Из териториите на кентаврите

(Рп задача по Пророкуване)

Най-накрая времето се смили над замъка и спря да вали. Беше време да се размърда и да изпълни задачата си. Времето беше безценно, а му предстоеше среща с кентаврите. Тъй като не отиваше в час, репи да не облича униформа, а нещо по-нормално и удобно. Навлече любимите черни дънки, риза с къси ръкави и елек с много джобове. Не забрави любимата шапка тип бомбе в кафяво. Когато беше малък, беше изгледал някакъв мъгълски филм за някакъв археолог на име Индиана Джоунс и от тогава беше фен на неговите приключения. Жалко, че нямаше книги, в които описваха приключенията му, иначе щеше да ги изкупи. Баща му обаче успя да му вземе онази шапка и от тогава не се разделяше с нея. Видя малката кутийка, в която държеше картите Таро. Нямаше начин да ги остави да се пръснат или някой да ги открадне. На кофчежето беше направена магия, която позволяване само на него да я отвори.
Остави сестра си в общата стая да се занимава със своите си дела. Не му се занимаваше с обяснения къде точно ще търси камъка си, нито пък му бяха нужни детегледачки. Предпочиташе да работи сам. Някой в допълнение просто щеше да го забави или разконцентрира с приказките.
Най-накрая достигна къщата на пазача на дивеча, но вместо да влезе, навлезе в Забранената гора. Всички го предупреждаваха да не броди там, но той я познаваше и се ориентираше добре вътре, поне откакто научи четирипосочното заклинание. А и имаше едно място, където обичаше да посещава още от първата година. Поне добре, че носеше гумени ботуши, а не обичайните маратонки. Земята все още не беше суха след последната буря снощи и нямаше намерение да цапа новите обувки.
Накрая навлезе в територията на кентаврите, които веднага усетиха присъствието му. В началото излязаха с опънати лъкове, но бързо ги свалиха след като разпознаха младежът.
- Добър ден, момче! Какво търсиш днес в нашата територия? Пак ли се опитваш да разгадаеш нещо, непосилно за теб?
Момчето сведе глава, уважението беше преди всичко. Тези същества бяха интелигентни и не искаше да се държи с тях като с низши твари.
- Всъщност имам задача по Пророкуване! Трябва да открия някакъв кристален камък!
Създанието посочи нанякъде, като каза че там ще намери отговорите си, след което се скри от поглед. Тийнейджърът пое в тази посока. Какво ли имаше предвид, като каза, че ще намеря отговорите си там? Кентаврите винаги се държаха странно. Колкото и да ги харесваше, те винаги говореха странни неща. Те разчитаха бъдещето с помощта на звездите. Какво точно успяваха да открият винаги си оставаше загадка за него, а и не искаше да се намесва в техните дела. Не беше в стила му, а и едва ли щяха да споделят тайните си с някакво човешко същество.
Въздъхна и продължи да върви. Ако съдеше по болката в глезена, явно беше време да спре някъде и да си почине. Вървеше повече от половин час, а не намираше нищо. А може би трябваше да се откаже! Каквото и да имаше тук, не си заслужаваше, ако това означаваше да се загуби в гората. Едва ли щеше да липсва на някой в замъка! Дори и на Лена!
Когато реши да се откаже от мисията си и просто да си пробва късмета на някое друго място, някакъв проблясък пред него. Шестокурсникът се наведе и го взе. Яспис! Точно това, което търсеше! Знаеше обаче, че не може да го остави така! Харесваше камъка, но Нокс беше споменала, че трябва да го трансфигурира в махало, което щеше да му е нужно за следващия урок. Извади магическата си пръчка от джоба на дънките и я насочи към камъка, превръщайки го в коносувидна форма. Извади една верижка от и го закачи на нея, след което върна нещата по джобовете. Мисията беше изпълнена успешно. Беше време да се връща в замъка.
- Значи успя да го намериш? – нечий познат глас го стресна, докато се връщаше в Хогуортс. Явно кентавърът, който едва не го промуши, беше дошъл да го провери.
Момчето просто сви рамене и продължи по пътя си, очакващ с нетърпение вкусната вечеря в Голямата зала.

- Крак от риба, зъб от птица,
щипка рог от еднорог,
помогни на таз старица,
да се справи с балрог.
Във котлето слагам слуз,
подсолявам го на вкус.
Огъня подклаждам аз,
не забравям малко праз.
Таз отвара дето готвя ще помогне тук и там,
но дали ще проработи туй ще трябва пробваш сам.

