Площад Трафалгър

Площад Трафалгър

by **astoria;** Нед Авг 13 2017, 18:42

Лондон както винаги беше почти без никкави слънчеви лъчи в небето си, но вместо това беше пълно с множество облаци. Беше прачно и влажно, но въпреки това беше почти сигурно че поне днес нямаше да вали. В такива моменти Астория осъзнаваше как се е озовала на правилното място. Ако можехме да опишем Лондон като „тя”, то тогава и двете с магьосничката имаха много общо по между си – япа величествени. Бяха стилни. Бяха мрачни. Бяха важни. Бяха красиви. Бяха незаменими. Бяха незабравими. Може би ако Астория не беше живо същество, а град, щеше да е именно Лондон. А може би самата английска столица беше прихванала от чара на момичето и за това бяха толкова денакви? Да това беше доста вероятно. Кой ли не би искал да бъде като нея? Да е най-важното и прелестно създание, раждано от създаването на звездите до сега. Да, Лондон се беше „вдъхновила” от Мис Локхарт и умело я имитираше, но изнендващо как Астория този път нямаше никакъв проблем с това. Дори напротив. Чувстваше се още по-горда сама от себе си.

Дали заради това или заради нещо друго беше решила да посвети деня на самата себе си. А и без това имаше нужда да се оттърси от мислите си напоследък, които се състояхаот това – „Какво ли прави Брендан сега? Със сигурност му е скучно без мен”, минаваха през „Горкият, кой знае колко страда за мен” и завършваха с „По дяволите, защо си мисля толкова много за този смотан, недодялан дразнител и идиот. Не не искам нито да мисля за него, нито да го виждам повече. Ще си мисля само за себе си, защото аз съм Астория Локхарт, най-великото момиче на всички светове”. Може би щеше да успее и нямаше да се разсейва с глупости, ако гласовете в главата `и, не `и напомняха допълнително за него, като го споменава от време на време. И как да не ги намразиш още повече след това!

Реши че трябва да излезе и да се поразходи. А също така и да си купи нещо. Не беше сигурна какво точно щеше да е то, но знаеше че иска да си направи сама подарък. Заслужаваше го! Както и да има целият свят. Но и това съвсем скоро щеше да се случи. С бърза и бодра крачка вървеше из лондонските улици, така все едно `и принадлежаха до най-дребния детайл по тях. В един магазин случайно видя прекрасна огърлица, на която имаше три неща – коронка, звезда и по средата между двете имаше буквата „А”. Още от витринатаколието `и заговори с нежен глас „Астория, вземи ме, ние сме създадени една за друга”. А момичето все едно само това чакаше и нямаше как да не се поддаде на това изкушение и веднага без да се замисля много-много си я взе. Дори разбира се веднага си я сложи, а продавача възкликна радостно. –Идеално Ви стои! Наистина е направена за вас.

Поразходи се още малко, но нищо друго не си хареса, а и освен това малко се поизмори. За това реши че има нужда от голяма доза шоколад. А най-близката можеше да намери в едно кафене наблизо, където правеха горещ шоколад, с двоен шоколад отгоре, вместо сметана, украсен с парченца шоколад. Истинско щастие за сетивата. Докато вървеше към крайната цел обаче забеляза нещо, което не очакваше. Видя една позната фигура, която `и се искаше да припознава в момента. „По дяволите това той ли е?”. Да за жалост или за щастие, този път красивите `и сини очи не я лъжеха и това наистина беше Брендан Уолфи. Беше все толкова странен. Но докато една част от нея някак се зарадва, че го вижда, другата се издразни много от този факт. Но най-вече от факта, че не само не беше сам, но и беше в компанията на някакво момиче. Че и се държаха за ръце. Сериозно ли виждаше точно това?!

Каква наглост от тяхна страна! Но скоро щеше да им покаже, колко грешаха. Двамата нямаше как да я забележат, защото бяха с гръв към нея, но това само `и даваше възможността да се приближи до тях незабелязано. И тя точно това направи. Като истинска малка лисичка, която преследва плячката си. С всяка следваща крачка към тях непознатото момиче `и изглеждаше все по-невзрачно, грозно и смотано. Приличаше на някой изсушен със сешоар плъх. Още не беше забравила онази история с онзи тъп плъх в лабораторията. Май Брендан наистина имаше вкус само към гризачи. Но те на него само такива щяха да му отиват. Или пък не? Когато съвсем се приближи до тях на едва две-три крачки, изкрещя зад тях: -И това, ако не е Брендан Уолфи, зле изглеждащ както винаги – Не, всъщност днес изглеждаше наистина добре, но нямаше да му го признае, особено докато онзи „женски гризач” беше наоколо, че който `и хвърляше много странни погледи. Но Астория естествено не им обърна никкаво внимание. –Не можа ли да си намериш нещо по-добро? Явно през лятото нивото ти съвсем пада – Онова същество я изгледна злобно, но преди още да успее да каже нещо, Локхарт я погледна така все едно искаше всеки един момент от небето да завалят хиляди ножове, които да я нарежат на милиарди малки парченца, което и беше достатъчно, за да не чуе гласа на онова момиче. Но пък за сметка на това гласовете в главата `и не спираха да се смеят, а тя от своя страна продължи. –Поне днес явно имаш късмет, че ме виждаш. Не само направих деня ти истински красив с появата си, но и ще ти позволя да ме черпиш нещо, защото съм в настроение. – Усещаше как непознатото момиче едва се сдържа да не `и се нахвърли отгоре, но това изобщо не я засегна. Вместо това на лицето `и се беше появила нейната прекрасна самодоволна усмивка.

by **Brendan Wolfe** Вто Авг 22 2017, 00:30

Денят беше прекрасен…не, всъщност беше нещо повече от прекрасен. Прекрасен. Невероятен. Възхитителен. И все пак, няколко прости определения не биха могли да опиташ състоянието, в което се намираше Брендан в момента. Защото всичко беше свършило. Най-накрая, слидеренеца бе доживял лятната ваканция. Беше се отървал от всички онези досадни предмети, уроци, изпити и разбира се – нетърпими личности, без какъвто и да е усет за живота, които по някакво стечение на обстоятелствата се подвизаваха в Хогуортс.

Дори самата мисъл караше вътрешностите му да се гърчат. Не защото му пукаше чак толкова за училището, а понеже все още не можеше да преглътне факта, че разпределителната церемония бе напълно неефективна. Например, в края на учебната година бе видял две грифиндорки да подскачат на масата и да викат истерично само при вида на едно малко и незначително паяче. И после разправяй, че лъвовете били смели…Да, бе да. Или пък онази русокоса кифла (сещате се – онази самовлюбената с манията по еднорози и розови дъги), която изобщо не трябваше да бъде допускана в Слидерин. Но не, милата шапка бе набутала това „сладко” същество в най-якия дом в Хогуортс. И сега, целия дом трябваше да търпи постоянното й мрънкане и мърморене.

Тръсна глава и пропъди тези отвратителни мисли от красивата си главица. Имаше цели два месеца да се наслади на живота. Без да се налага да се сблъсква с отегчените от живота учители, малките пищящи първокурсници, мъгълските демица, които нямаха представа къде се намират и досадните девойки, които го преследваха.

Все пак се намираше в Лондон – най-прелестния мъгълски град на планетата. Докато вървеше цялото му същество вибрираше от удоволствие. Сърцето му се рееше в небето и подскачаше в кръгове около него, докато душата му се наслаждаваше на мрачното време. Нямаше и един заблуден слънчев лъч, който да успее да проникне през плътното облъчно покривало. Устните му се изпънаха в тънка усмивчица. Все едно градът знаеше, че Брендан днес ще го удостои с присъствието си и му бе приготвил почетно посрещане. Момчето наклони главата си на една страна и погледна към Елиза.

Е, това вече се казваше жена! Момичето от десет минути вървеше мълчаливо до него и с възхищение наблюдаваше преминаващите хора и мъгълски магазини. Червените й коси се развяваха свободно от силния вятър, а плътните й алени устни бяха леко подпухнали от влажното време. Походката й бе грациозна и плавна, като на леопард, дебнещ жертвата си и подготвящ се за нападение. Но всето да го направи, очите й шареха из множеството, което им се разцепваше по средата и им правеше път да минат. Двамата бяха като звездна двойка – недостъпни за обикновения народ и ослепителни със своята красота и чар. А това беше само още един плюс към актива на девойката.

Бренд трябваше да си признае, че първоначално бе имал ужасни съмнения за нея, след като родителите му настояваха цели два дена да се срещнат. Но на момчето му трябха по-малко от две минути, за да се убеди в съвършенството й. Елиз не стига, че споделяше съще интереси като него, но и по време на пътуването им на няколко пъти бе бутнала тактично Бренд, за да го пита за странните мъгълски изобретения.

И ако това не е любов от пръв поглед…

За съжаление във всяка приказка има по един злодей. Е, в този случай той се появи най-неочквано, превъплъщавайки се в образа на Астория Локхарт (сещате се - онази побърканата с еднорозите). Проклетата му съучиничка не стига, че развали магичната им обстановка, но и прецака гениалния план на Бренд да заведе новата си любима в първия бижутерски магазин и да й предложи брак.

- Астория, виждам, че все още ти липсва възпитанието. – отговори бавно Уолфи, навътрвайки на всяка една думичка. На лицето му дори се появи една от запазените му високомерни усмивки, докато прокарваше ръка през раменете на Елиза, притискайки я към тялото си. Пръстите му бавно се заиграха с косите на приятелката му, без да си дава труда да обръща внимание на новопоявилата си. Вместо това се наведе леко и прошепна нещо в ухото на червенокосата. Тя на свой ред се засмя и на бузите й изби лека руменина.

- Няма нужда да завиждаш. Всички знаем, че и с обява във вестника никога няма да си намериш мъж. – е, тук тъмнокосият не успя да се сдържи и се изхили насреща на Асти. Не й даде възможност да му отговори, а продължи: - Астория, запознай се с годеницата ми Елиза Блейк. – обърна се към другото момиче и добави: - Ел, това е една незначителна съученичка от Хогуортс. Не й обръщай внимание. Тя просто обича да се заяжда с хората и да се прави на важна.

- Няма нужда да се притесняваш, Брендан. Разбирам за какво говориш. Лошата класа се познава от километри – с това момичето хвърли отвратен поглед на русокосата и набръчка болезнено устни. – Не знаех, че допускат такива „грешки” в Хогуортс. Виж при нас в Бобатон има критерии, които всички ученици трябва да минат, за да ги приемат…- изцъка с език и добави – Не се притеснявай, драга…Бренд е в добри ръце. А сега, ако обичаш се разкарай. Пречиш ни!

Последните думи бяха изсъскани по толкова очарователен начин, че Уолфи нямаше как да не се наведе и да не положи устните си върху нейните.

- Ще се видим в Хогуортс, Асти.

by **astoria;** Пет Авг 25 2017, 14:59

Астория наблюдаваше внимателно и двамата. Но не в стил „опознавателно детско любопитство”, а така все едно изучаваше всяко тяхно движение, за да може след това като истински зъл гений да го използва безпогрешно, така че да ги заболи възможно най-много, отнемайки им всяка секунда по нещо. Това нейно опасно пламъче не се проявяваше за първи път. Не то винаги беше там и чакаше удобен момент, за да се прояви. Така например беше показало своите възможности в един от последните училищни дни, когато след обстойно наблюдение на една заблудена тъмнокоса хъфълпафка, която имаше наглостта да „заеме” на няколко пъти любимите места на Локхарт и да ги „натовари с ужасното си приссътвие” и поквари с „идиотската си енергия”. Астория не можеше да `и го прости, затова и направи така че да `и го върне подобаващо. Направи отвара, която накара косата на момичето да се превърне в нещо приличащо на току що овъглена слама, заради което тя се поболя и няколко дни лежа болна и депресирана, и дори започнаха да `и се привиждат за кратко различни неща. „Заслужаваше дори много повече, Рейна”, помисли си Астория, „Много повече. Това дори ти беше малко!”

