Старшият таласъм

Бащата на Шон беше като полудял. Не можеше да повярва, че банката е ограбена. Влезе през входа бесен и веднага се разкрещя на старшият таласъм:
- Какво стана? Как допуснахте това да се случи? - Гласът на Патрик се чуваше из цялата сграда. Очевидно мъжа не можеше да си намери място от яд. - Шайка некадърници!
- Ние, такова, опитваме се да разследваме. - Опита се да отговори таласъма, но бащата на Шон не искаше и да чуе за оправдания. Все пак тук държеше своето богатство, а беше отпуснал не малка сума и на сина си. Не искаше някой нехранимайко да се възползва и да го ограби. Къде беше сега министерството на магията? Защо тук не беше пълно с аврори, които да намерят виновника и той да си понесе последствията? Нямаше ги никакви, а ако някой беше убил мъгъл веднага щяха да довтасат и да се правят на детективи. Патрик пожела веднага да се види с пазача, който пазеше трезора на сина му. Хвана силно за ръка Шон с пазача се озоваха пред трезор номер петстотин петдесет и девет. Тримата тайно решиха да използват парола, ако момчето искаше и имаше нужда да си изтегли пари. Тогава бащата на Шон се досети за своя брат. Роуън още не му беше простил, че го предаде на властите. Всичките му опити за извинение бяха отблъснати. Сега сигурно по - големият му брат щеше да се опита да си отмъсти за престоя си в Азкабан. Погледна към сина си и почувства страх. Трябваше да го предупреди:
- Шон, помниш чичо си, нали? - Опита се да звучи някак непринудено, но ясно се усещаше нотката на страх в гласа му.
- Да, татко, защо? - Момчето изглеждаше очудено. Шон винаги се е гордял с чичо си. Неговите дела и убийства за Шон означаваха дела срещу мътнородите и трябваше да се продължат. Все пак те бяха Гордън.
- При никакви обстоятелства не влизай с контакт с него! - Почти просъска Патрик. Искаше му се да предпази сина си от затвора. Беше готов на всичко за да спре Роуън. Тогава се сети за детството си. Как родителите им винаги са му помагали и как са оставили по - големият му брат да се оправя сам. Това означаваше, че винаги щеше да си остане просто едно разглезено дето в очите на Роуън, а колкото и да не му се искаше, то Роуън беше прав. Патрик беше една от издънките на този славен род. Затова винаги се опитваше да бъде суров към сина си. Искаше Шон да стане известен и могъщ магьосник. Такъв който да върне славните дни на семейство Гордън....

Петрифик беше чул за грабежа в банката, извършен от ''смъртожадният'' и веднага хвана първият влак за Диагон Али. Трябваше да си изтегли парите на всяка цена!
Пътят до трезора беше ужасен, в пещерата беше много влажно и естествено Петрифик се разболя. Релсите скърцаха, количката на няколко пъти спираше...
След хиляди проблеми Петрифик беше пред трезора си. Започна да прави някакви заклинания и врата започна малко по малко да се отваря. Носеше си малък кожен сандък, който беше омагьосан предварително за да събере всичките пари на Професора.
Проф.Гримкоуър започна да пълни куфара със златни монети докато в трезора не остана абсолютно нищо. Същевременно беше замислил капан на "смъртожадният"- трезорът щеше да се води пълен с 10 000 галеона ! Петрифик изрече "Имобулус" в трезора, постави малко камъче, което щеше да сигнализира на Министерство на Магията ако ТОЙ влезе в трезора. За по-сигурно направи магия на малките шкафчета в трезора-те щяха да избухнат в огнени кълбета. И за капак на всичко беше пуснал заявка към Министерството на Магията за охрана от Диментори на трезора си...
-Един добър капан няма да е излишен :duel:

   Изведнъж големите врати на банка Гринготс се отвориха. От тях влизаше жена. Косата и бе тъмна, но върху нея имаше шал, който едновременно прикриваше добре лицето и. Носеше рокля в черно-зелени нюанси и определено в готически стил. Обувките и бяха на токчета и то доста високи, така че на всяка нейна крачка се чуваше пробиващо мозъка тракане по пода. Тя вървеше покрай неспиращите да броят пари таласъми, които дори не вдигаха глава. Да, стойката и бе изпъчена, а брадичката и повдигната нагоре. Оглеждайки се настрани с доста пренебрежителен и присвит поглед дамата се приближаваше към онзи талъсъм, който седеше на високата катедра и постоянно подписваше листи.
-   Ей ти! – извика се с пискливия си глас тя, потропвайки с нокти на дървената плоскост.
-  Кажете! – отвърна ниския гоблин, гледайки напред през дебелите си стъкла на очилата. В този момент жената започна бавно да сваля шала от лицето си...
-  Ама, вие сте... вие не сте ли... госпожица Лест... – Да, това беше Самара Лестранж. Потомката на Белатрикс. Изплашен и с ококорен поглед таласъмът изпусна перото си, но бе прекъснат моментално преди да довърши.
-  Империо! А сега ме заведи до сейфа ми преди да съм те превърнала в торба кокали, изчадие такова! – каза Самара със заплашителен тон и свирепа физиономия, извършвайки едно от непростимите проклятия.
-  Заповядате след мен госпожице! – посочи с ръка той, покланяйки се и отправяйки се към релсите. Самара усещаше силата, която има и свободата, която получи. Тя бе решена да унищожи всичко по пътя си, докато не постигне отмъщението си. Свирепостта и граничеше с лудост, а жестокостта в ума и ръководеше всяка последвала мисъл.
-  От тук моля, дръжте се здраво! – каза таласъмът, след което посочи количката, в която седнаха двамата. Започна се. Пътят към трезора на Самара Лестранж се скъсяваше, а смехът на смъртожадната бе по-силен от всякога. Тя бе разперила ръце и се бе оставила вятъра от скоростта да развява косите и, докато ехото отвръщаше силно: “Ха-ха-ха-ха-ха-ха! ... Ах-ха-ха-ха-ха-ха”. 
-  Пристигнахме. Това е вашият трезор госпожице Лестранж.  – отново покланяйки се таласъмът посочи мястото.
-  Разкарай се! – изкрещя Самара, след което с усмивка до ушите прехапа устна и отвори широко очи. Да, там бе цялото богатство, което бе оставено за нея. Имаше златни монети, кюлчета, купи, огърлици и всякакви дрънкулки, но тя търсеше усилено нещо. Търсенето продължаваше, а нервите и се изчерпваха. През ума и минаваше дори да убие гоблина, но тъкмо когато челото и се смръщи и протегна ръка пред нея се появи сандък, който бе покрит добре в купищата злато.
- Да, най-после! Ха-ха-ха-ха-ха! – възкликна Самара Лестранж, след което отвори съндъка.
Вътре бе не какво да е, а нещо много по-специално от всичкото богатство. Пръчката на Белатрикс. Тя изглеждаше внушително. Орехово дърво, косъм от дракон, неогъваема с лека чупка в средата. По всичко личеше, че този момент е бил планиран още преди да се случат всички събития в миналото и някой, ако не самата Белатрикс е отнесал пръчката в трезор създаден специално за Самара. Госпожица Лестранж излезе от трезора и с рязка смяна на настроението погледно зловещо таласъма.
- Какво чакаш, грозник? Заключвай!
- Разбира се, госпожице Лестранж – отвърна с треперещ глас той.
- Сега ще забравиш, че си ме виждал, защото нямам много време да се занимавам с нисши твари. Обливиате! – със съскащ глас, който преминаваше към крясъц Лестранж насочи пръчката си и изтри паметта на таласъма, след което се превърна в черен дим и отлетя с бясна скорост нагоре, чупейки един от прозорците в банката.

Пост за печелене на пари чрез обир по общите правила.

Още докато черния дим излизаше през счупения прозорец през него се изля мрак. Светлините в помещението притъмняха и по право бе да се каже, че мракът около им се сгъсти. Главицата на таласъма все още бе разбъркана като домат в блендър, но професионалния условен рефлекс сработи веднага.
- С какво мога да съм ви полезен госпо...жо... дине?
- Бих желал да изтегля хиляда... - започна висок алт и продължи с поизмъчен баритон - Къхъм хъм къхъм. Бих желал да взема хиляда галеона от трезора си!
- А вие сте...? - таласъмът опитваше да фокусира нещо през мракът, но колкото и да бе добро нощното му зрение трябваше поне капка светлина за да види нещо, а светлината от своя страна срамежливо и да не кажем страхливо се бе сгушила около светилниците.
- Е, бива ли така, да ни си познаеш най-добрия клиент? - се пробва баритонът като от време на време изтъняваше в повечко.
- Андесън? Антъни Андерсън? - предположи таласъма с джурканото съзнание.
- Ъъъ да, точно така, виж че можело да се познае!
- Моля последвайте ме, ще ви заведа да трезорът ви.
- Абе да ти кажа не ми се занимава, стара съм... сътър съм вече болят ме краката просто ги сложи в една кесия и ги метни през прозореца в задната уличка, става ли?
- Но трезорът ви се отваря само с допир на дланта ви... сър!
- О, стига де баш от тоя вид ли. Добре пиши ми го като заем или нещо от сорта и ги метни през прозореца!
- Но вашия баланс по сметка е по-голям от заема който бихте искали да заемете.
- Виж сега, нали аз съм клиента така че изпълнявай. Капиш?
- Не покрива ни е здрав нищо не капе.
- Оууу, абе просто метни торбата!

След десетина минути една ленена торба падна в малката уличка зад банката, като едва не уби просяка оказал се под нея. Но преди той да се освести и да се зарадва в уличката се спусна мрак който погълна торбата не оставяйки никаква следа, освен запис в регистъра на банката, че мистър Андерсън е изтеглил заем от 1000 галеона.

Старшия таласъм бе строил персонала си във входната зала на банаката и колкото и да беше странно в 8,30 сутринта в понеделник тя, банката, не залата, още не беше отворена.
- Вижте сега, тая няма да я бъде! - хокаше ги таласъма. - Разбирам да липсва от време на време по някой и друг галеон, ама в отчетите са се появили цели ями! В отчетите! Ями в отчетите ви казвам! Там където нещата трябва да се замазват. Разбирам, че заплатите не са високи, знам че работното време е удължена, затова и си затварям очите ако тук там се щипне по нещо. Дето се вика това си е бонус към заплатата, ама ей на - развя някаква хартия, - от тука липсват 1500 (хиляда и питстотин) галеона. това въобще не е малка сума и си седи в отчета все едно някой ги е изтеглил и просто ги е метнал през прозореца. Хайде моля ви се да...
- Извинете младежи минавам, минавам, моля пазете се - една старица премина през залата метнала на гърба си малко чувалче, разбутвайки събралите се таласъми, а после си излезе през вратата.
- Докъде бях стигнал? - попита главния таласъм все едно някой го беше треснал облевиате. - И защо сте се събрали тука, хайде на работа, какво се помайвайте, бързо, бързо, мързеливци такива, ще ми се събират в работно време за сладки разговри, мизкини с мискини.