От котлето се издигнаха нови облаци мъгла и запълзаха към най мрачната част на гората, а в нея, в мъглата де не в гората, всякаш пълзяха сенки. Снеки от които струеш глад и ужаст, които изпиваха всяка радост и светла мъсил или пък простобеше някаква зрителна измама в сън на младеж преял със сини гъби. Не яж сини гъби бе казал чичо ѝ навремето, същото беше казал и за жълтия сняг, но накрая бе нарушил и двете си заръки. Старицата надегна къс заострен кол и замахна. Чу се хръс, но никой не изпищя. Тя надигна набучената на пръчката ябълка и много, ама ного внимателно я потопи в казана и завъртя по посока на часовниковата стрелка. Съвремените деца нямаже да могата да направят това, защото носеха електрони часовници основно. Извади я и я постави на поднос, а по ябърката се стичеше нещо което изглеждаше и ухаеше на карамел.

- Кентаври? Сигурно е поредната градска легенда - зачуди се наивната блондинка, докато усърдно се беше решила да се забърка в поредната каша, от която няма излизане. 
- Не, хич не ме плашат! - монологът продължаваше, а навред цареше пълно затишие...като преди буря, само че повече се явяваше след буря. Бурните дни бяха отминали, макар Мадисън още да ближеше раните си нанесени при неуспешните опити да извърши  ритуалът, който щеше да отговори на всичките ѝ молитви. След престоя в болничното крило беше готова да продължи с нови сили напред!
- Акцио - един тънък и кух дънер на дърво се отскубна от затисналата го почва, попадайки право в лапите на младата вещица. Кората му беше достатъчно здрава, за да си направи потребните ѝ реликви от подръчни материали. Щеше да свърши работа... за сега. 
Много странни звучи обикаляха из гората и чакаща да бъдат чути, но определено думите от прясно направеното заклинание отекнаха в ушите ѝ, а миризмата на опасна отвара обостри сетивата ѝ. 
С напредването на деня и най-безопасните части на гората започнаха да изглеждат страшни и пълни със загадки, а силите ѝ отново бяха на изчерпване. 
Все пак реши да тръгне по следите на неизвестния заклинател, за да се увери от първо лице, че нищо нередно и незаконно не се случва без тя да е част от него. 
Глупавите песни, които носеше със себе си за изпът бяха единственото, което ѝ остана.
- Вървя си аз сега
из мрачната гора
Надявам се само
да ми подаде някой рамо, 
за да не умра, 
когато настъпи нощта. 
Неуморно скитам се надълбоко из обширния лес.
Няма нищо, все пак го правя с неимоверен финес!
Заразях всичкия стрес,
проблемите са ми зад гърба.
Качих се в Хогуортс Експрес 
и продължих с гордо вдигната глава!

С напредването на времето непокорността ѝ ѝ изиграваше все по-лоши и по-лоши шеги. Не, че не смяташе да завърши отдавна плануваното, защото безрезервната ѝ вяра в уменията ѝ я потикваше към какви ли не щуротии, но вече започна да я хваща страх от тъмнината и разумът ѝ гръмогласно се обади от мястото, на което отдавна беше забравен, за да напомни, че все така си стои там.
Трябва да се връщам, докато някой първокурсник не е видял ярките ми опити за пориви на смелост... помисли си тя и за кратко пое в друга посока, по една тясна пътечка, която я отведе към случайна среща (болезнена при това) с шестокурсничка, която както винаги беше по-малка от нея, но привидно по-образована в сферата на... магическото познание или нещо такова. Гръмотевичният  вик на ученичката се прицели право в ухото на свирепата блондинка с думите ''Здрасти, какво правиш тук?'', а Мадисън подскочи като заек току-що видял готварска книга.
След края на учестените ѝ задъхания и успешното представяне на богатия ѝ запас от ругатни, вещицата  с уплашен поглед загатна на непознатата скитница нещо:
- Каквото и да правя със сигурност е по-продуктивно от безцелно шляене из гората. А ти не посмявай друг път да ми изкарваш ангелите и дяволите насред нищото, защото съм сигурна, че както и да си се озовала тук няма да понесеш болката от това да ти контролирам ума с цел осезаемо да се блъскаш в дървото, което така целеустремено избегна преди малко. Отново, и отново, и отново....
Няколко погледа на недоумление и от двете страни, съпътствани от кикота на русокоските остави неловкия момент в миналото.
- Мадисън Монтгомъри, филмова звезда -  Мадисън си подаде ръката, като предвидливо я покри с мантията си, която я сгряваше в този студ, за да не се зарази с евентуалните микроби, обитаващи дланта на момичето - Приятно ми е? - тонът ѝ се промени, докато странницата още се кикотеше и гледаше смаяно.
Все пак успя да продума нещо преди залез и от устата ѝ неволно се отрони:
- Николет.
Ръкостискането не просъществува дълго... Беше време за оскверняването на свещените горски дълбини, затова слидеринката се опита да бъде възможно най-убедителна в твърденията си, че помага на човечеството си с тези...формалности. И двете хогуортски ученички се запътиха напред, а не назад както беше първоначалния маршрут....