„Поне за малко се почуства като теб, в компанията на такива като нас”

„Само че ние винаги ще сме с теб”

Докато красивите `и очи се бяха спрели на „влюбените гълъбчета”, не спираше да си мисли за това колко не си отиваха и каква странна двойка бяха. Другите можеха и да се заблуждават, че изглеждат един за дру, но Локхарт разбираше света по-добре от всички и можеше ясно да види, че това не е така. Да, разбираше много повече дори и от любовта, въпреки че не си падаше по нея, освен във възможно най-нарцистичната `и форма. Да, любовта към самата нея, беше една от най-движещите я сили. Но романтиката, чийто неволен свидетел ставаше в момента, `и идваше в повече. Беше покъртително ужасна. Ако продължаваше да я гледа, най-многото да `и прилошееше. Но интересно тогава, защо сама продължаваше да си причинява това мъчение и не си тръгваше? Така както всички наоколо искаха от нея. Може би чакаше да припадне от отвръщение, за да ги остави най-после на мира.

Точно тогава покрай ухото `и мина думата „годеница”. Веднага на лицето `и се изписа физиономия от типа „Ти побърка ли се или да?! Как ще се жениш за този женски плъх? Какво по дяволите си мислиш, че правиш, идиот такъв?”. А после на нея казваше, че не е наред с гламата. Май вече всички можеха да видят, кой от двамата е луд.

„О, скъпа, май не очакваше да чуеш точно това”

„Трябва да си видиш красивото изненадано и нацупено лице в момента”

„Защо изобщо те засяга какво ще прави точно той?”

„Защо, Астория?”

„Май всички знаем отговора!”

Последва бурен смях в главата `и, който не можеше да се спре. „Не! Не знаете нищо! И той не ме интересува! Защо да ме интересува някой толкова отвратителен като Брендан Уолфи?.. И спрете да се смеете по дяволите!” – им изкрещя на ум момичето, едва спирайки се да не го направи наистина и съвсем да затвърди мнението на всички за себе си и своите психични отклонения.

„Обаче е прав. Кой ли наистина би я взел?”

„Да, наистина. Никой освен самата нея”

„Само си го представете.. –„Г-це, Локхарт, вземате ли себе си за своя законна съпруга…” последвано от радостно „Да” и завършващо с „Обявявам Ви за законни…. за законно семейство.Честито семейство Локхарт”!”

„Това ще е велико! И сигурно Брендан ще е свещеника”

„Да, определено трябва да е той”

„Това момче наистина ни харесва…”

„…и не само на нас!”

Последвано от още по-бурен смях. –Само на вас ви харесва! – изкрещя този път момичето вече наистина. Беше събрала погледите не само на Уолфи и неговия червенокос женски плъх, но и на няколко случайно преминаващи минувачи. Не беше чула всичко, което те `и бяха казали, защото и гласовете в главата `и не спираха. Просто не млъкваха. Но беше чула достатъчно, за да схване смисъла и да се издразни подобаващо.

-Не запомних името ти, Червенокоске, но и не ми е нужно. Твърде си незначителна, за да ти обърна внимание. И не се гордей толкова с Бобатон. Всички знаем че приемат всеки, който пожелае да е при тях, само и само, за да имат поне малко ученици. Ти самата като гледам си доказателство за това – Това невзрачно момиче нямаше представа, с кого се закача. И щом Астория искаше да им разваля деня, не съществуваше сила, която да я спре, да го направи. Още по-малко няколко опита за заяждане от страна на някаква червенокоска. –Всъщност ще се видим и тогава,, Бренд. Но и днес, няма да се отървеш толкова лесно от мен. Не и преди да ме почерпиш с шоколадово фрапе, както ти казах преди малко и да ми разкажеш и най-дребните подробности от… така наречената си отвратителна връзка. –Наистина от „романтичните им прояви” вече беше започнало да `и се гади, но щеше да се жертва, за да им провали плановете за деня. Тъкмо след намирането на огрълица, създадена специално за нея, този ден заслужаваше да бъде запомнен с още нещо и да стане дори още по-прекрасен. –Не ме гледай така, Уолфи, говоря напълно сериозно! Трябва да знам, кога и малкото ти останал мозък се е изпарил. По-добре да беше взел онзи ужасен плъх от лабораторията, от колкото това нещо до теб. –Защо ли изобщо сама се сети за излагащия момент, който беше претърпяла тогава. –Знаеш много добре, че съм любопитна и няма да си тръгна, Уолфи. Познаваш ме. Затова и да ме гледате толкова намръщено в продължение на часове пак няма да промените намеренията ми. –Засмя се саркастично и за кратък миг погледна пренебрежително другото момиче, преди да върне погледа си отново на Брендан.

by **Brendan Wolfe** Вто Авг 29 2017, 18:09

Целувката им продължи по-дълго от обикновено. Устните им се бяха впили едни в други и се движеха със страстен ритъм, все едно го правеха нарочно, за да накарат Астория да се разкара от пътя им. Ръцете на Брендан се бяха обвили около деликатната талия на Елиза, която на свой ред бе положила дланите си на раменете му, притискайки се още по-близо до него. Ако някой ги погледнеше от страни би обявил слидеринката за откачена, че се опитва да се пречка в краката на тази съвършена двойка. Но истината може би беше някъде по средата. И точно това дразнеше Бренд най-много. Защото момчето най-накрая бе намерил перфектното момиче. Блейк бе толкова съвършена и го гледаше толкова очарователно, че нямаше как да не иска да бъде с нея. Но когато проклетата кифла се появи на пътя му в гърдите му започна да се събужда едно отдавна забравено през лятото чувство. И това го дразнеше много повече от присъствието й.

Когато въздуха стана необходимост, Уолфи се отдръпна от момичето и се усмихна леко, вдигайки извинително рамене. С периферното си зрение погледна към Локхард, която се бе вцепенила и замръзнала на мястото. Изглеждаше така все едно някой току що я бе уведомил, че дядо Коледа не съществува и няма да й подари еднорог. Нещо го жегна в погледа й, карайки съзнанието му да възпроизвежда напълно нелогични мисли. Вместо да направи някаква глупост – като да бъде мил и любезен с русокосата, момчето присви очи и хвана ръката на приятелката си. Да, поне това можеше да направи. В това нямаше нищо сложно и побъркващо. Дори напротив. Топлината на дланта й бе някак си успокояваща и носеща мир и хармония, за разлика от хаосът, които вървеше по петите на Астория, където и да отидеше.

Зелените му очи преминаха през мъгълите, които продължаваха да ги подминават спокойно, все едно не съществуваха и се спряха на съученичката му. Защо ли имаше странното чувство, че в главата й се провежда вътрешен дебат от по-високо ниво. Не. Това беше прекалено откачено, дори за слидеринката. Вярно по време на учебната година я бе засичал да прави какви ли не странни неща – от криене на шоколади под килима до преследване на ученици, които според нея са й откраднали перото...Но не. Астория не бе чак толкова луда…нали?

Докато седяха и се зяпаха, тъмнокосият усети как Елиз се приближава до рамото му и обгръща с ръцете си талията му. Притискайки се по-плътно до него, Блейк се приближи до ухото му и прошепна изнервено:

- Тази реална ли е? – все едно вече бе осъзнала, че Локхарт притежава някаква необичайна сила, с която не може да се прибори. Въпреки това, след като видя утвърдителното кимване на слидеренеца, тя вдигна високо главата си и хвърли злобен поглед на събеседничката им. Поне никой не можеше да й отрече, че имаше кураж и сърце на победител. А това бе само едно от нещата, които Бренд харесваше в нея.

- Моля? – изнервено изпуфтя Уолфи, когато Астория се провикна като откривател осъзнал току що, че небето е синьо, а слънцето изгрява от изток. Идеше му да я хване за русите косички и да я изпрати по живо по здраво към Диагон али и най-близката летежна пудра. Да, това щеше да бъде по-добре от странните погледи, които мъгълите им хвърляха. Още по-лошото бе, че бяха започнали да ги зяпат, а това никога не свършваше добре.

- Не ме интересува дали помниш името ми, момиченце. – отговори Елиз и погледна към събеседничката си така, все едно се разправяше с вредител в градината си. – Не се възгордявай с думите си. Всички знаем истината и сме наясно, че Бобатон е най-престижното училище в Европа. – в това време момчето беше на ръба да избухне и да хване двете женски за косите. Вместо това запази сериозното си изражение, с много усилия и бавно положи ръката си на рамото на Елиз, карайки я да спре да говори.

- Астория, нямах си и на идея, че се интересуваш толкова от мен. Какво да не би през лятото да си си ударила главата в стената и да си започнала да се интересуваш от околните? – тъмнокосият се засмя на собствените си думи и леко подвдигна едната си вежда. – Моля ти се не ми казвай, че Астория Локхарт се е размекнала и сега ще трябва да я търпим да гледа романтични сапунки в общата стая на Слидерин…Казвам ти от сега – това никой няма да го изтърпи.

Следващите й думи го нараха да скръсти ръце пред гърдите си и да завърти очи.
- И сега какво – искаш да ми се правиш на най-добра приятелка само, защото не можеш да понесеш мисълта, че някой е по-добър от теб и е във връзка? - Защо ли изведнъж Брендан се чувстваше като учител в детската градина, трябващ да разтървава две капризни малки госпожици?

Красота. Само това му трябваше.

