямах избор Клеманс. Винаги бих избрала себе си пред теб. - довърши българката, след което започна да съблича дрехите си. Да, тя нямаше друг избор, освен да се дигизира като самата Клеманс и да опита да си тръгне. Не след дълго Петрова бе облечена с копринена рокля на цветчета, носеше странна златна гривна и годежен пръстен. Все пак трябваше да изглежда подобаващо, нали? Разрошвайки косата си, за да придобие чупки като на французойката, Бриана постави дневника оставен на земята пред лицето си и закрачи към свободата си. Към живота, който щеше да и бъде отнет. Към живота, който сама си спечели.

I'm a survivor. I always survive. Tumblr_n1deqc4Lc31rt1vwyo1_250