The Sun & The Lovers

by **Everett Lexington** Сря Юни 24 2020, 22:40

I carry band-aids on me now

For when your soft hands hit the jagged ground

Притвори очи, но слънчевите лъчи продължиха да танцуват зад клепачите му, рисувайки размиващи се червени кръгове. Камъкът, върху който лежеше, бе нетипично топъл за късния октомври, а вятърът се бе смирил над кратката му почивка. Изведнъж слънцето изчезна, подобно на ярките форми, на които се любуваше.

- Пак си я изгубил.

Отвори очи и примижи, пробвайки да се концентрира над тъмното лице, застанало в контражур над него. Чисто бяла мишка бе изпусната върху гърдите му - поредният беглец, който не си правеше труда да търси. В интерес на истината, даже си мислеше, че е намерил Сиси още сутринта. Тогава кой бе плъхът, който бе хранил на закуска и в момента лежеше върху леглото му?
Бриана измърмори още нещо по въпроса с вечно изчезналите домашни любимци и легна на земята до другия слидеринец. Това бе едно от многото тайни местенца на Евърет, което момичето някак бе изнамерило. От нея май нищо не можеше да се скрие. Терасата на западната кула бе до толкова изнесена, че можеш съвсем спокойно да се взреш в небето и да наблюдаваш как облаците бавно се изменят, а ако легнеш дори никой няма да забележи, че си там. Можеше да стои тук с часове, вперил поглед в безкрайното синьо. Помълчаха си известно време, просто така, рамо до рамо. Естествено, дамата първа прекъсна тишината, твърде концентрирана върху важните неща за вършене, въпреки крехката си възраст.

- Носиш ли ги?

Евърет кимна и се изправи на лакът, за да разтвори чантата си и да измъкне няколко оръфани листа, върху които времето бе оставило своите следи. Страниците бяха откъснати от книга за черна магия от забранената секция, в която Евърет се бе промъкнал, вместо да присъства на часа по "Вълшебство". Проучването и идеята бяха изцяло негови, но Брияна сякаш се вълнуваше повече. Понякога това му се нравеше, тъй като поведението й граничеше със шефство. Тъмнокоската грабна страниците нетърпеливо и започна да ги разглежда с привидно любопитство. Евърет се излегна обратно на пода и въздъхна тежко.
- Мислиш ли, че ще ни потрябват някога?
- Естествено. - отвърна тя без да се замисли - Иска ми се да ни учеха на такива неща, а не безполезното "Мъгълознание".
- И "Трансфигурация"... и "Отвари"... и "Летене"... и "Билкология"...
- Сега просто изреждаш всички предмети.

Настъпилото мълчание не бе неловко, а някак удобно, приятно. Пръстите на Бриана неволно докоснаха тези на момчето, но така и не се поместиха. За миг Евърет си помисли, че не иска да мърда от тук с дни, седмици, месеци, години, векове. Просто деца, виждащи себе си като амбициозни и отговорни възрастни, готови за всичко, което им предложи живота.

- Ще ни трябват и фалшиви имена... ако ни търсят от министерството. - заяви съвсем делово Бриана, сякаш бе опитна убийца, а не едва петнадесет годишна ученичка - Моето ще е Катерина.
Евърет сбръчка нос, замислен сериозно по този важен и наложителен въпрос. Все някога щеше да му се наложи да се укрива със слидеринката, пропити в нечия кръв - в това бе сигурен, макар да виждаше единствено забавната страна, типично по детски.
- Пацифлорий.
- Не става. - изцъцка Бриана моментално - Супер тъпо име. Всеки ще знае, че си ти.

Отново настъпи мълчание, изпълнено с активна мисловна дейност. Момичето винаги бе право, знаеше го, макар, че обожаваше фалшивото си име. Детайлите винаги му се изплъзваха, а Бриана бе добра именно в това. Неслучайно казват, че дяволът е в детайлите.

- Вие англичаните нямате ли по две имена?
Устните на Евърет образуваха плътна линия, придружени от кратно кимване. Топеше се в собствения си срам, дори без да изрича петте думички, толкова зле подбрани от родителите му. За жалост, Бриана винаги имаше начин да получи това, което иска...
- Как ти е второто име?
- Няма значение.