by **astoria;** Чет Сеп 28 2017, 19:17

Красивите ‘и сини очи не спираха да ги наблюдават презрително и с истинско отвращение, а истинския ‘и вътрешен глас, а не онези многобройни такива, които трябваше да са далеч от нея, не спираше не да ‘и нашепва, а направо да ‘и крещи :”Иуу, ужас! Тотален ужас! Как може да са толкова отвратителни?” Очите ‘и започваха да я болят така все едно започва да развива остър конюнктивит и едновременно с това някой ‘и забива малки иглички в тях. Усещаше още и как все повече ‘и се повдига и стомаха ‘и се свива и преобръща. Защо изобщо тези дразнители ‘и причиняваха тази непоносима болка, когато просто трябваше да спрат да се лигавят и да се откъснат един от друг като напълно нормални същества, каквито всъщност не бяха, но все пак можеха поне за ден да се направят на добри и да не се преструват на залепени скачени съдове. От тях се изискваше едно толкова малко усилие, а и тримата знаеха че са способни на него.
Една част от нея искаше да си тръгне все повече и повече с всяка изминала минута, но сърцето ‘и, да наистина имаше такова, колкото и да беше странно, не ‘и позволяваше да го направи. Не и преди да е успяла изцяло да развали деня ив. Така че имаше още “много работа с тях” и още дълго да се мъчи, но резултата си заслужаваше страданията, на които щеше да се подложи. Да, целта наистина оправдаваше средствата или както беше в нейния случай жертвите.
“ О, Асториs, виж ги какви са сладк”
“Като две от твоите любими малки мъфинчета, които не спират да се натискат и да показвйт че са един за друг”
“Толкава са сладички, че очакваме всеки един момент да се разтопят и да ни залее океан от шоколад”
“ -Не, не са!” – побърза да ги контрира Локхарт преди съвсем да са прекалили. Едно беше да се справи с покъртително гнусната гледка на двете уж влюбени до уши гълъбчета, съвсем друго беше да се мъчи и с неспиращите побъркани гласове, обхванали съзнанието ‘и. Ако след днес оцелееше без да се разболее и тръшне на легло с висока температура, и повръщане, заради тези лигави микроби насреща ‘и, щеше да покаже на всички още един път, колко е велика.
„Иска ти се да си нейното място нали?“
„- Иу, естествено че не искам!“
Настана бурен „вътрешен смях“, който я подразни и накара да погледне Брендан и неговата още по-осъдително. Ето сега наистина съжаляваше че не беше способна да убие с поглед някого. Ледените `и сини очи, изпълнени с омраза и отвращение, копнееха за това, така както цветята за слънчеви лъчи, но поне при тях крайния резултат беше положителен. Но и при нея рано или късно щеше да е такъв. Все пак тя беше великата и неповторима Астория Локхарт и нито повече или по-малко от това!
Когато чу коментара на непристойната и грозна червенокоска, трябваше да се обиди, но това нямаше как да се случи по две причини. Първо не беше нито единствената, нито последната, която я мислеше за луда, въпреки че не беше такава. Или поне тя самата вярваше, че не е. И второ, защото изобщо такива дребни душици не можеха да я накърнят, защото знаеше че просто `и завиждат за това, че не само не могат да бъдат като нея, но и никога няма да имат тази възможност. -Когато се научиш да говориш правилно, а не да фъфлиш и цвилиш като кон, задавил се с царевица, може и да обърна десетсекундно внимание на глупостите, излизащи от устата ти – „Добрата страна“ на Локхарт отново се проявяваше с пълна сила.
- Не бих могла да се интересувам от някой друг, освен от самата себе си, Бренд, а още по-малко за някой толкова смотан и жалък като теб – това си беше самата истина с едно малко дразнещо изключение, което не `и даваше мира и което необяснимо как си беше спечелило тази невероятна привилегия – Спокойно все още толкова много ненавиждам всичко сладникаво, но с удоволствие бих ви накарала да изгледате документален филм за моята прекрасна и невероятна скромна особа. Дори ще го гледате няколко пъти или даже всеки ден, защото знам колко много ме обичате – усмихна се толкова високомерно все едно цялата Вселена се намираше в краката `и, а сините `и очи проблясваха като кристали, които се кичат с корони.
-Никой никога не е бил и няма, и да бъде по-добър от мен, и ти много добре го знаеш -засмя се и пъргаво го хвана за ръката, изскубвайки го от схватката на червенокосата скучубра. С бързи крачки и въпреки съпротивата от негова страна, и жуженето от думи, които не разбираше и които идваха от червения плъх, Локхарт поведе Брендан към най-близкото заведение, което се оказа много луксозна и скъпа сладкарница. Бързо се добра до най-централната и свободна маса, и го бутна на единия стол, а след това приближи другия, и самата тя се настани до него, смеейки се физиономията му. -Много добре знаеш че щом искам нещо, го получавам – През това време недоволно се домъкна и непотребната червенокоска, за която нямаше свободен стол и тя яростно хвърляше огън и жупел с очи, потропвайки с крак, докато и донесат един. След малко сервитьорът го направи, носейки и няколко менюта. Астория набързо разгледа едно от тях и си поръча „само“ пет парчета, ужасно тежки торти – Всичко е за твоя сметка, Бренд, все пак ти си този, който трябва да „почерпи“, че се е уредил с този червен парцал.

by **Brendan Wolfe** Нед Окт 01 2017, 01:42

Имаше чувството, че изведнъж бе пропаднал в някоя черна дупка и сега се намираше в някаква розова алтернативна вселена, където Астория Локхард бе най-милото и сладникаво същество на планетата. Сбръчка вежди при мисълта и картинката, която се появи в съзнанието му- Асти облечена в розови пухкави дрешки на котенца, преметнала една готварска престилчица през тях и носеща в ръцете си прясно изпечен кекс. Бляк, това определено не бе възможно. Та, тази женска изобщо не бе материал за приятелка, а и вероятно думи като „семейство”, „любов” и „разбирателство”, изобщо не съществуваха в речника ѝ. А и за какво му бе на Уолфи да се занимава с нея?

Русокосата не само, че за пореден път се проявяваше като най-голямата кифла, ами и очевидно не можеше да преглътне новината, че някой не иска да се занимава с нея. Затова сега въпросната се държеше като най-голямото лапе на вселената и от десет минути правеше фасони на улицата. Разбира се, минувачите им хвърляха по някой невярващ поглед и продължаваха по пътя си. А някоя друга заблудена мъгълска старица даже изкоментира на висок глас колко невъзпитани са днешните момичета и как не знаят как да се държат с останалите. Тук Брендан напълно можеше да се съгласи с тях. Защото Асти не стига, че бе невъздържана и с най-сприхавия характер на планетата, а и не можеше да преглътне проклетата си гордост. Същото качество в момента я караше да си вири носа в облаците и да се води упорита борба с вътрешните си гласове.

О, да. Бренд вече я познаваше достатъчно добре. И докато за другите хора, вероятно в момента изглеждаше все едно е изпада в нервен шок от „ужасната” гледка пред себе си, то за него тя бе луда, нуждаеща се спешно от медицинска помощ. Стисна ръката на Ел, когато червенокосата му хвърли отегчен поглед е повдигна въпросително едната си вежда. Тъмнокосият просто поклати глава и вдигна рамене. Нямаше намерение да влиза в подробни обяснения за нервните изблици на Локхарт. Смяташе, че това момче не заслужа и частица от ценното му време, затова и не искаше да се обяснява. Разбира се, слидеринката за пореден път трябваше да си покаже рогата, като извика няколко пъти без да поглежда никой конкретно. Самите ѝ думи бяха толкова нелогични, че четвъртокурсника се притесняваше да не се наложи да се обажда на лечителите от Свети Мънго и да си развали срещата.

- Брендан, тази е откачена! Защо изобщо допускат такива като нея в Хогуортс. Нима училището Ви е толкова пропаднало? – каза тихо Елизабет, притискайки тялото си по-близо до Уолфи. Той от своя стана отново поклати глава, без да си прави труда да отговаря на приятелката си. Вместо това погледна презрително към Асти и изцъка с език.

- Астория, драга не знаех, че си толкова зле. Ако си си забравила хапчетата с удоволствие ще ти повикаме лечител от Свети Мънго…. – изсмя се отново и целуна леко Блейк по устните. Като това действие се превърна в страстно пет минутно изживяване. Все едно другото момиче се опитваше да навре в лицето факта, че Брендан е само нейн и колкото и жалки опити да прави, никога няма да се добере до него. Вместо да отговаря на грубия ѝ коментар, Ели се намърда в прегръдките на слидеринеца и лукаво се усмихна, обръщайки се към натрапничката:
- Очевидно се интересуваш, защото все още висиш тук и ревнуваш моето сладурче, все едно ти пука…- усмихна се сладникаво и преметна коси, обръщайки се с гръб към Астория. От няколко минути червенокосата се чудеше как може една дребна и малка грозница по толкова брутален начин да провали срещата им. Ако не бяха на мъгълска улица, Ел отдавна щеше да ѝ е показала кой владее положението. Ама на, пуст късмет…

- Разбира се, Асти…престани да ме занимаваш с жалката си особа и се разкарай най-накрая от полезрението ми, че започваш да се повтаряш. – това бе самата истина и колкото и да се опитваш е да я оспори слидеринката, фактите си бяха факти и всички ги забелязваха. Дори мъгълските минувачи. А това само допълваше унижението на Локхарт.- Жалко е, че си мислиш, че някой би тръгнал да прави документален филм за скучната ти особа. – усмихна се високомерно, все едно всички бяха длъжни да му се кланят и в зелените му очи проблеснаха искрици огън, заплашващи да изпепелят всеки изпречил се на пътя му.

- Няма смисъл да го отричаш, знаеш, че не можеш да се сравняваш с мен. – изсмя се момчето и по стечение на обстоятелствата, докато с Ел се опитваха да си тръгнат, момичето успя да го завлече в близкото кафене. Завъртя очи, когато се настани до него и побърза да стане, издърпвайки Елизабет с него. – Наслади се на сладкото си, Локхарт, защото си имам по-добра работа от това да те „черпя” за годежа си. – и със сладникава усмивка се измъкна от заведението провиквайки се зад рамо – Получаваш всичко, но не и мен. Зъл ден, Асти. – и с червенокосата продължиха пътя си към Диагон-али. Уолфи вътрешно се подхилваше, защото очакваше всеки момент русокасата да ги догони и да се опита да си го върне. Хах, очертаваше се интересен ден.

by **astoria;** Нед Окт 01 2017, 21:30

Разбира се, че не очакваше точно такава реакция. Представяше си, че нещата ще се развият по съвсем различен начин. Двамата, пардон, тримата ще си поговорят. Ще `и разкажат, как са се запознали. Как изобщо той е полудял толкова много че дори е излязал и на една среща с този червенокос прилеп. Как е паднал един милиард пъти на главата си, след което я е блъскал минимум още толкова пъти в някоя стена, или пък дори във всяка една стена в къщата му, и по сградите наоколо, за да да му се роди „гениалната идея”, че ще се жени за онова непрокопсано създание. А онази червенокоса мърла ще се чупи и ще се опитва да се прави на велика, което само ще я превръща в още по-жалка твар. Беше по-зле дори и от ужасна, гадна, гнусна хлебарка. Пълзящото смотано животинче беше „много ценно и важно за света” от колкото това момиче. И всички щяха да осъзнаят колко е права мис Локхарт и щяха заедно с Брендан да се смеят на червеното насекомо в продължение на поне няколко часа, а от освоя страна щеше да се депресира, да поиска да изчезне, да избяга цялото в сълзи и никога повече да не си показва носа на повече от десет сантриметра от входната врата. А след това Астория, докато си похапва още поне десетина парчета торта, щеше да подреди и Бренд, така както заслужава и най-после да му покаже, че трябва да се държи по-мило с нея и да започне да я величае, така както тя заслужаваше. А после тя щеше да си тръгне щастлива и доволна, и да знае че е направила, не едно, а цели две „добри” дела. Имаше перфектната идея за развой на събитията, но дразнителите нямаше да `и позволят да я осъществи, което беше истинска грешка не само за тях, но и за световете на магьосниците, а дори и за този на мъгълите.

-Че аз не те искам, идиот такъв, аз само искам да ти разваля деня – каза по-скоро сама на себе си, от колкото на тях. Беше истински възмутена от това, което направиха, което само я караше да ги мрази още повече. През това сервитьорът се появи, изпълнил поръчката `и. За момент Локхарт се зачуди дали да не си остане тук, където беше луксозно и приветливо, не се наслади на тежките шоколадови торти с най-различни видове кремове, като дори си поръча още. Така щеше да прекара следобеда си чудосено и в една наистина прекрасна компания, която беше нейната собствена. Но не, това можеше да го прави 365 дни в годината и по 24/7. Сега искаше нещо друго.

„Можеш да заблуждаваш всички, дори и себе си, но ние знаем истината, Астория”

„Знаем че е много повече от това”

„Интересно е само, кога ли най-после ще си го признаеш?”

Потръска глава в знак на несъгласие. Усмихнато плати на сервитьора и дори му каза направо да `и прати вкъщи като му написа адреса си и му даде щедър бакшиш. Дори му каза да и сложат по две парчета от всяка торта, при което той се засмя. Освен това беше истински чаровен и красив. Астория заслужаваше някой, изглеждащ точно като него – висок, с добре сложено тяло, широки рамене, неземнокрасиви синьо-зелени очи, от които не можеш да откъснеш поглед и могат да те накарат да се разтопиш и гъста светлокестенява коса. Единственият му недостатък беше че е мъгъл, но си струваше да не му обърне чак такова значение на този съществен факт. Тогава защо си мислеше за онзи ужасен Уолфи и защо вместо да си изкара невероятно с този красавец срещу нея, щеше да тръгне след Брендан и червенокосия му плъх? Какво ли изобщо `и ставаше?

