Из улиците на Мракон Али

Беше тъмна майска вечер!! Корбей седеше сам в кабинета си, болеше го глава.
Вече толкова дълго беше прекарал в кабинета си, че не знаеше дали е ден или нощ! Дописваше доклад! Перото му потръпваше в ръката му, макар че вече му беше изтръпнала! Кабинета беше подреден и уютен, от едната страна дремеше полярна сова а в камината догаряше старо издание на "Пророчески вести" на корицата със тъмни букви пишеше "БЯГСТВО ОТ АЗКАБАН!! ЛЕСТРАНЖ НА СВОБОДА, МИНИСТЪРА НА МАГИЯТА ОБЕЗПОКОЕН".
Внезапно се почука на вратата, в началото Корбей не му обърна внимание, тъй като дописваше и се беше заплеснал, чукането се засили и министъра се сепна!!
-Влез!-каза той с присипнал глас!
В кабинета му влезе млад мъж с тъмни дрехи, бледо лице, дълга черна коса и бомбе!!
-Аа Тибериус, ти ли си?? Влез влез, чувствай се като у дома си.
-Здравейте, господин министър, викали сте ме!!
-Да, навярно се чудиш защо и ти е интересно да разбереш. Предполагам си чул, след като си главнокомандващ на отряд А на аврорите, че имаше бягство от Азкабан. Нашата Самара Лестранж незнайно как е успяла да се измъкне!! Имаме информация че е забелязана да се разхожда в Мракон Али.. Осакатила е един старец, сега той се намира в Свети Мънго в шок!! Та ще карам направо, първо да те попитам какво мислиш за всичко това, като опитен аврор??
-Ами министре, мисля че си спомняте, че само един успя да се измъкне от Азкабан и това беше Сириус Блек!! Според мен ако някой не и е помогнал е или зоомаг или си имаме вътрешен човек!!
-Мдааа!! - въздъхна тежко министъра!
-За това те повиках!! Искам да следиш Мракон Али, мисля че ще се навъртят още смъртожадни по там!! Ако недай си боже опасенията ми се окажат верни, може Лестранж да набира последователи, за да търси отмъщение заради Белатрикс!!
Шеф ще ти е Александрина Стормхоук!! Която чакам да дойде след малко, за да говоря с нея!!
Всички доклади ще предаваш на нея и на мен, командваш най опитните аврори, дано успеете да хванете смъртожадните преди да решат да стигнат до крайности и да застрашат Магьосническия ни свят, който пазим вече хилядолетия!
Внезапно на вратата се почука!
-Влез!
-Ето те и теб Алекс! - на прага стоеше жена и по всичко личеше че това е прословутата шефка на "охрана на магическия ред"
-Мисля че вече се познавате с Тибериус, няма какво да ви запознавам, сега моля те Тибериус, остави ни насаме за да обсъдим нещо важно!!
Тибериус излезе от стаята и остави Александрина и Корбей да разговарят насаме!!!

