Aivirrne's mansion

Когато разбереш лошата поличба на семейството си вече стените му не са толкова приветливи. Виждаш само лошото, само мрачното в едно място. Точно така се случи и с мен след онзи ден. От бели стените станаха черни. Сякаш бяха омагьосани да показват, как възприемам сама имението. По стените вече имаше паяжини. Не беше толкова топло като преди. По-скоро беше малък кошмар. Малък ад. А аз бях попаднала в него.
Единственото приветливо място бе останала библиотеката. Тя все още беше топла и приятна, чакаща някой да разгърне листата на книгите и. Нейните чада. Нейните рожби. И аз бях този човек. Това създание развалящо пълната тишина със своите обувки на малки токове. Аз бях онзи нарушител, който откъсваше рожбите и от рафтовете и ги разгръщаше. Но на тях им харесваше. Те нямаха против. Ако ли не просто щяха да се върнат на мястото си. Като всяка друга магическа книга в този пространство.
Скоро усетих, че започвам да се задушавам. На това място имаше само книги и тук таме някоя запалена свещ, колкото да има светлина. Мирисът на изгорял фитил беше успокояващ, но още по-успокояващо бе онова усещане, когато докосваш някоя книга. Да видиш черния шрифт. Вече покафенелите листа от много години. Радост за очите и за душата.
-Госпожице Аивирне. Тук ли сте?
Дочух познат глас. Това бе гласът на досадната прислужница на средна възраст. Името и, и до ден днешен ще си остане тайна за мен. Не че ме интересуваше как се казва. Щом работеше за баща ми, а не за мен лично, не ме интересуваше.
-Какво има?
-Баща ви каза, че след малко ще отидете да вземете нужните неща за учебната година.
Мразех когато пращаше чужди хора да ми казват да се приготвя. Можеше сам да дойде. Но не. Беше твърде зает да се занимава със своите проблеми.
-Добре. След малко слизам.
Затворих книгата и я върнах на място. Не бях сигурна за това, но все пак реших да изпълня задачата. Нямаше да умра или нещо особено. Поне щях да си издействам нещо ново.
Отидох в стаята си и облякох някаква връхна дреха. Обух си удобни обувки и слязох при баща си, който търпеливо чакаше до камината и гледаше към часовника си.
-Закъсняваме, хайде по-бързо.
Той ме хвана за ръката и ми даде някакъв прах. Май беше пепел. Погледнах я странно, а той само се засмя.
-Казваш мястото, на което искаш да попаднеш и ще си там. Първо ще мина аз да ти покажа, а след това ще си и ти. И да не се бавиш.
Той мина преди мен и открих, че не било толкова трудно. Е нямаше какво да губя затова затегнах коланите и изпълних своята роля от задачата.