„О, Астория, ти наистина ревнуваш”

„Хейде признай си, тук сме си само наши хора”

„Готова си дори да я убиеш, но да я разкараш от пътя си”

„Толкова ревнуваш, че чак съвсем се побъркваш”

-Не, не и не! Изобщо не го харесвам, а още по-малко нещо друго. Не го ревнувам! Не ревнувам Брендан Уолфи и никога няма да го направя! Нямам абсолютно никакъва причина да го правя!

„Разбира се, че имаш, само трябва да си я признаеш”

Въпреки че знаеше че сигурно вече са много далеч, тръгна от заведението с намерението да ги намери. А, щом Астория си наумеше нещо, нямаше как да не го изпълни. За нейна най-голяма изненада обаче, търсенето `и се оказа изключително лесно, защото въпреки че сигурно беше тръгнала с около половин час по-късно от тях, ги беше забелязала в мъгълската тълпа по-надолу по улицата и цяха едва на няколко метра от нея. Нямаше как да не забележи сухата като слама червена грива на онази глупачка от Бобатон. Толкова не подържана и лоша коса сигурно никъде не съществуваше, така че беше много лесна за разпознаване дори и от километър.

Няма да се отървете толкова лесно от мен!

Забърза крачка и не след дълго беше до тях. Засмя се като ги гледаше колко са щастливи и как си мислеха, че вече няма скоро да я видят отново. –Липсвах ли ви? Не, не ми отговаряйте, знам че е така – добави зад тях, което ги накара да се обърнат към нея. –Винаги си бил невъзпитан, Брендан, но явно покрай това чучело си забравил дори и малкото обноски, които знаеше. Не съм си мислела, че би паднал чак толкова ниско –Беше решила този път изобщо да не обръща внимание на червенокоската невестулка. Тя не беше абсолютно никакъв фактор в деня на Астория, така че дори нямаше да си заслужи привилегията Локхарт да `и говори, дори напротив, щеше да я игнорира, така все едно не само несъществува наоколо, но и никога не е съществувала. –Знаеш ли наистина не мога да те разбера. Луд и странен си и това ми е ясно от векове, но е ужасно грубо да се държиш като пълен кретен, когато съм ти отделила от ценното си време и съм ти казала че днес ще бъдеш с мен. Не ме интересува дали ти искаш или не. Но щом аз съм решила, че това ще се случи, значи то ще стане. Знаеш ли колко биха те убили, за да заемат мястото ти? Така че бъде поне малко благодарен и се радвай на късмета си докъто можеш, защото друг път няма да ти се случи. – Усмихна му се укорително и надменно и продължи: -Внимавай, защото ако продължаваш по-същия начин, не само днес, но и престоят ти в Хогуортс ще е истински Ад. Така че, чуйме още един път, Уолфи, ще направиш това, което аз искам. Дали ще е по-лесният или по-трудният начин ще си прецениш сам. Надявам се да избереш първият, заради самият теб…. –Погледна го, а самите `и ледени ириси се забиваха в цялото му тяло като стрелички -…но този ден ще мине изцяло така както съм решила.

by **Brendan Wolfe** Нед Окт 01 2017, 22:47

Докато вървеше по площада с ръка стиснала тази на Елизабет, на устните на Брендан се разшириха толкова много, че някой ако го погледнеше щеше да се изплаши от усмихнатото му изражение. Около него се носеше някаква странна аура, която просто караше всеки изпречил се на пътя му, да отклони погледа си и много бързо да смени посоката си. Но не му пукаше. Всички можеха да вървят по дяволите, или още по-лошо – в скъпарския ресторант при Асти, която вероятно беше на етап: „какво по дяволите се случи!?”.

Всъщност му беше забавно. Изключително забавно. Особено, когато си преставаше шокирано изражение на госпожицата, която в момента най-вероятно седеше с полуотворени устни и зяпаше тъпо пространството пред себе си, чудейки се как може Брендан да не се е хванал на изтърканите ѝ номера. Този път игричките ѝ нямаха да свършат работа. Ама изобщо. Защото Уолфи не беше от онези напомпани тъпоумни индивиди, които бяха готови да се привият на две и да паднат в краката ѝ само срещу една нейна усмивка. Дори напротив. Русата кифличка не бе избрала добре човекът, с които се опитваше да се заяжда. Да, момчето не бе като обичайните ѝ цели. За разлика от всички останали притежаваше воля и собствено мнение, които никога нямаше да се прекършат пред Локхарт. Принцесата може да се опитва с жалките си изпълнения колкото си иска, но слидеринеца щеше да я игнорира или да я хвърли от някоя стена, за по-лесно. Познаваше я. И много добре знаеше какво щеше да се случи, ако бяха останали. И точно заради това, Бренд реши да спести на новата си любима два часа прекарани в компанията на най-психопатското същество в Хогуортс. За времето прекарано в училището, някак си тъмнокосият бе научил как работеше психиката на това женско създание . Направо можеше да се обзаложи, че русокосата бе очаквала да им се натрапи на срещата и да започне да обяснява на дълго и на широко за всичките си сблъсъци с Уолфи. Надявайки се резултата на деня да е – развален годеж и Блейк, далеч, далеч от другия четвъртокурсник.

Засмя се леко и поклати глава, сякаш опитвайки се да изпъди тези досадни мисли от съзнанието си. Но не можеше да спре да си спомня изумената кифленска физиономия на русокосата. И как в момента вероятно стоеше сама на отрупаната със сладко маса и се чудеше защо никой не харесва егоистичната ѝ персона. Изсумтя презрително на мислите си и се обърна към червенокосата , поглеждайки я нежно. О, да Ел беше идеалното определение на магьосница – изискана и притежаваща заразителен чар, каращ всички около нея да се обръщат и да я зяпат. Момичето вървеше грациозно до него и от време на време го побутваше , за да му покаже ентусиазирано някое от странните мъгълски изобретения, които не разбираше. И през цялото време го гледаше толкова топло, че човек просто не можеше да ѝ устои.

Беше толкова различна от Астория. Но това бе само още една точка в нейна полза. Локхарт бе всичко, което не може да понася в една женска. Да, вярно наистина имаше прилично тяло и лице, но всичко се разваляше от мига ,в който си отвореше голямата уста. И най-тъпото беше, че приличаше на някои плъх, а високомерието ѝ бе толкова жалко, че дори не можеше да се доближи до неговата класа. По дяволите. И ако това не се казваше сталкърка пък на. Слидеринката бе тотално обсебена от него, че даже не можеше да се усети колко явно ревнува от Блейк и какви сцени прави през няколко секунди.

Накрая Брендан реши да игнорира съществуването ѝ и продължи да обяснява на Ел историята на мъгълския свят и какви странни изобретения можеше да откриеш в мъгълски бар.
- О, звучи толкова вълнуващо, скъпи! Може ли да отидем?
- Сигурна ли си? Това не е подходящо място за млада дама…
- Моля те, моля те… - с последните думи червенокосата обви ръцете си около врата му и притисна устните им едни в други. В момента, в които двамата страстно си разменяха любовта си, Астория отново цъфна пред тях с най-наглата си усмивчица. Разбира се, Брендан завъртя очи и не отрази следващите ѝ думи, защото бе прекалено зает да прокарва ръцете си през копринено меките коси на Ел.

- Не знаех, че ти пука за възпитанието ми, Локхарт, нито, че се опитваш да заместиш майка ми – изръмжа след пет минути Бренд, прегръщайки в същото време приятелката си. – Какво? Да не би всичките ти обожатели да са се осъзнали и да си останала сама? О, колко жалко… - не, изобщо не я съжаляваше. – Странно е, че са оцелели и пет минути в ужасната ти компания…
Повдигна пренебрежително едната си вежда и отново целуна Ел по устните.
- Не ми пука какво искаш, момиченце. Нека ти кажа нещо – за мен, ти си никоя и винаги ще бъдеш едно НИЩО. Затова хайде изчезвай при хорицата, които биха убили, за да слушат мрънкането ти и ни остави на мира. – Блейк се притисна плътно към тялото му и прати една лукава усмивка на събеседничката им.
- Остави я, любими. Може би е тъпа и не разбира от дума.
- Чао, Локхарт. – отново ѝ обърна гръб и повече червенокосата към Диагон-али. Все пак бе по-логично да си правят магически скандали на тяхна територия.

by **astoria;** Пет Окт 06 2017, 20:30

Започваше да се дразни сама на себе си. А това досега `и се беше случвало само два пъти и то когато беше малка. Първият път беше, когато беше позволила на едно момиченце, което живееше до тях, да побеждава във всяка тяхна игра през един слънчев ден. Май това дете наистина е било глупаво, щом прекарваше толкова много време с Астория, която дори и като малка беше пълно олицетворение на израза нарцистичен егоист. Но в онзи слънчев ден нищо не `и вървеше. Всичко се случваше точно така, както тя не иска. И всичко беше за къдравата Селина. Тогава за първи път Локхарт усети как може сърцето и ума `и да се ядосат на нея самата. Но и точно в него ден намрази до болка чернокоската. Не само че спря да си играе с нея, но и направи цялото `и лято истински ад, като тайно `и сътворяваше какво ли не. Бедната Селина, от тогава се превърна в едно тихо и скромно момиче, което не говореше почти с никого, а когато го правеше, гласа `и беше толкова тих, че трябваше да се напрегнеш, за да я чуеш.

Вторият път, когато Астория изпита това дразнещо и подтискащо чувство беше няколко години по-късно, когато родителите `и `и бяха предложили да отидат на перфектното пътешествие, но тя се беше заинатила, че не иска. Гласовете `и казваха, че не трябва да го прави. Няколко дни след като трябваше „да се върнали обратно, ако изобщо бяха заминали” беше разбрала, че именно на мястото, където щяха да ходят се беше случило едно от най-магичните събития за всички векове, а тя го беше пропуснала. Беше го пропуснала заради тъпите гласове. Но го беше пропуснала и заради ината си. Това истински я беше разтроило и с дни тя не можеше да си го прости, но след това беше осъзнала, че щом нейните малки крачета не са участвали в това събитие, значи изобщо не е било толкова важно и няма абсолютно никакъв смисъл да се ядосва, че го е пропуснала, дори напротив.

И ето че сега усещаше същото. Усещаше го и причината беше една едниствена. И тя се наричаше Брендан Уолфи. Тотално изключваше червеният, ходещ след него хамстер. Не тя `и беше безразлична. Но това не се отнасяше до него. И точно заради това се дразнеше в момента сама на себе си. Трябваше да се спре. Трябваше, но и не искаше да го направи. Трябваше, ако искаше да се съхрани и да накара поне за миг ужасните гласове в главата `и да спрат. Но искаше да им докаже че той не означава нищо за нея. Искаше да ги накара един път завинаги да спрат, да `и говорят за него. Прекаляваха. Просто прекаляваха особено днес. Сега щеше да ги постави на мястото им. И него и тях. Щеше да им докаже че той не значи абсолятно нищо за нея и че за нея е по-нисък дори и от мравка в тревата. Но ето че освен това се дразнеше сама на себе си, че изобщо губеше времето си с него. Можеше да прави толкова много по-забавни и интересни неща като това да се радва на собствената си красота и ум, но вместо това се мъкнеше след един плъх и приятелката му. Защо ли изобщо продължаваше да си го причинява? Ето този въпрос я караше да се чувства по този начин, защото не можеше да му отговори.

