В соварника

Цял ден обикалях замъка и без успех. Дори помолих Едуард да ми помогне, но не, той бе твърде зает да се прави на важен и не му оставаше време за сестричката. Дори Браян, който ми се водеше гадже отказа да ме придружи, имал той много домашни. Аз да не би да ги нямах, та нали учехме едни и същи предмети. Дали той вече си е намерил камъка? И ако го е търсил, защо не ме повика и мен. Уж гаджета пък не го бях виждала от бала. Трябваше да го навестя скоро.
Хубавото на отсъстващата ми компания беше, че така оставах сама с мислите си, а те бяха наистина много. Още не можех да повярвам какво ме бе накарал да направя Самаел, да предам замъка, преподавателите си, брат си! Колко още грешки щях да правя, колко глупости. Да бях умряла онзи ден и да не се занимавам повече с това, така на никой нямаше да навредя. Но не, смъртожадна под прикритие. Как ми го роди главата, а за да се докажа пред синеокия дявол, трябваше да издам плановете на професор Дилън, за излета ни. Много се молех някой от приятелите ми да не пострада там и най вече Еди. Наясно бях, че когато разбере ще се ужаси от мен, като деца двамата често мечтаехме да станем аврори, но живота беше гаден, не ставаше това, което искахме.
-Здравей, Сирингет!-погалих бялата си сова по гушката. Много красиво животинче и беше толкова послушна и умна, как да не я обича човек.- Как си, красавице. Липсвах ли ти?
Изчуролика няколко пъти, явно и тя се радваше да ме види. Всъщност, Сирингет беше собственост на Еди, но двете с нея се заобичахме от пръв поглед и да, предпочиташе моята компания повече от тази на Ед. 
Не очаквах тук да намеря камъка си, бях обиколила целия замък и не го намерих, каква работа щеше да има в мръсния соварник, но просто реших, че мога да отделя няколко минутки за почивка и да посетя стар приятел.
-Сирингет, само ако знаеш какви ги надробих... Скоро май ще останеш само на Еди, няма да се виждаме с теб, но да знаеш много си те обичам.- сякаш разбрала какво и казвам, Сири ме клъвна по ръката. - Недей така, момиче! Не бъди лоша и ти, аз стигам на семейството.Ела, да отидем да седна.
Преместихме се в стаичката за писане на писма. В тази жега едва ли някой щеше да дойде да пише, така че на никой нямаше да пречим. Пък и нямаше да се бавя много, само пет минути да си почина и да поиграя със Сири, все пак не се знаеше кога отново ще я видя...
...-Хайде, да те връщаме. Кака ти Лена, трябва да продължава да търси камъка си, защото ако не го намери няма да си изпълни домашното. А  ти знаеш, че никога не пропускам домашно...Добре сте си вие совите. Седите си тук по цяла година, кога имате, кога нямате работа. Пък нас ни затрупват и не ни дават да дишаме.
Бях решила да оставя Сирингет на мястото и, когато светлината се отрази в нещо и заблестя. Моментално привлече вниманието ми. Все пак, какво можеше да има в сламеното легълце на една сова? 
-СИРИ, как? Не е възможно! Не, не, това е някакво съвпадение. Откачено при това.- направо не можех да повярвам на очите си. Камъка ми беше така. В сламата на Сири. Очите ми се ококориха, още не можех да намеря логично обяснение на случилото се. Странна птица, много странна. Сири опря главичката си в ръката ми и доволно започна да се отърква в нея. - Ах ти, моя прекрасна, малка свракичке. Прибираш всичко, което блести а? Браво на теб, браво! Нямаш идея колко ми помогна.- На свой ред я погалих и заредена с енергия и щастие я оставих на мястото и.- Ще дойда по-късно пак при теб и обещавам да ти донеса награда!
Хукнах по стълбите на долу. Трябваше по най-бързия начин да намеря Грей, който да ми помогне със задачата и да я приключа. И без това бях загубила целия си ден в търсенето на този прекрасен лунен камък. 

-Не, не, неее. Не може да е истина- колкото и да чуках на вратата на кабинета на  професор Грей, никой не ми отваряше. Нямаше го и в голямата зала, и в класната стая. Никъде не го намирах. Чудничко. Отчаяно се върнах в общата ни стая. Явно щеше да трябва да изчакам до утре за задача. Още по- яко.
-Какво става, Лени?- принц Едуард, най-накрая благоволи да ми проговори.
-Нищо Ед, намерих камъка си, но не успях да намеря професор Грей. При теб какво става?
-За какво ти е Грей?
-Как за какво? Що за въпроси ми задаваш? Ти какво, не го ли потърси за помощ когато намери камъка си?
-Амии... не, но това е друга история.
-Друга, каква друга?- Да не би, Еди да криеше нещо от мен? Погледа му и държанието му доста се промениха когато споменах неговия камък. Какви ги бе сътворил пак?!- Ед, криеш ли нещо от мен?
-Не, не. Няма нищо. Професор Нокс ми помогна. Защо не отидеш при нея?
-Как ли пък не- завъртях недоволно очи.- Знаеш, че нито тя ме харесва, нито аз нея. По-добре да стоим далеч една от друга.
-Права си... ами ако искаш аз може да ти помогна?
-Не дойде да ми правиш компания с търсенето, но сега реши да се правиш на герой... Както и да е, ще съм ти благодарна. Все пак вече си го правил.- оставих камъка си на масата пред дивана и го загледах тъпо. - Как се превръща това чудо в махало?
-Първо трябва да го оформиш.
-Какво има да му оформям и така си е хубав.
-Ленаа, просто избери някаква форма и го превърни.
-Добре де, добре! 
Това поне не бе толкова сложно, само дето не знаех каква форма да го направя. Общо взето от всичко казано и прочетено, май трябваше да има остър връх, които да сочи нещото, когато го използвам. Така че... конус, да нека да е . Замахнах с пръчката си и лунния камък се превърна в перфектно полиран и гладък конус.
-Сега какво?
-Добави му две качки и верижка и махалото ти е готово.
-Че това и без магия мога да го направя...
-Просто го направи, Лени!
Хах, за иначе спокоен човек, Едуард изглеждаше доста напрегнат в момента. Какво ли го мъчеше и защо не ми казваше. Преди си споделяхме всичко. Колко ми липсваха тези времена. . 
Два-три замаха на пръчката и вече имах своето махало. Сега оставаше само да го занеса следващия час и професор Нокс да го одобри.
-Благодаря за помощта, Еди!