Дървеният мост

Минаха няколко дена откакто Дариен не бе до нея. Тя бе подтисната и затворена в себе си. Не искаше да говори с никого. Днес за първи път от тогава се реши да излезе навън и то не къде да е, а на дървения мост. Мостът, който разделяше Хогуортс от Забранената гора. Мостът, който имаше най-величествената гледка. Тя вървеше с плавни крачки по него, докато не достигна средата му. Спря се и седна. Гледаше Черното езеро, от което кожата й настръхваше. Мислеше си за своя любим, очите й бяха насълзени, но не пуснаха сълза. Тя знаеше, че той няма да я остави току-така и ще се върне за нея.  А защо пък тя да не отиде при него. Какво губеше? Нищо. Него вече го нямаше, поне така щяха да бъдат заедно. Винаги имаше някой около нея, който я вардеше да не прави глупости. Но сега беше сама на този мост. Толкова отдалечен от земята. Хрумна й идея, от която щеше да има последствия, но за нея това щеше да бъде един от най-щастливите й моменти. Защото духът й ще се пренесе при този на нейния любим, който я чака с отворени обятия. Без да се замисли се изправи и преметна единия си крак от другата страна на моста. Започна да губи равновесие.
- Дари, идвам при теб скъпи! – каза Алекс.
Тя бе преметнала и другия си крак и точно когато всичко щеше да приключи, някой я хвана за кръста и я дръпна назад. Двамата се строполиха на земята. Алекс лежеше върху него. Беше подпряла глава на гърдите му, а въпросният човек все още държеше кръста й. Явно все още изпитваше страх, че хафълпафката ще скочи. Когато Алекс вдигна поглед, видя синеоките очи на Джеймс пред нея. Лактите й бяха върху раменете му, а погледите им се засякоха за миг от секундата, защото Ернандес не се отказа така лесно. Тя се освободи от оковите на Джеймс и тръгна към края на моста, но приятелят й се бе усетил бързо, настигна я, хвана я за ханша и започна да я дърпа назад. Алекс усети как краката й бяха във въздуха, а Джеймс се движеше с нея плавно на обратната посока като я преметна през рамото си. Сега главата на Ернандес висеше надолу и гледката й бе само и единствено задника на хафълпалфа. През цялото време тя се противеше, мърдаше краката си, биеше го, но без резултат. След като стигнаха на безопасна част на моста, той я пусна на земята, но не спираше да я държи здраво.
- Пусни ме, нещастнико! Остави ме да умра. Има ли смисъл да живея? – извика Алекс.

Няколко дни след нещастните събития, които сполетяха Хогуортс и обитаващите го се бе настанила тишина по коридорите. Смъртта на Дариен бе разтърсила и най-студеното сърце измежду ученици, учители, ръководство. Уроците продължаваха, а днес бе един от малкото свободни дни, които Джеймс имаше. Обстановката в замъка бе тягостна, за това реши да се разходи извън дебелите стени. 
Небето навън бе мрачно, а няколко облаци бяха направили място на едвам доловими слънчеви лъчи. Това бе една от причините дори на двора да няма хора. Още по-добре за него. Вариантите да поеме нанякъде бяха доста, но той бе решил да тръгне към Забранената гора. Искаше да разгледа за някоя друга билка, за която да пита любимата му учителка по любимия му предмет. 
За да стигне до целта си трябваше да мине през дървения мост. На него обаче Хейстингс забеляза някаква фигура, която се опитваше да скочи. Какво си мислеше, че прави този или тази? Хафълпафецът се затича, за да може да предотврати още един нещастен случай. В последствие разбра, че самоубиицата е неговата най-добра приятелка Алекс Ернандес. Сега щеше да става страшно.
Тъкмо бе преметнала и другия си крак, но хубаво бе че рефлексите му бяха бързи. Обгърна ръцете си на кръста ѝ и я дръпна рязко назад. Джеймс усети дървената повърхност, защото се бяха озовали на земята. Изведнъж момичето се бе отървало от хватката му и отново се засили. Нямаше да стане това. Не можеше да ѝ позволи да сложи край на живота си. Нямаше да си го прости ако скочи пред него, та после трябваше и той да я последва. 
Държеше я здраво и не мислеше да я пуска. Сините му очи се бяха впили в нейните.
- Спри се бе, момиче! Няма да позволя да сложиш край просто ей така! - тонът му леко започваше да се покачва. - Не ти позволявам! Сподели си мъката, крещи, викай, плачи, остани без глас, излей си всичко, но не слагай край на живота си.. Ти си най-добрата ми приятелка, какво ще правя без теб?
Широка усмивка се появи на лицето му, а след което я целуна по челото и сложи няколко кичура коса зад ушите ѝ.
- Хайде, да седнем на някой от камъните и да си излееш всичко. - това и направиха. Джеймс беше добър слушател и искаше да ѝ помогне някак си. А какво по-добро от това да си споделиш мъката на някой близък ?