-Не ми пука за възпитанието ти, но не искам да разваляш реномето на Слидерин, когато се държиш като пълен кретен. Все пак това е най-великият дом и вярно че е станала огромна грешка, когато си попаднал там, но не е нужно чрез такива като теб да му се носи боша слава. А и все пак и самата аз съм част от него, още една причина, да искам той да продължи да е най-важния дом в Хогуортс – да, наистина беше готова да прослави не самото името на Слидерин, но и своето собствено и знаеше че съвсем скоро, това щеше да се случи. Не обърна голямо внимание на коментара му, само защото знаеше че всеки е нейн таен обожател. Дори и да го криеха, просто беше невъзможно да не я харесват.

-О, Брендан, трябва да ти пука. Дори много. А и те познавам. Знам че си с онова плашило.. – говореше така все едно момичето не се намираше до тях, а беше на киломтри далеч, без никакво притеснение. -…само, за да не мислиш за мен! Точно и за това не спираш да се дразниш, че си принуден да се лигавиш като жаба, която иска да хване най-близката муха, с нея. – Да, това беше най-логичното обяснение. А и беше съвсем нормално действие от негова страна. Локхарт беше сигурна, че не само той, ами и всяко едно момче от училището е лудо по нея. За някои момичета също имаше съмнение. Ако беше на тяхното място, също щеше да е влюбена в себе си. Всъщност, тя и сега беше. И освен това знаеше че всички останали женски индивиди просто `и завиждаха и се надяваха да им се случи чудо и един ден да се събудят в нейното тяло. Жалко за тях, че това абсолютно никога нямаше да се случи. –Чао, Уолфи. Само не знам, от кога си станал чак такъв голям страхливец, че се криеш зад полата на една убийствено грозна гъсеница. Никога не съм мислила, че можеш да паднеш толкова ниско и да станеш толкова жалък. Но колкото и да бягаш като подгонен заек, който се надява да не изскочи от някоя магическа шапка, пак няма да се спасиш толкова лесно от мен. Запомни го добре, ако искаш живота ти да е по-лек!

by **Brendan Wolfe** Вто Окт 24 2017, 22:41

Не бяха направили и десет крачки, когато проклетата кифличка си отвори голямата уста. Пръстите на ръцете му потръпнаха едва забележимо, а след това се свиха и отпуснаха няколко пъти. Искаше му се за секунда да забрави добрите си обноски и да покаже на русокосата какво се случва с малките момиченца, които си врат носа там, където не им е работата. Погледът му инстинктивно се плъзна към Блейк, а след това деликатно и към витрината срещу тях, която някак си успяваше да отрази изкривената гримаса на Локхарт. Тъмнокосият изцъка неодобрително се език, а след това прати възможно най-сладникавата си усмивка на червенокосата си приятелка. Момичето продължаваше да го стиска силно за ръката и да се опитва да го задърпа възможно най-далеч от съученичката му и драматичната ѝ натура. Ел изобщо не си падаше по драмите и за краткото време, в което се познаваха бе разбрал, че тя бе истинска дама. Изискаността и класата ѝ надминаваха обикновените граници и се отразяваха дори по начина, с който се справяше с проблемите. Например сега – вместо да се върне и да издере очичките на Астория или да запали косата ѝ я игнорираше и се опитваше да я забрави възможно най-бързо. Не, че кратката ѝ проява на ревност не бе вдъхновяваща…

- Всички ли в Слидерин са като нея? – изведнъж го попита Елизабет и бавно вдигна главата си, за да срещне погледите им. По дяволите, беше наистина красива. В големите ѝ зелени очи имаше нещо толкова нежно и магнетично, че никой не би успял да ѝ устои. Но това, което го накара да премигне срещу нея бе едно малко пламъче, което премина за миг през тях. Може би нямаше да го забележи, ако не я гледаше толкова внимателно…Но все пак го видя и това го накара да се запита дали решението му бе правилно. Дали наистина бе най-доброто нещо за него да се сгоди за тази червенокоса богиня. Та те живееха в различни вселени – Ел бе същинското олицетворение на ангелско същество, а Брендан – около него се въртяха всякакви окачалки, които можеха да накарат всеки да избяга. Дали пък не бе прекалено жестоко неговото ежедневие за нея? Щеше ли да успее да издържи и да запази неустоимата си усмивка и за напред? Все пак не бе лесно да контактуваш с горд възпитаник на дом Слидерин. И понякога хората твърдяха, че всички змии са леко чалнати в главата. Но факта, че Елиз продължаваше да държи ръката му накара сърцето му да пропусне един удар.

- Не, сладурче…Повярвай ми – станала е грешка с нея. Очевидно шапката е била пияна, докато я е разпределяла и по стечения на обстоятелствата е вкарала кифленският ѝ задник в най-якия дом. – засмя се, като в същото време продължи да не отразява дразнещото присъствие зад гърба си. О, да – Бредан чуваше думите на Астория, но в момента най-важното за него бе неговата годеница. През цялото време на лицето му остана широката усмивка. – Защо сладкишче не отидеш в Продънения котел и не ни вземеш стая… - останалата част от мисълта му бе загатната с лукава усмивчица. - ..А аз ще се оправя с онова недоразумение и ще дойда да си довършим романтичния ден.

- Сигурен ли си? Онази е луда за връзване! – отбеляза притеснено събеседничката му и захапа долната си устна. Накрая просто кимна с глава и се надигна на пръсти, обхващайки с ръце врата на Бренд. След това впи жадно големите си плътни устни в неговите и страстно го целуна. Така, все едно Астория бе най-незначителното същество на планетата и каквото и да се случеше днес за нея нямаше значение. И За Бога, ето защо Уолфи я харесваше толкова много. Бе идеална и не съжаляваше за нищо. Няколко секунди по-късно се отдръпна от него, направи крачка назад и замери слидеринката с възможно най-злобния си поглед, последван от изискана чупка в кръста, врътване на задника и премятане на косите. Всичко това отправено към „съперничката” ѝ, която всъщност не бе нищо повече от русокоса окачалка.

Брендан остана за малко като омагьосан от перфектната походка на неговото момиче, преди да се завърти на пети и най-безцеремонно да хване русокосата за ръката. Без изобщо да се интересува от протестите ѝ, я задърпа грубо към най-близката задънена уличка, далеч от любопитните мъгълски погледи. В същия дух я бутна напред към стената и скръсти ръцете си пред гърдите. Думите ѝ нямаха никаква стойност за него. Изобщо не го засягаха и ако искаше можеше да си дърдори още толкова. Но факта, че се държеше толкова идиотски и малоумно правеше скандали пред обикновените хора го изкарваше извън нерви. Ами какво щеше да стане, ако си изпуснеше нервите и разкриеше магьосниците пред мъгълите! Изобщо мислеше ли с красивата си главица или тя, като всичко останало бе само за украса?

- Локхарт, ти си единствената, която накърнява реномето на Слидерин? Изобщо мислиш ли какви ги вършиш? Малоумна ли си или просто гласовете ти идват в повече? – замахна настрани с ръка и я погледна твърдо. – Ти не си нищо повече от една разглезена розова кифличка, която в яда си, че другите са щастливи ще разкрие магьосническите си способности пред мъгълите…

Направи крачка напред и телата им се озоваха на милиметри разстояние. Наведе се леко напред, а след това извърна главата си настрани и прошепна следващите си думи в ухото ѝ:
- Единствената, на която ѝ пука тук си ти. Нима си мислиш, че можеш да скриеш чувствата си? Жалка си. Опитваш се да привлечеш вниманието ми, но единственото, което правиш е да ме убеждаваш още повече, че не си заслужаваш. – засмя се студено и продължи. – Мен не можеш да ме впечатлиш с идиоткото си държане и външния си вид. Не си мисли, че те харесвам. Защото, за разлика от теб, аз имам хора до себе си.

В следващия момент я хвана деликатно за гърлото и я бутна към близката стена, поставяйки едната си ръка от едната страна на главата ѝ. Тъмнокосият се наведе и устните им вече бяха на една дума разстояние.
- Не ме заплашвай, Локхарт. Защото ти си тази, която ще пострада…

by **astoria;** Пет Окт 27 2017, 17:48

Дори не впечатляваше особено от разговора им, въпреки че можеше да чуе всяка една думичка от него. Беше чувала хиляди такива за себе си, още един нямаше да е нищо в океана, наречен „хора, коментиращи Астория Локхарт и тайно завиждащи `и за всяка една нейна клетка”. Не, беше свикнала с това още от преди години. Още, когато беше малка. Дори и тогава осъзнаваше, колко по-важна и специална е от всички останали и колко не се интересува от тяхното съществуване. Нямаше и никога да започне да го прави, още по-малко ако тези думи идваха от устата на червенокос плъх с криви крака, който е по-грозен дори и от животно с тяло на жаба, очи на муха, сламени косми от тук, от там по главата, опърпани криле, крака като на щъркел с остеопороза и уста като на риба. Такова същество не можеше да я впечатли с нищо, освен ако нарочно не се самоубие пред очите `и по възможно най-драматичния и ужасен за него начин, с единствената цел, Локхарт да го забележи за повече от две секунди. Само и единствено тогава, това можеше да се случи, така че нищо излизащо от устата на тази червенокоса буболечка или което и да е било нейно действие можеха да предивзвикат друго в Астория, освен насмешка и пренебрежително отношение. Освен това колкото повече това нещо, наречено `и се пречкаше и лигавеше, толкова повече `и ставаше лошо от нея и `и се искаше да я стъпче като мръсна, гадна, непотребна и ужасна хлебарка, каквато всъщност беше наистина.

Опитваше се да се измъкне от грубата хватка на Брендан, но не можеше. Това истински я подразни, не толкова факта че си позволяваше всички тези действия спрямо нея, а това че той се интересуваше от протестите `и и това че искаше да я остави. Колко нахално от негова страна. –Ти си пълен идиот, Брендан. Това че се дразня с теб, не означава че съм полудяла толкова много, за да направя подобна глупост. Мъгълите не заслужават да знаят за нас. И ако все пак исках да им се разкрия, щях да започна да ги избивам, а не да се занимавам с теб и твоята червенокоса острозъба катерица.

Ако си мислеше че може да я обиди с думите си се лъжеше. Можеше и да му обръща много по-голямо внимание от колкото плъх като него заслужаваше, но за това си имаше причина. Беше `и просто като… любимия човек, който да дразни и нищо повече от това.

„О, скъпа, можеш да не го признаваш дори и пред себе си, но ние знаем истината”

„Знаем че е повече от това”

„Кога ли вече и ти ще го разбереш”

Никога!