***

Евърет Лексингтън не растеше като другите момчета - в това бе сигурен. Краката му бяха твърде дълги, точно като ръцете, никога напълно покрити от ръкавите от училищните ризи. Униформите умаляваха твърде бързо, но за щастие на Вивиан, той не бе единствения слидеринец в семейството. Лошата новина бе, че Идрис растеше също толкова бързо, а колетите с нови дрехи трябваше да пристигат по сова всеки месец. Шестнадесет годишният Евърет не се чувстваше на място сред съучениците си, трагикомично стърчащ над тях с цели две глави. Твърде висок, твърде кокалест, твърде неумерен в непохватните си движения. Най-лошото нещо, което можеше да му се случи, в това му състояние на непълен контрол над ненормално дългото си тяло бе да нахлузи чифт твърде тесни кънки и да стъпи върху гладкия лед, насред море от мъгъли.

- Няма нищо страшно. - настоя петнадесет годишната Бриана, препрлитайки пръсти с неговите, за да го издърпа в центъра на ринга
Краката му не се движеха както предполагаше, препъвайки се на всяко едно хлъзване на острието върху леда. От устните му се изплъзнаха хиляди нечленоразделни звучи, докато момичето се опитваше да задържи дългото тяло изправено поне за миг.
- Не е страшно. Успокой се.
- СТРАШНО Е! - след последния писък Евърет отново се приземи на земята, само за да бъде вдигнат на крака отново само миг по-късно

Бриана не се отказваше толкова лесно, тътрейки пищящото момче из целия ринг с неподозирана сила за крехкото си телосложение. Не разбираше как бе възможно човек да продължи да е изправен в полу-легнало положение, но Евърет имаше способността да преобръща законите на гравитацията. След няколко натурално получили се шпагата, една сцепена вежда по-късно момчето най-накрая се закрепи на кънките, правейки няколко смели кръгчета около учителката си. Все още не виждаше смисъла в цялото това мъгълско забавление, но щом слидеринката настояваше, щеше да ѝ угоди. Навярно си бе повярвал твърде много, окуражаван от сладките кикоти на съученичката си, защото съвсем неусетно се заби в една от стъклените стени, ограждащи рингът, който той толкова пъти бе проклел в последния час. Тъмнина и студ.
Събуди се далеч от леда, но все пак върху снега, натрупал в притъмнелия парк, с кървяща глава опряна в скута на Бриана. Усещаше топлите й пръсти върху челото си, лежерно спускащи се към тъмните му коси. За миг Евърет отново притвори очи, наслаждавайки се на нежното докосване, към което така и не бе привикнал.

- Пак направи сцена. - въздъхна шеговито тъмнокоската, залепяйки лепенка върху кървящата рана на челото му
И момчето въздъхна в отговор. Извърна очи нагоре, към индиговото небе, обсипано с хиляди блещукащи звезди, които сякаш разбираха какво е да си твърде висок(о). Отново не му се прииска да не мърда от тук, макар палтото му да се мокреше от топящия се под тежестта му сняг.
- Как ти е второто име?
Отново този скапан въпрос. Но този път Бриана внимателно си играеше с косите му, карайки го съвсем да забрави колко много се срамуваше от петте буквички, от ръста си, от големия нос и проклетата трапчинка на брадата си.
- Тулио. Баща ми е наполовина испанец. - призна, а смеха на Бриана прокънтя в мрака

Мразеше второто си име, бе малоумно. Не се връзваше по никакъв начин с типично английското "Евърет".Но нямаше нужда да му се напомня колко идиотско бе. Изправи се ядосано и тръгна нанякъде, подобно на ядосано дете, на което му бяха отнели любимата играчка. Нацупи се съвсем като протокол и кръстоса ръце пред гърдите. Не се спря, дори когато гласът на Бриана умоляваше "Тулио" да се върне. Звукът на стъпките ѝ, скърцащи върху снега, го накараха да забърза крачка по силно осветения от уличните лампи път. Естествено, момичето също ускори темпото, притискайки Евърет да се затича, въпреки хлъзгавия паваж.

- Тулио, върни се. Защо се сърдиш?.- изхихика се Бриана, настигайки момчето твърде бързо, въпреки дългите му крака

Преследването не продължи дълго, тъй като плячката първа се отказа, обезнадеждена от пъргавостта на Петрова. Евърет спря рязко, карайки Бриана да се забие право в гърба му, почти карикатурно. Не бе сигурен дали бе адреналинът от импровизирания спринт в снега, но нещо го накара да се обърне и да притисне устни в нейните, по детски, съвсем невинно и нежно. Не искаше и не очакваше нищо. Просто материализация на чувствата му, вечно бълбукащи някъде там, врящи, кипящи, но все толкова чисти, подобно на снежинките, полепващи по почервенелите му бузи. Евърет можеше да се закълне, че всичко ще е наред, че нищо няма да се промени, дори когато снегът спре да вали.

code by Chocolate cookie