В най-мрачната част

Двете с Деирдре напуснахме Нужната стая и много тихо се измъкнахме от замъка. Тръгнахме бавно по още росната трева към забранената гора. Това беше едно от любимите ми места. Влязохме бавно в мрачната гора и се огледахме за всеки случай да не би да ни е видял някой учител. Щом се уверихме че хоризонта е чист тръгнахме из гората. Вървяхме бавно и се оглеждахме - все пак не се знае какво можеше да изскочи от тези дървета. Може би някой змей или върколак.. Щеше да бъде интересно. Докато вървяхме, не забелязах кога сме се отклонили от пътеката и скоро се озовахме, в най мрачната част на гората. Дърветата бяха високи и без клони. Имаше мъгла през която се виждаше трудно за някои би било прекалено плашещо но за мен беше страхотно. Обърнах се към слидеринката
- Казах ти, че тук е страхотно.
 Срещнах погледа й, май не беше толкова доволна колкото бях аз - но какво толкова можеше да се случи тук. Беше толкова мрачно и мъгливо, че едва ли каквато и да е твар можеше да живее тук! Била тя и най първичната и не развита. Просто нямаше начин - първо че нямаше да има с какво да се храни и втора че от тук до езерото имаше бая път и нямаше и от къде да пие. Или казано с други думи - тук можеше да се оцелее най много няколко седмици. А за растения да се говорим - дори и да извличаха вода от подземни извори тук нямаше и грам слънчева светлина - а всички знам, че повечето растения се нуждаят от светлина.  Е освен хищните но не вижда тук такива. Нямаше светлина - това много ми хареса, беше някак мрачно и приятно. Нито много топло, нито много студено. Май току що намерихме Рая на училището!

Препусках с бясна скорост сред гъсто наредените  дървета, оставяйки след себе си единствено диря от гъст черен пушек.Беше прекалено рисковано да съм сам на открито,но едва ли някой щеше да ме забележи, докато се магипортирам.Първо, беше прекалено тъмно, така че формата, в която бях - черен дим - изцяло се сливаше с обстановката."Не е ли чудесно?" - злорадствах на ум, чувствайки се като хамелеон.Второ, трябва да отбележа мястото, на което се намирах, а именно Забранената гора, при това в най-мрачната й част.Типично за мен...Къде другаде да се подвизава един от най-тъмните магьосници на сегашното време?!Убеден съм, че нито една жива душа не би припарила тук и не защото ги е страх, че може да се натъкнат на мен.Сред тези голи стебла, потънали в мъгла, аз съм най-малкия проблем, който дебне в мрака.Хубавото беше, че тези мистериозни хищници, никога не биха ме набедили за своя плячка.Хубаво е, защото благодарение на скорошната ми придобивка от Даровете на смъртта, буквално бях повелител на тази гора.Една на пръв поглед съвсем обикновена книга, но омешани с малко черна магия, заклинанията й ставаха безценни.
Изведнъж просто спрях.Гъстият черен дим се разнесе наоколо и след секунда, от него се появи силуета ми.Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма неканени посетители.Беше ми прекалено трудно.Въпреки че по дърветата нямаше нито един клон, едва броени лъчи от луната успяваха да си проправят път към влажната почва под краката ми.А тази мъгла....Освен, че ограничаваше още повече видимостта, създаваше непрекъснато илюзии, че някой се промъква сред сенките.Постоянно се чуваха звуци, повечето от животни, но тези останалите само Дявола знае от какво са предизвикани.Въпреки обстановката, която повечето биха описали като крайно плашеща, аз се чувствах прекрасно.Беше ми толкова спокойно, че чак протегнах ръце, прозявайки се.Извадих пръчката си и замахнах към един голям дънер, лежащ самотно на няколко крачки от мен.Секунди по-късно, парчето дърво вече беше обгърнато от парещите обятия на огъня.Лицето ми светна, осветено от пламъците, а до кожата ми достигна приятна топлина.Чудесно...Сякаш бях на пикник в гората.Единственото, което липсваше за да настане перфектната обстановка бяха писъците на някой ужасен мъгъл.
Истината беше, че не запалих огъня, защото видиш ли ми е прохладно.Да, студено си беше, но отдавна бях спрял да обръщам внимание на студа.Сякаш не ми влияеше въобще.Огънят беше нужен, за да привлече вниманието на един определен човек, който впрочем закъсняваше.Хич не съм търпелив и не ме бива да чакам, но само заради приятната атмосфера бях склонен да запазя спокойствие.
-Закъсня. - дрезгавият ми глас се разнесе строго измежду дърветата.
Въпреки че жената се беше появила от към страната на гърба ми, бях доловил присъствието й.
-Носиш ли ми пръчката или и тази задача не беше по силите ти? - веждите ми се свиха язвително, припомняйки си случката от миналото, в която по нейна вина заловиха двама смъртожадни. -Ако и този път "нещо се е объркало" ще се наложи да го направя последния ти провал, но ти всъщност много добре го знаеш, нали?Значи си успяла да я вземеш, иначе не би била тук. - обърнах се с лице към нея, а нетърпението сякаш искаше да изскочи от очите ми. -Е, къде е?