Това никога нямаше да стане. Тъкмо щеше да му отговори, когато следващите му действия наистина успяха да я изненадат. Не очакваше, че би проявил толкова голяма агресия към нея. Към един толкова мил и добър човек, който просто му показва в каква грешка се забърква и се забавлява докато го прави. Това истински я ядоса. Колкото и ужасно поведение да имаше, никой не си беше позволявал да се държи по такъв груб начин с нея. –Ще съжаляваш за това, Уолфи. Няма да ме изплашиш толкова лесно. Проявяваш агресия към беззащитно мило момиче… - изобщо не беше такава, но все пак -… по-жалък си отколкото си мислех. Дори троловете не биха го направили, но ето че ти си по-малко дори и от тях. – Махна ръката му от лицето си и се загледа в очите му. –Не ми трябват хора, които ме харесват. Не ми трябва никой. Имам себе си и това е всичко, от което се нуждая. Но ти… - докоста с ръка рамото му - ..ти имаш нуждата да се доказваш за някаква кокошка, за да `и се харесаш. Патетично жалък си. – и тогава трябваше да му се изсмее в лицето или да му удари един шамар. Точно това заслужаваше, но вместо това Астория направи друго. Целуна го нежно, продължително и страстно. Нарочно. Хареса `и и все пак нямаше да го покаже. –Радвай се на онази твоя Ел, докато можеш, защото съвсем скоро няма да имаш тази възможност. Все някой трябва да плати за безотговорността ти и липсата на възпитание. – И какво по-хубаво за Локхарт, ако това е именно онази червенокоска. А какво по-хубаво и за самия Брендан. Ето тя му правеше услуга, за която след това щеше да си плаща естествено цял живот, а той горкия беше толкова глупав, че дори не го осъзнаваше. Колко жалко за него.

by **Brendan Wolfe** Съб Окт 28 2017, 22:26

Можеше да сложи край на всичко. Тук и сега. Никой нямаше да го спре. Защото нямаше да има кой да чуе дразнещото гласче на розовото пони и писъците, които щяха да последват. Бяха далеч от главната улица. Прекалено далеч. И дори мъгълското любопитство не бе достатъчно, за да накара някоя заблудена душица да се набута в тази задънена уличка. Около тях нямаше нищо, освен студени сиви стени, надраскани с хиляди графити и уличните котки, които ги подминаваха, сякаш бяха част от пейзажа. Бяха сами. Той и тя. Като онзи проклет ден в лабораторията. Виждаше я. Така както никога до сега. Порцеланово бялата ѝ кожа бе опъната, а веждите ѝ бяха леко сбръчкани, устните Я се местеха с небивала скорост, но думите ѝ не достигаха до съзнанието му. Очите ѝ се местеха трескаво наляво надясно, ръцете ѝ едва забележимо потръпваха, а главата ѝ бе вирната нагоре и на лицето ѝ стоеше онова дразнещо високомерно изражение. Можеше да усети аромата на парфюма ѝ и ако се наведеше още малко устните им щяха да се докоснат. Пф, да бе. Това накара челото му да се сбръчка силно. Сякаш някога би целунал доброволно това изчадие на Ада.

- Остроумна както винаги. Не знам, Локхарт. На площада бе толкова запалена, че още малко щеше да извадиш магическата си пръчка и да започнеш да изстрелваш заря…Идиотско от твоя страна…не мислиш ли? – подигравателно ѝ отвърна Уолфи, игнорирайки думите ѝ. Започваше да му става забавно. Момичето се опитваше да се освободи от силната му хватка, но каквото и да опиташе не бе достатъчно. Защото на Брендан му бе писнало от проклетото ѝ мърморене, недоволните изблици и опитите ѝ да се набута в личното му пространство. Сега когато бяха толкова близко един до друг, още повече се убеждаваше, че е направил правилния избор.

Елизабет. Да, тя бе сладко червенокосо същество, което имаше огромно сърце, готово да помогне на всеки изпаднал в беда. Чертите ѝ бяха нежни и сладки и думите ѝ винаги успяваха да стоплят сърцата на хората. Засмя се, защото за пореден път Локхарт бе виновна за абсурдната ситуация, в която се намираше. Този път дори не се опитваше да води нормален разговор с нея. Отдавна се бе отказал от нея. Това същество не стига, че бе типичен представител от семейство кифли, а и перхедролът очевидно ѝ бе убил и последните мозъчни клетки и сега в красивата ѝ главица имаше само въздух. Всичките ѝ жестове бяха толкова префърцунени и надути, че ако Бренд нямаше възпитание отдавна щеше да я е хванал за косата и бутнал в първата кофа за боклук – там, където ѝ е мястото. И все пак цялата тази отрова, която се опитваше да изсипе отгоре му някак си отдавна се бе изтъркала.

- Арсения Локхарт, ти си всичко друго, но не и беззащитно момиченце. Може да се опитваш да заблудиш хората с големите си очи и привидно миловиден поглед, но този номер не минава при мен! - високомерно каза слидеренеца и се изсмя още веднъж.

Устните на тъмнокосият се изпънаха в нагла усмивка. Само едно движение и пръстите му щяха да се плъзнат по тялото ѝ, достигайки деликатната ѝ шия. Едно вдишване и всичко можеше да се превърне в история. От онези небивалите, които магьосниците разказваха на децата си, за да ги накарат да слушат и да си легнат навреме. Никой нямаше да разбере. Никога. Уолфи щеше да се погрижи за това. За по-малко от минута, Астория Локхарт можеше да влезе в черната статистика на полицейското управление в Лондон. И тогава най-накрая щеше да се отърве от неприятното ѝ присъствие.

- Щом не ти трябва никой…тогава защо си тук? Ако в думите ти имаше нещо вярно нямаше да се опитваш толкова упорито да ме накараш да оставя Ел…- не успя да си довърши мисълта, защото действията на Асти за първи път го забиха в земята и го оставиха безмълвен и шокиран да стои срещу нея и да мига като извънземно. Направи крачка назад и скръсти ръцете си пред гърдите. Това пък от къде се взе? – О, и сега какво? Да не би изведнъж да взе, че ме хареса? – протегна се към нея и я хвана за гърлото, бутайки я назад към стена. Дългите му пръсти се бяха обвили около шията ѝ и само лек натиск бе достатъчен, за да се отърве от нея и заплахите ѝ. Но вместо това другата му ръка се зарови в косите на Асти, дърпайки главата ѝ грубо настрани. След това като с магия устните му намериха нейните и се впиха в тях – грубо и жестоко, но в същото време страстно и непрощаващо. Десет секунди по-късно се отдръпна от нея и вдигна небрежно рамене, все едно случилото се не значеше нищо. Никога нямаше да си признае, че му бе харесало. Никога. По-скоро щеше да се пренесе на северния полюс и да стане монах, проповядващ на пингвините.

- Единствената без възпитание тук си ти, Асти. Заплашвай колкото си искаш, но не вини хората, че не можеш да си признаеш какво искаш, а вместо това се правиш на студена и недостъпна кифличка. – устните му за пореден път се извиха в нагла гримаса. – А сега ме извини, защото нямам намерение да си губя времето с лигави момиченца.

by **astoria;** Пон Окт 30 2017, 15:11

Не можеше да разбере как може хората да я мислеха за чак толкова лоша. Изобщо не беше такава. Дори напротив. Това че им казваше в лицата колко жалки, смотани, дразнещи, досадни, грозни, глупави и недодялани са, не беше винаги с лоша цел. Да, забавляваше се като ги гледа как после страдат и се опитват да се „поправят”, въпреки че това беше напълно невъзможно, защото както и едно счупено огледало, така и те, не можеха да бъдат „залепени” и да прихванат от въздуха нейната енергия, и да се превърнат в една малка Астория. От една страна добре и че не можеха да го направят, защото ако някъде по света имаше още една като нея, това щеше да предизвика истински световен апокалипсис. И ето дори и сега, когато нарочно натякваше грешките на съученика си, не само с цел да го дразни, добре де това беше основната цел, но все пак искаше и още нещо. И то беше да го накара да осъзнае колко е глупав, че се е забъркал с чифтокопитно червенокосо животно. Ето правеше само добри дела, а не знайно защо всички ги възприемаха негативно. Явно наистина нямаше ненаказано добро, както твърдяха мъдреците не само на мъгълите, но и от магьосническия свят.

„О, Асти, толкова си добричка само, а виж какво ти се случва”

„Явно просто не могат да те оценят”

„Но и все пак искаш един конкретен човек да го оцени”

„Явно трябва да се постараеш повече”

„Да, толкова си миличка и добричка. Истинско неземно ангелче, което се опитва да поквари всички около себе си и което си мечтае за величие и целият свят да припада в краката му. Всички противоположности на седемте добродетеля струят от теб и се опитват да направят земята черна като сърцето ти”

Изсмя се когато чу думите му. Тя да го харесва? Не можеше да се случи. Добре де не можеше да отрече че `и ултра забавно да го дразни, да съсипва деня му, да се занимава като цяло с него, но това не означаваше нищо. Не означаваше че го харесва. Дори и гласовете в главата `и по някаква странна причина да му бяха фенове и да не я обеждаваха, че всичките `и чувства са нещо много повече от едно обикновено „джафкане с един дразнител”. –Опитвам се само да ти покажа че правиш една огромна грешка. Някой ден ще ми благодариш, че съм те спряла навреме и не съм ти позволила да се ожениш за този червенокос хамстер. Ще ми кажеш „Астория, бях истински идиот, винаги съм бил такъв, но добре че беше ти и не ми даде да съсипя живота си” – усмихна му се мило все едно се опитваше да му каже „И после ще ми казваш че не съм била мила и добра, голяма грешка от твоя страна”.

„Хайде, мила, кажи му го”

„Ние тук чакаме за това от толкова време”

„Хайде, Астория, кажи му, че го харесваш”

„Локхарт, това е идеалния момент”

–И щом толкова те интересува – не, не те харесвам! Не бих могла да те харесвам. – Естествено дразнещите гласове, които вечно чуваше не бяха доволни, но и те не бяха важни. Не можаха да `и казват, какво да прави. Не можеха и да са прави за това. Просто нямаше как да са прави, въпреки че наистина беше готова на всичко, за да раздели Брендан и неговата Елизабет. И щеше да го направи, дори и ако се налагаше да прикрие някое друго убийство.

Следващите му действия `и харесаха. Дори много. По дяволите, защо ли изобщо нещо подобно и то точно с него `и беше харесало. Не обичаше, който и да е било да пипа косата `и, дори можеше да отреже ръката на осмелилия се да го направи, но ето че сега нямаше нищо против Уолфи да си „поиграе” още малко с косата `и. Искаше `и се и тези десет секунди да бяха продължили много повече. Ох, защо ли изобщо искаше всичко това?

Вземи се в ръце, Астория.

Вземи се в ръце преди да се окаже че „думите на приятелчетата ти” са истина.

Вземи се в ръце докато все още можеш да го направиш, защото после ще е късно. Дори и сега вече… е почти късно

-И какво си мислиш че искам, Бренд? Кажи ми какво и ако познаеш или ме накараш да си призная за това неизвестно за самата мен „велико мое искане”… - усмихна му се презрително и продължи - … ще ти позволя да си тръгнеш още сега, без да правя нищо повече… днес.

by **Brendan Wolfe** Нед Ное 05 2017, 00:56

Брендан за миг остана като омагьосан на мястото си, а след това премигна и крайчетата на устните му потрепнаха. Лицето му се изопна едва забележимо, а кожата му придоби млечно бял цвят. Отдръпна се толкова бързо от нея, сякаш се страхуваше да не би да го зарази с ужасния си нрав. Плавно направи една крачка назад, а след това прокара пръстите си през тъмните си коси. Погледна я отново и не можа да се сдържи да не срещне очите й. Пое си дълбоко въздух и изруга мислено. Защото не искаше да ѝ покаже колко ужасно шокиран е от действията си. И въпреки че цялото му същество вътрешно се тресеше, разкъсвайки се от съмнения, то външно Бренд остана почти спокоен и продължи настойчиво да зяпа събеседничката си. Изражението му бе толкова нагло и самоуверено, сякаш крещеше на целия свят: „И какво като целунах жаба!? На всеки му се случва да сгреши!”

Абсурдно. Цялата тази ситуация ставаше все по-небивала с всяка изминала секунда. Не знаеше какво се случваше с него. За първи път в живота си, Уолфи бе реагирал толкова идиотски и необмислено. Искаше му да се хване за косите и и да я обвини, че го е проклела или още по-добре – да блъсне главата си в най-близката стена и да излезе от този делириум, в които се намираше. Защото…По дяволите! Все още усещаше топлината на тялото ѝ и колкото и да се опитваше да мисли за Елизабет – красивата, сладка и добра Елизабет, в съзнанието му изникваше образа на Астория. И това го побъркваше! Късаше нервите му една по една и сякаш някой излизаше отрова от базилиск върху лицето му. Кръвта му бушуваше, а мислите му изобщо не се въртяха около червенокосата му богиня. Вместо това гледаше към Асти и за първи път допускаше да види нещо по-различно от омразата, която витаеше около нея.