Очите им се впиха едни в други. А Джеймс стопли сърцето й с думите: ‘‘ Ти си най-добрата ми приятелка, какво ще правя без теб?‘‘.
Той викаше срещу нея, но Алекс знаеше, че просто иска да я предпази. Много добре знаеше, че за него тя бе една от най-важните хора в живота му. А и тя не си представяше как той ще живее без нея. Може би щеше след три години да има цял футболен отбор деца, ако Алекс я няма. Тя му даваше съвети и му помагаше, но много често той не я слушаше. Женкар от класа.
Лека усмивка се появи на лицето му, а допира на устните му до челото й беше нежен и я накара да потрепне.
- Хайде, да седнем на някой от камъните и да си излееш всичко. – каза Джеймс.
След това я прегърна и направиха казаното. А сега? Какво щеше да му каже. Защо трябваше да го занимава с проблемите си. Може вече да му е писнало от нея и нейните грижи.
- Джеймс, какво да ти кажа. Моля те, просто ме остави да умра. Какво ме задържа тук? Болката? Сълзите? Отчаянието?
- Аз те задържам тук, Алекс. – каза той.
Очите й се ококориха. Тя обгърна с ръце врата му и си заби лицето в рамото му.
- Благодаря ти, че те имам. – каза тя и се върна в предишното си положение.
- Просто много ми се насъбра. Не мога… просто не мога да забравя Дари. Той.. той умря в ръцете ми, Джеймс. В моите ръце. В този момент имах чувството, че се сривам. – продължи Ернандес и капки сълзи се стекоха по бузите й. Джеймс ги изтри и я прегърна. Тя се чувстваше в сигурни ръце. В ръцете на приятел. На близък приятел. В ръцете на нещо повече – на свой роден брат. Брат, който винаги ще държи ръката й и ще преминава с нея през всички трудности.
- Нека не говорим повече за това. Моля те. Кажи ми, какво дириш тук? Пак ли преследваш някое девойче? – каза Алекс и на лицето й се появи лека усмивка.

Никога не я бе виждал в тази светлина, никога. Неговата най-добра приятелка изглеждаше така, сякаш всеки момент ще стане на пепел от болка. Джеймс се замисли за това как той би се почувствал ако някоя негова любов го напусне по този нелеп начин. Дали щеше да е съкрушен? Дали щеше да пророни сълза? Дали щеше да реагира като Алекс? Надяваше се никога да не му се случва.
Моментът обаче не беше за размисъл, искаше само да помогне на момичето, да се опита по някакъв начин да я разведри, колкото и трудно да изглежда. Няма невъзможни неща. 
"Просто ме остави да умра" - толкова ли е лесно? Това не бе решение и го знаеше много добре. Няколко думи, излезли от устата му сякаш стоплиха сърцето ѝ. Лицето ѝ се бе забило в рамената му, а сълзите стичащи се от красивите ѝ очи бяха старателно избърсани от хафълпафеца. Сърцето му се късаше заедно с нейното. 
- Виж, мое глупаче, решението не е да сложиш край на живота си. Трябва да се бориш с болката. Приеми го като едно изпитание, което трябва да преминеш. А и знам, че Дариен те гледа от горе и иска да си усмихната и силна, каквато си по принцип. Сигурно е някъде тук до нас и иска да те прегърне. 
Тези думи сякаш съвсем леко я свестиха, защото темата рязко се смени и вниманието се насочи към Джеймс. Дали преследва някое девойче ли? Да не би да му беше излезнало име? Вярно, преди искаше да бъде постоянно забит в учебниците и откакто започна да се занимава повече с момичета и сексуални отношения се чувстваше по-готин. Дали беше така наистина? Не можеше да пита Алекс..
- Ами.. аз се бях запътил към Забранената гора да потърся някоя билка, за да питам професор Дилън за употребата ѝ, знаеш че Билкологията ми е любим предмет. - засмя се леко и продължи. - А за момичетата - напоследък бройката се увеличава доста, не знам какво става. Май съм станал по привлекателен, сигурно заради тренировките, които правя в общата стая. Виж, виж!
За момент се откопчи от Ернандес и вдигна блузата си нагоре, така че плочките на корема му да придобият уникална форма. Изглеждаше нелепо със сигурност, но когато беше покрай Алекс всичко му се струваше толкова невинно и детско, че забравяше за всичко. 
- Уникат, а, а, а? 

Джеймс беше един от най-милите хора, които познава. Винаги можеше да разчита на него. Знаеше как да й оправи настроението. Често хората си мислят, че между тях има нещо повече от приятелство. И то си беше така де. Но не в смисъла на любовните трепети. Той за нея беше като брат. Братът, който я жадуваше да има още от много малка. В този момент думите му бяха толкова мили, че Алекс се разчувства и го прегърна силно. Бил се насочил към Забранената гора. Много добре го познаваше. Харесваше билките, но не толкова колкото момичетата.
След това побърза да си покаже корема. Плочки имаше, няма спор.
- Уникат бе, уникат. – каза Алекс, намигна му и го целуна по бузата.
- Хайде да се прибираме, че с твоята детинщина ще ми докараш диабет. – допълни тя, усмихна се и се изправи на крака. Да, точно така. Тя се усмихна. Джеймс беше нейният ангел закрилник.