Слънцето се бе скрило, а на негово място бе застанала луната, чиято светлина се открояваше в мрачното небе. Лек вятър люлееше клоните на дърветата, а жегата на месец юни сякаш бе изчезнала днес. На нейно място се настанило хладното време. Нощта бе в разгара си, часа беше почти полунощ. В малкото китно градче Годрикс Холоу светлините от къщите бяха угасени, а единствената светлина бе от къщата на Аштън Андерсън. Тъй като бе един от почивните му дни, той бе решил да напусне замъка и да се прибере вкъщи, но не защото му е залипсвала обстановката, а защото трябваше да свърши една работа, свързана със залавянето на смъртожадните. По-точно трябваше да опропасти действията на аврорите да ги заловят.
Андерсън бе обсъдил въпроса за тъмните магьосници с директор Рейвънууд и информацията, която бе измъкнал от него бе, че днес един глупак от отдел „Охрана на магическия ред” ще обикаля улиците на Мракон-Али, надявайки се да залови Самара Лестранж. Аштън трябваше само да се позабавлява и да отстрани този нещастник. Само чакаше перфектното време, по което ще се появи и ще покаже как го правеха смъртожадните под прикритие. Мъжът вече се бе подготвил, като бе облякъл катранено черните си дрехи и мантия и бе приготвил магическата си пръчка.
Часовникът удари дванадесет, а погледът на Аш се промени коренно. В него имаше злоба, жажда за смърт, тъмнина.. бе готов да убива. Излезе пред вратата на къщата си, огледа се наоколо случайно да не минава някой преди да се магипортира, но не по обикновения начин, а по този уникалния, във формата на черен пушек. Нямаше никой, това бе добре. Тишината на Годрикс Холоу бе разрушена от шума на преобразуването на Андерсън в черен пушек и излитането му. Сливаше се с небето, сякаш и то бе разбрало, че тази вечер ще се случи нещо лошо с члена на Министерството на Магията.
Вече се намираше в една от тесните улички на Мракон-Али. Както винаги на това място не се издаваше никакъв звук и си беше по-мрачно от обикновено. Обстановката бе перфектна. Намираше се до магазина „Боргин и Бъркс”, по принцип тук стояха всички разследващи аврори. Този път не правеше изключение. Един силует се открояваше. Силует на един мъж, който носеше шапка, бе със стройна фигура и доста висок. Нямаше да му създаде никакъв проблем. Аврорите познаваха учителите в Хогуортс, за това реши да действа малко по-сигурно и с бавна крачка отиде до него. Познаваха се и от преди, името му бе Леон Андрюс, бе на проверка в замъка.
- Здравей, Леон, какво правиш по това време тук, на това зловещо място? – говореше спокойно, гласът му не потрепваше, а аврорът бе учуден, че го вижда тук.
- Трябва да следя за смъртожадните, не разбра ли, че дори са призовали Черния знак тук? – колко флегматично и просто говореше този червей. Естествено, че знаеше какво става. Нали за това беше на това място.
- Знам, разбира се. Дори за това идвам при теб, да ти покажа какво разбрах. – очите на аврора се разшириха в очакване на това, което ще каже Аш. Започна да вдига ръкава на мантията си,  докато глупака от Министерството бе зает да гледа приготви пръчката си. Когато го нави напълно се появи Черния знак, изрисуван на ръката му.
- Инкарцерсус! – от пръчката му се появиха невидими въжета, като го завързаха така, че той да не може да помръдне. С бавни крачки отиде пред него, взе пръчката от ръката му и я счупи на две. Злобна усмивка се настани на лицето му. – Ти си просто един жалък глупак, Леон, разбираш ли, че нямате шанс срещу смъртожадните? Нещастник!
Аврорът не можеше да обели и дума. Сякаш си бе глътнал езика. Той не му трябваше, като се замисли.. и без това този момент му бе последния. Андерсън, обаче искаше да се позабавлява преди да го заличи.
- Круцио! - изведнъж Леон се строполи на земята, започвайки да се гърчи и крещи от болка. О, сладък звук, сладка болка. Аштън повтаряше заклинанието отново и отново, докато червея се гърчеше. От кога не бе правил подобно нещо. В този момент се чувстваше на седмото небе от радост. Клекна до него, като го гледаше право в очите. - Сега пак кажи, кой е по-велик - ние или вие, слабите аврори?
Не продума нищо, защо му беше този език тогава? Сега всичко щеше да се оправи. Време бе да направи заклинанието, в което бе най-добър.
- Империо! - гласът му вече бе висок, а падналия мъж вече бе под ръководството на тъмния магьосник. Единственото, което го накара да направи бе да си отхапе езика и да го изплюе. Проста работа за прост човек. Без да се замисля го направи и езика на аврора изхвърча до краката на преподавателя. От устата му започна да тече силна струя кръв. - Редактум Скулус! 
Това вече щеше да заболи, след като бе запратил това заклинание, черепа на Андрюс започна да се смалява. Звукът от пукането на черепа му кънтеше в ушите на Аш. Страхотно, уникално чувство. Малко преди да изчезне, когато бе останал череп с големината на кокосов орех, от пръчката на смъртожадния се изстреля поредното проклятие.
- Авада Кедавра! - зелената светлина се отдели от върха на пръчката и сложи край на мъките на Леон. Това беше неговия край. Имаше още малко работа тук преди да се изпари. Замахна с пръчката си и изведнъж главата на трупа се отдели от тялото и започна да се търкаля по земята. - Делетриус!
Това беше последното нещо за тази вечер. Остатъка от тялото му започна да се разлага, докато не останаха само костите на тялото му. С помощта на заклинанието "Уингардиум Левиоса" нареди костите така, че да изпишат името "Александрина", а до него знакът "Х". Това бе послание.
Работата бе свършена, а Андерсън се превърна в черен пушек и се изпари от Мракон-Али. Представяше си само новината на Пророчески вести утре "Член на Министерството убит в Мракон-Али, послание за началник на отдела "Охрана на Магическия ред".