Очите ѝ блестяха в искрящите отенъци на слънцето. Все едно някой бе потопил четката си в дъгата и я бе изпръскал с всевъзможни цветове. Косите ѝ се спускаха по раменете като буйна река от разтопено злато. Устните ѝ бяха леко подпухнали и червени, изкушавайки го със сладкия си вкус и предизвиквайки го да ги завоюва отново. Във въздуха се разнасяше аромата на обреченост, предопределеност. Премесваше се със отвратително тежкия парфюм на Астория и караше всичките му сетива да се бунтуват срещу него. По дяволите. Тъмнокосият можеше да се закълне, че за секунда чу как сърцето ѝ тупти диво и необуздано, а тялото ѝ трепери в ръцете му от вълнения. Сякаш бе доволна от случилото се и искаше момчето да я прикове към стената и да я придърпа в прегръдките си. Да я засипе с хиляди комплименти и празни обещания. Но не. Това не бе Астория Локхарт, която познаваше.

Истинската Астория бе груба и недодялана. Устата и по-досадна от конска муха. Малка лигава кифличка, която като малко кученце се буташе в краката му и се опитваше да привлече вниманието му. Момичето, което се мислеше за нещо повече от другите и в опитите си да се покаже като възвишена се проявяваше като жалка и смотана. Слидеринката, която само с една дума можеше да докара и най-смелия грифиндорец до самоубийство. Розовото пони, за което логиката бе забранена дума…

- О, Локхарт...Не ми казвай, че изведнъж си започнала да имаш сърце!? – изсмя се рязко Уолфи. Гласът му бе студен и неприветлив, а зелените му очи се забиха в прекрасната сива стена. На лицето му се бе върнало наглото и високомерно изражение, както и самодоволната усмивка. Да, вече бе убеден – нямаше начин да се откаже от блаженото си бъдеще. Не искаше и да опознае онази другата, която толкова усърдно се криеше под маската от неприязън към света и злоба към всичко заобикалящо я. – Недей така, че ще вземеш да се разболееш и Слидерин ще се лиши от най-русият си член. Освен това не знам какво те бърка личния ми живот. Ние не сме приятели и никога няма да бъдем.

Четвъртокурсникът се усмихна, вирна нависоко брадичката си и погледна девойчето отвисоко. Жалките ѝ провокации не можеха да го накарат да промени решението си. А думите й…Те не бяха нищо повече от отровни стрели, които преминаваха покрай съзнанието му и се забиваха в тухлената стена зад гърба му. Все пак, Астория бе единствената, която бе способна да разруши целия му свят. И точно заради това никога нямаше да я допусне до себе си.

- Чудесно! Радвам се! След като се изяснихме, хайде да престанеш да ме преследваш като влюбена тинейджърка, че вече взе да ми писва! – направи крачка напред и ръката му деликатно се стовари тежко на стената до главата на момичето.

Следващите думи на Асти го накараха да се изсмее с дрезгав глас. А след това напълно противно на здравия си разум, Бренд се доближи максимално близо до нея и се наведе леко напред, така че устните му да се доближат до ухото ѝ.

- Знам, че искаш да ме разделиш с Елизабет. Не защото ти пука за мен, а понеже не можеш да понесеш, че някой друг е щастлив. Харесва ти да се заблуждаваш. Затова се лъжеш, че го правиш заради Слидерин, но истината е, че ме искаш. Не можеш да си го обясниш защо. И все пак си тук…- изцъка с език и продължи. – Но знаеш ли какво? Не се нуждая от одобрението ти. Правя каквото си искам и те съветвам, ако искаш да продължиш да дишаш не се занимавай с мен! Защото днес бях благосклонен, но утре…

by **astoria;** Чет Ное 09 2017, 17:19

Продължаваше да упорства и сама да си повтаря че за нея Брендан Уолфи не значеше нищо. Не можеше да означава нищо. Нищо повече от нейният дразнител в Хогуортс, на който може да се смее постояно. Да казва колко ужасен стил има. Колко е недодялан и смотан. Колко я дразни. Колко е глупав. Колко обича да го дразни точно в любимите му часова, само защото ги харесва. Колко е по-малко от нея. Колко дори буболечките са по-симпатични и привлекателни от него. Колко е смешен, когато съучениците им от другите домове го гледат и му се присмиват, заради него самия. Колко е по-самотен дори и от нея, защото тя поне имаше шепа приятели, макар и според всички те да бяха въображаеми. Колко е по-превъзходна от него. Колко самочувствието му трябва да е по-ниско от на размазан на земята червей. Колко дори не заслужаваше да го погледна, а какво изобщо остава за това да говори с него.

Колко много негативи имаше в него. Толкова много, че ако ги пишеше на отделни листи, щеше да може да си „маркира” пътя от тук до Хогуортс и обратно. И въпреки това виждаше в него и толкова други неща, които тайно `и харесваха. Как изобщо беше възможно да харесва нещо точно в него? Но ето че беше. Виждаше колко красиви очи има. Как `и се искаше да остане в прегръдките му. Как `и се искаше да не откъсва устните си от неговите. Как `и се искаше да усеща ароматът му през цялото време. Как `и се иска да усеща тялото му до своето. Как `и се иска да го направи нейн завинаги.

Не можеше наистина сама да се разбере. Всякаш точно толкова колкото я дразнеше и искаше да го унищожи, точно толкова `и го харесваше. Дали просто не беше започнала да страда от раздвоение на личността? Това щеше да обясни всичко. Да, трябваше да е това. Нямаше как да е нещо друго.

„Можеш да имаш всичко друго, но не и това, скъпа”

„Няма да намериш своето така желано „оправдание” толкова лесно”

„Просто трябва сама най-после да осъзнаеш истината, че…”

~~Харесвам ужасно много Брендан Уолфи и няма да позволя на никой друг да бъде с него, освен мен самата.~~

„Че ти харесва точно защото е единственият, който по някаква странна причина е на нивото ти”

„Единственият, който знаеш че е способен да те съсипе…”

„… преди самата ти да си го причиниш”

„Единственият, който може да те накара да харесваш някой друг освен сладкото ти красиво личице”

От цялата Вселена защо точно него?!

-Винаги съм имала сърце, което обаче просто е твърде черно и мразещо. – Ето че можеше точно за няколко секунди отново да я подразни ужасно. Поне това можеше лесно да му го признае – Първо, Бренд, никога е твърде голямо понятие, така че дори не можеш да си сигурен, какво ще правиш утре, а какво остана за нещо повече. И второ ние и сега сме… - за части от секундата замълча, защото дори и тя не знаеше какво изобщо правеха двамата един с друг. Може би и точно, защото не знаеше как да завърши изричението си, някак си неволно и се изплъзнаха следващите думи -… нещо повече от приятели – Нямаше представа какво точно, но веднага съжали, че го беше споменала.

~~По дяволите. Нито една от думите му не може да са истина… и все пак бяха~~

„Виждаш ли, Локхарт, вече няма смисъл да отричаш”

„Просто му го кажи сега, преди да е станало късно”

-И какво ще направиш утре? Ще ме убиеш? Не ставай смешен, Бренд. Никога няма да го направиш. Можеш само да лаеш срещу мен, но не и да действаш. И знаеш ли защо няма да го направиш? Защото колкото и перфектна да ти се струва онази кранта Елизабет, не можеш да спреш да си мислиш за мен. Само и единствено за мен! И това те дразни. Мога да го видя в очите ти. Точно толкова, колкото мен факта че… - загледа се в красивите му очи и съвсем тихо, изрече следващите си думи по-скоро на себе си, отколкото на него. Дори се надяваше изобщо да не я е чул, защото го измрънка под носа си -… че поради някаква странна причина, най-вероятно някой от враговете ми ме е проклел или съвсем полудявам, но изпитвам нещо към теб - погледна го високомерно, все едно не беше казала нищо. Все едно всичките `и думи са се загубили в тишината и напрежението по между им. – Но знаеш ли, сладко е колко те засяга наистина мнението ми. Ако не беше така нямаше да хабиш всички тези усилия, за да ме убедиш че с онова червенокосо плашило сте един за друг и вместо с мен, сега щеше да си с нея. Но ето че не си! Ето че все пак си тук с мен.

by **Brendan Wolfe** Пет Ное 10 2017, 23:35

Нямаше начин. Брендан отказваше да го приеме. Още повече, когато думите на русокосото пони продължаха да кънтят в съзнанието му. Устните му се свиха болезнено. Все едно току що го бяха принудили да изяде купчина развалени лимони. И до някаква степен ситуацията наистина можеше да се сравни с този екзотичен цитрусов плод. Астория за него бе като лимон – опасно кисела и подмолна, играеща срещу всички, опитваща се да ги заблуди с приятната си външност и топлите си цветове. А след това, когато някой нещастник се излъжеше и се протегнеше, за да опита плода ги изненадваше с ужасния си вкус и нанасяше своя удар. Това и бе една от хилядите причини, Уолфи толкова упорито да се противопоставя на каквито и да е мисли за Локхарт. Може би, наистина имаше един момент, в които Бренд бе погледна на нея като на жена. Но този възвишен миг се бе разбил на парченца още, когато разглезеното момиченце си бе отворила устата. Всяка една нейна дума бе способна да изпепели със силата си цели градове. Да унищожи и най-ценното приятелство и да накара най-добрите братя да се скарат. За нея това бе поредната жестока игра, докато за другите хора бе реалния живот. За нея думите бяха оръжие, а за всички останали – начин да се изразят.

Но той виждаше извън глупостите ѝ. Видя го още от първия момент. В лабораторията, когато русокосата толкова упорито се бе опитала да го отблъсне. Да го изгони далеч от нея. Да му попречи да види какво се крие под маските ѝ. Под измисленият ѝ образ, с които заблуждаваше обикновените хорица, че е силна и възвишена. Да, той бе успял да я види. Истинската Астория Локхарт. И може би за секунда беше успял да се изправи с онава ранено момиченце, което толкова много копнееше някой да я обича и никога да не я изостави.

Но това не бе достатъчно. Не и за Брендан. Защото не можеше да остави живота и бъдещето, което вече си бе изградил за едно недодялано и дразнещо девойче. Без капчица стил и мозък в главата си. Момче, на което главната цел в живота бе да се драчи с околните и да се опитва да ги нарани заради принципите си. Но поне те имаха принципи, докато тя бе празна и жалка. Може и да притежаваше необходимите черти, но изобщо не си правеше труда да поддържа външния си вид. Винаги ходеше разрошена и небрежно облечена. И докато другите момичета в Хогуортс сияеха в красота си, тя тънеше в мрака и бледнееше пред тях.

Това извисяваше Брендан, много над Астория. Правеше го прекалено страхотен, за да занимава с това подобие на плъх. На всичкото отгоре никой от Слидерин не я харесваше и това правеше положението още по-жалко. Но пък...
…Не. Не си заслужаваше. Елизабет беше сладка, любаща и притежаваше идеалните качества да бъде жената на живота му. И не само това. Разбираше го и усмивката ѝ успяваше да разтопи сърцето му. Докато Астория…вярно и девойчето не бе чак толкова грозно, но пък…понякога му се искаше да ѝ избие зъбите.

- О, благодаря ти, че ми каза, че имаш сърце, Локхарт! Сериозно очевидно съм пропуснал да го забележа от дупката, която зее в гърдите ти. – напълно високомерно и нагло отвърна Бренд. Изобщо не си направи труда да бъде мил. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си и я погледна из под мигли. – Ти не си наред, Астория. Да не би да си фраснала главата си в някой камък и сега да бълнуваш?

Засмя се. А гласът му прокънтя в празната улица и прозвуча някак си неестествено и дрезгаво.