Наскоро Самаел й беше възложил задача – да отмъкне пръчката на най-висшия член на Министерството. Мелиса, със своята самоувереност, беше решила, че това ще бъде лесно и неболезнено, но не беше наистина така. Това бе най-трудната задача до сега, или може би една сред най-трудните. Не бе очаквала, че няма да се справи. Искаше да се докаже на този мъж, искаше да не я смята за някаква нехранимайка, заради която половината смъртожадни отпаднаха от групата. Мелиса е силен характер, умее на измъчва хората, тежкото й детство я бе научило да не прощава на никого и да преодолява всички пречки по пътя на достигането до целта дори ако трябва да извърши убийство. Но сега тя се бе поддала, защото пред нея стоеше едно малко момиченце, в чиито очи огледа себе си. Това дете застана пред баща си, за да го защити от смъртта. В този миг Мелиса се отдръпна крачка назад и погледна нежния и изплашен поглед на детето. Не, не бе способна на това. Не искаше да има същата съдба като нейната, след като убие баща му. Обърна се и си замина. А сега трябва да измисли подходящо извинение пред Самаел, защото ако каже истината щеше да я смята за слаба. Срещата им бе в най-мрачната част на Забранената гора. Защо бе избрал това място? Да не би да е чакал момента да я убие? Не… ако искаше това, можеше да го направи където пожелае, защото не го е страх от нищо и никого. Естествено, закъсняваше за срещата им, но това бе напълно в неин стил. Щом навлезе в дълбините на Забранената гора, Мелиса видя огън. Е, явно Самаел й даваше знак къде е. Запъти се натам, а щом застана зад него и усети аромата му, той отново развали момента с дрезгавия си глас. А сега какво ще му каже?
- Е, къде е? – попита той.
- Виж, работата е там, че… - позамисли се, преди да отговори – не я взех. Искаш да знаеш защо. Няма значение. Убий ме докато ти стиска, господин Неустоим. – увеличи рязко тона на гласа си. Около тях се бе разнесъл огъня. Бяха в кръга от топлина. Приближи се до него и му прошепна на ухото:
- Ако ли не скачам в огъня, но ще взема и теб със себе си. 

Обнадеждената ми усмивка, както всеки път не се задържа дълго.Колкото и прекрасен да е един миг, винаги ще се намери някой безгръбначен нещастник, от който да ти "вкисне млякото".Дори да възкреся Дъмбълдор и след това собственоръчно да го убия, Мелиса Адамс сигурно пак ще е там, за да е сигурно, че щастието не трае вечно.
-Ти заплашваш ли ме или съм глътнал някоя халюциногенна гъба? - погледът, който й хвърлих буквално щеше да я разкъса, само че по начин, който определено не би й харесал.
Дързостта и арогантността на това момиче без съмнение заслужаваше почитни адмирации, само че имаше един огромен минус.Въобще не се беше научила къде и как да използва тези свои качества.Явно животът не е бил достатъчно благосклонен да й даде този ценен урок, та сега ще трябва да се учим наново.
Светкавично извадих пръчката си, замахвайки към намиращото се опасно близко до мен женско тяло, което в отговор полетя назад, спирайки в първото стебло, което срещна по пътя си.От сблъсъка, клоните нагоре се разклатиха, а няколко врани отлетяха незабелязано в тъмнината.Грачеха така зловещо, сякаш призоваваха самата Смърт.
-Много мразя да ми навлизат неканено в личното пространство. - с бавни крачки поех към свлечената на земята Мелиса.
Дрехите,ръцете и косата й бяха изцапани от влажната почва, върху която беше паднала.Ако не ми се беше натрапвала, сега можеше да избегнем тази неприятна картинка на "прасе в кочина", но някои хора просто не могат да се сдържат.
-Това, което мразя много повече обаче е.... - приклекнах, за да изравним погледи. -Провалът! - изръмжах в лицето й. 
Определено, това което ме изкарваше извън контрол беше да ми се провалят плановете.Сам съм си виновен обаче.Никога не бива да разчитам на някой друг, ако искам една работа да бъде свършена, като хората.Но мога ли да върша всичко сам?!
-Кажи ми честно, Мелиса...Наистина ли си толкова потресаващо бездарна, че да не успееш да вземеш ЕДНА ШИБАНА ПРЪЧКА? - гневът ми напираше все повече, което пролича и в силата на гласа. -Дори не искам да знам какво се е объркало, защото ако разбера причината за неуспеха ти, най-вероятно ще трябва да те убия, ама то така или иначе... - хванах я за привидно нежния й врат и я изправих, блъскайки я в същото стъбло, към което летеше преди малко.
Щеше да й стане навик.
-Ако бях на твое място, сега щях да умолявам да ме убият, защото щеше да ме е срам от нищожеството, което съм.Ти си позор за Смъртожадните! - ръката ми все по-здраво се овиваше около шията й, притискайки въздухоносните й пътища. -Дай ми една причина да не извърша това благородно дело - да освободя света от никому ненужното ти съществуване. - опрях пръчката в лицето й, отстъпвайки назад. -Една причина, Мелиса...една.И не си мисли, че ако ме заплашиш пак ще ти се размине.