- Никога не сме били нещо повече от приятели! – отсече твърдо Уолфи и лицето му едва забележимо се изопна. – Не ме предизвиквай, Астория…Уверявам те резултата няма да ти хареса. А и освен това те съветвам да не се приближаваш до Елизабет, защото това не отговарям…- устните му се изпънаха в лукава усмивчица, а след това продължи: - Мога да те уверя, че докато споделям леглото си с Ел, дори не се сещам за теб…

Наистина ли? Тогава защо наистина си тук – Бренадан?

- Изпитваш нещо към мен? – прокашля се накрая слидеринеца и едната му вежда се стрелна нагоре. Очите му се разшириха, а лицето му леко загуби цвета си. – Не ставай смешна, Локхарт. Не може да изпитваше нещо към мен. Невъзможно е. Признай си, че го правиш, защото не можеш да понесеш мисълта някой да е щастлив…

Нали? Хайде признай се! Кажи го! Защото всичко друго е немислимо.

Хайде признай си! Остави ме да се върна към перфектното си бъдеще?

Няма ли това да е по-лесно и за двама ни?

by **astoria;** Сря Ное 15 2017, 18:57

Сама си казваше „Трябва да спреш с всичко това още сега, Астория”, „Спри ли вечно ще съжаляваш че не си го направила”, „Просто не се поддавай, не го прави!”. Повторяше си всичко това отново и отново. Продължаваше, за да се опита сама да изкара всички останали мисли от главата си. За да спре да мисли за нещата, за които гласовете `и говореха. Да спре да мисли, че може би бяха прави. Да спре да мисли за това момче пред себе си. Да спре да се дразни, че някъде там има някоя друга, която той като пълен идиот иска. Да си го избие един път завинаги от съсзанието си и от устите на „нейните добри приятели, които всячески се грижеха за щастието `и”. Трябваше да го направи и да се върне към своето любимо занимание. Това да величае сама себе си и по цял ден и в продължение на всяка една секунда да мисли единствено за Астория Локхарт и колко невероятна, и величествена е тя, и как всички останали са под нивото `и. Всички, в това число и Брендан Уолфи.

Хайде, можеш да го направиш.

Винаги си го правила.

Ти и само ти единствено си важна на този свят.

Но ето че нещо и пречеше да се отдаде на хобито си. И знаеше точно какво беше това, което се състоеше точно от две думи. ~~И те бяха Брендан Уолфи.~~

Какво по дяволите се опитваш да направиш с мен?

Гласовете `и бяха виновни. Онези нахални „създания” не бяха спирали да `и говорят за него. За възможно най-неподходящият човек, който съществуваше на света. Човекът, с който нямаие абсолютно нищо общо и който я изкарваше тотално извън релси за няколко секунди. Те бяха виновни, че не можеше да си избие тази натрапчива мисъл, свързана с неговото име. Те бяха виновни и рано или късно трябнаше да `и платят за това. Нямаха никакво право да я карат да се чувства така и то точно към него.

-Колко си забавен само, чак ми се иска да те превърна в домашно духче и да ми прислужваш цял ден и да ме разсмиваш – Това щеше да е сбъдната мечта и за двамата според „другарчетата `и”. Щяха хем да бъдат заедно, хем Бренд щеше да я величае цял ден и да `и се радва, а тя от своя страна щеше да се забавлява по всякакъв начин с него. Истинска идилия, която трябваше да се случи все някога. Усмихна му се толкова пренебрежително все едно дори не го забелязваше. Искаше `и се наистина да беше така и изобщо да не се занимаваше с това дразнещо като плевел момче и да си живее спокойно в своя си собствен прекрасен свят. Точно както винаги до сега беше правила. Но ето че нещо дълбоко в нея не `и даваше спокойствието да го направи и това допълнително я караше да се чувства зле и да се дразни на всички останали. В една огромна степен и на самия Уолфи. Въпреки че каква вина можеше да има точто пък той, когато не спираше да я обижда и да я кара да го мрази. А ето че колкото го мразеше, точно толкова изпитваше и обратното на това чувство към него. Някога той и „приятелчетата `и” щяха да я довършат, особено когато така тайно се комбинираха в усилията си да го направят. Беше просто въпрос на време.

-Напротив. Това че имаш мозък, колкото грахово зърно и не можеш да разбереш, че бяхме нещо като приятели, не е моя вина. - Как можеше да бъде толкова дразнеш? Как изобщо беше възможно да е толкова смотан? Искаше `и се да го удари толкова силно, че да отлети до стената на отсрещната улица и физиономията му да се размаже толкова много там, че никога повече да не се оправи, всеки пък, когато споменаваше името на онази дрипла Елизабет и колко щастливи били заедно. Искаше `и се дори да го удиши на нейната червена коса, а после самата нея да я хвърли от възможно най-високата кула. Искаше `и се да отрови и двамата, и да ги гледа как се гърчат и давят в собствена си кръв, докато слушаше любимата си песен. Искаше `и се да направи още хиляди подобни неща. Уолфи май наистина не осъзнаваше, колко сам отключва нейната агресивност и съвсем засилва онази нейна тъмна страна, която искаше да разрушава и наранява. И все пак само му удари един силен шамар. Нямаше право да `и говори за щастието си с онази другата. Беше го изтърпяла дори твърде много, но последното просто мина всякакви граници.

Дразнеше се ужасно много и на себе си, че му позволяваше да достигне до толкова надълбо в душата и съзнанието `и. Отдаваше му прекалено много внимание, което не заслужаваше, но просто нещо я подтикваше да го прави. Най-вероятно я бяха проклели. Нямаше друго логично обяснение. Искаше `и се да му каже това, което той искаше да чуе. Тя самата дори искаше отговора да е точно такъв. Но за жалост не беше. Не беше и това я побъркваше във всеки възможен смисъл. –Знам че е невъзможно. Повярвай ми знам го най-добре от всички. Познаваш ме обичам само и единствено си себе си и…. – Беше някак трудно да го каже не толкова на него, колкото сама да си го признае на висок глас -…и ето че си мисля и за теб, което истински ме обърква… -въздъхна за момент. Но явно вече беше станало времето да си обясни на себе си, а пък и на него за всичко, колкото ужасно изглагащо да се чувстваше. -…защото не съм изпитвала подобно нещо към никой друг, освен себе си. И не знам какво изобшо ти харесвам, като си толкова отвратителен с мен, но ето че това е факт. Ето виждаш ли, Брендан, колкото и да е странно, май наистина полудявам, щом имам чувства към теб.

by **Brendan Wolfe** Чет Ное 30 2017, 16:58

Усмихна се накриво, а след това поклади глава. Сякаш се опитваше да убеди себе си, че случващото се в момента бе плод на обърканото му съзнание. На устните му напираха думи, но вместо това Брендан ги притисна силно една в друга, отказвайки да обърне повече внимание на глупавите игрички на Астория. Искаше му се да обвие силно ръцете си около красивата ѝ руса косичка и да я дърпа по целия път за Диагон-али. Да я бутне в някоя канавка и да я накара да страда, докато не си признае какво се опитва да направи. А след това да се върне при Ел и да прекара остатъка от живота си с нея. Защото така бе по-лесно. Нямаше да му се налага да се разправя с малки разглезени момиченца, които не умеят да губят. А още по-малко да си признаят, когато са срещали някой по-невероятен от тях, които ги бие по всички показатели. Да, всички бяха под нивото му. Включително малката Барби принцеса, която продължаваше да го замерва с думи и да се опитва да го провокира.

На защо?
Какво по дяволите целеше?

Ако се опитваше да го изкара извън кожата му – определено успяваше! Още малко му оставяше и търпението на слидеренеца щеше да се стопи. А след това – последствията щяха да бъдат катастрофални.

- Астория… - предупредително изскърца със зъби Бренд и присви очи. След това я погледна из под мигли и се изхили с възможно най-гадния си глас. – Много мило от твоя страна да ми предлагаш за роб-домашно духче…Наистина си права! Ще ти отива на лицето!

По дяволите!

Трябваше да престане да говори. Защото колкото повече стоеше в присъствието на момичето, толкова повече се притесняваше за психическото си здраве. Вече десет минути дискутираше мислено със самия себе си какво щеше да направи на розовото пони, ако Асторийка продължеше в същия дух и нито една от мислите му не бе свързана с розово конфети и брокат. Чувстваше се странно. Кръвта му бушуваше във вените, а чувствата му се бяха свили на топка и заседнали някъде точно над сърцето му. Представяше си как Асторийка му прислужва, облечена в розова мейд униформа и някак си в цялата тази картинка имаше нещо много сбъркано. Първо, защото я ненавиждаше и едва ли би я допуснал близо до себе си. Второ, някак си намираше нещо вдъхновяващо в затворените ѝ устни и подчиненото ѝ изражение. До толкова, че му се искаше отново да се изсмее и да ѝ навре в лицето, че той винаги е прав.

Накрая разтърси глава, за да изкара тази странна визуализация от главата си. Да, Уолфи не можеше да понася русокосата и не искаше да има нищо общо с нея. Затова, може би
трябваше да замълчи. За първи път живота си да постъпи напълно не като себе си и да си тръгне…

Ако продължеше да отговори щеше със сигурност да я обвини в лицемерие и опит да го омагьоса. Защото освен външността ѝ в Астория Локхард нямаше нищо възвишено и красиво. Дори напротив. Колкото тялото ѝ бе изваяно и перфектно като на богиня, толкова душата ѝ бе прогнила и тъмна като адските хрътки на Хадес. И това бяха само няколко от определенията, които се появяваха в главата на тъмнокосият, когато погледнеше към слидеринката.

Трябваше да си тръгне. Още сега.

- Нещо като приятели? – повдигна елегантно веждите си и я погледна с поглед пълен с насмешка и високомерие. Как можеше да е толкова заблудена? Нима тя бе „почти приятел” на хората, на които се опитваше да съсипе живота? Как можеше да е толкова смотана и да не можеше поне да си признае, че никога не са имали взаимоотношения. Освен омразата, която бе единственото, което ги свързваше. – И кога по дяволите сме били приятелчета, Астория? Когато се преминаваше покрай мен в Общата стая и ме гледаше с изпепеляващото си поглед? Или когато се опитваше да ме прецакаш – много безуспешно, но все пак? А може би онзи път, когато взривихме половината обща стая, докато се опитвахме да се прокълнем взаимно. Да, ако това е представата ти за приятелство се чудя какво причиняваш на враговете си??

-Абе ти нормална ли си? Не не отговаряй! Разбира се, че не си! – колкото повече продължаваше този разговор, толкова повече имаше чувство, че откача. Тя го побъркваше. А последните ѝ думи със сигурност успяха да постигнат това, което никой не бе успявал да направи през целия му съзнателен живот – да го оставят без думи. Безмълвен и вкаменен. Без идея какво да направи и как да постъпи. Вече съжаляваше, че не се бе отървал от нея, когато можеше. Но вече бе късно.

Астория Локхарт бе виновна за всичко! Защото щом тя изпитваше нещо към него, тогава може би и той…Не, не. НЕ! Това бе невъзможно!

Бредан не изпитваше нищо към нея, нали? Той не харесваше малки кифлички, които изпадаха в маниакални състояния на новолуние? Не понасяше да я гледа и да му се навира в личното пространство. Н о и не можеше да отрече, че сърцето му потрепваше и някак си се чувстваше истински жив, когато се съревноваваше и общуваше с Асти. Но тава не бе любов…нали?

Не бе възможно да е любов! Уолфи отказваше да го приеме!

- Сигурна ли си? – попита я накрая, продължавайки да я гледа неодобрително.

by Sponsored content

Площад Трафалгър

Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър

Re: Площад Трафалгър