Пак ли нападение посред нощ? Защо онези гадове избираха най-неподходящият час да си вършат „подвизите” посред нощ. Тъкмо заспиваше и се приготвяше за следващият ден, когато за поредния гаден ден, когато някой реши, че трябва да я извика в службата. Тибериус, разбира се. Алекса уважаваше с цялото си сърце този човек, но какво го беше прихванало, за да я безпокои в един през нощта? Двамата имаха за какво да мразят онези, които наричаха себе си Смъртожадни. Тя заради това, че заради тях не желае да има семейство, което да поставя в опасност заради работата си. Той, за да отмъсти за смъртта на сина си. Какъв ли беше проблемът този път? Надяваше се да няма някой, избягал от Азкабан, иначе щеше да накаже всички идиоти, които охраняваха това място. Светът щеше да им отеснее, ако това беше причината за повикването!
Момичето бързо се магипортира до Министерството и закрачи бързо към кабинета си, Аврорът и Министърът на магията вече я очакваха в стаята и, а ако съдеше по изражението на лицата им, нещо отново заплашваше светът.  
- Какво се е случило? Поредният избягал от Азкабан ли? – попита с леден тон, очаквайки незабавен отговор от единият от мъжете. Защото ако беше това, щеше да ги преследва и лично да ги накаже със собствените си ръце. Дори Корбей и Певърил нямаше да я спрат в опит да отмъсти за онова, което тези хора и причиниха преди 15 години!
Господата се спогледаха, но никой не обелваше и думичка. Какво по дяволите ставаше тук?
- Някой ще ми обясни ли, или ще трябва да вадя думите с ченгел от устата? – ядосано изсъска, потропвайки нетърпеливо с крак по пода. Мразеше хората, които не казваха нещата направо, а овъртаха до последната минута. Тя не беше направена от стъкло и можеше да понесе всичко. Двамата отново се спогледаха, но преди да изсипе някоя цветиста псувня, колегата и заговори.
- Най-добре ще е да видите сама за какво става дума, Стормхоук! Трудно е за обяснение!
Младата жена кимна и хвана приятелят си за ръка, очаквайки да я магипортира до мястото на престъплението. С шумно ПУК двамата се появиха на едно доста познато местенце. Аврорката се намръщи, когато позна уличката. Беше се приготвила за най-лошото – да се разправя с некадърници, но тук нямаше дори жива душа! Какво по дяволите ставаше тук?
Едва сподави вика си, когато видя нечии кости, които бяха изписали нейното име и „X”. Поредното жестоко убийство! Това явно бяха само останките на този, който охраняваше улицата. Стисна зъби, за да не се разкрещи на колегата си. Трябваше да се концентрира и да вземе правилните решения, преди да стане по-лошо.
- Трябва да разберем веднага кой е убитият и да съобщим на семейството му! И да засилим Охраната навсякъде, поне по трима трябва да пазят. Трябва да се засили и охраната в Хогуортс. Трябва да опазим децата, които учат там.
Жената се канеше да се върне обратно в Министерството и да започне разследване, когато видя как Певърил клатеше недоволно глава.
- Какво има? – попита бързо Началничката.
- Някой заплашва животът ви, а вие мислите за работа! Не мислите ли, че трябва да оставите работата на другите? Не се ли страхувате от смъртта?
Александрина пое дълбоко въздух.
- Трябва да си глупак, за да нямаш страх от подобно нещо. Нямам намерение да оставям нещата така. Искам лично да се заема със случая и никой няма да ме спре, дори и министъра! Нямам намерение и да се крия, докато тези … хора тормозят света! – искаше да каже нещо друго, но се удържа навреме. – Който и да е извършил това, ще си плати!
С тези си последни думи, момичето се магипортира обратно в Министерството, за да се залови за работа.

Двамата с министъра останаха на улицата!
-Министре, мислите ли, че Самара се е съюзила с някой от Хогуортс?
-Не знам Певърил, в днешно време всичко е възможно!Може и така да е,трябва да сме много предпазливи,мисля че ще настанат отново черни дни за магьосническия свят,последователите на Черния Лорд ще се опитат да се съюзят, да убият всичко мъгълско или наполовина магьосническо което се изпречи на пътя им! И като се има напредвид че в Хогуортс учат и нечистокръвни, като нищо ще има нещо подобно! А и да не забравяме че всъщност че историята помни и зли учители в Хогуортс!
Певърил кимна с глава, той знаеше за какво говореше министъра! Помнеше случката с професор Куиръл много добре, както и с глупака Локхарт, макар да беше много самонадеян, не струваше! 
-Мисля че е време да посетим Хогуортс и да говорим с директора!-каза Певърил, беше обзет още от мисли за Лестранж! Дали тя щеше да е там, или просто е изпратила някои от мишките си да свърши черната работа!
-Трябва да пратя сова на директора, за да го осведомим че Хогуортс отново става опасен.Трябва да ни приеме за да говорим.-отбеляза министъра. Двамата се магипортираха със силно "пук" към министерството.
"Мракон Али" остана пуст и неприветлив, ноща продължаваше да навява злокобно спокойствие!

Лятната ваканция отново бе настъпила. Сякаш беше вчера, когато учебната години започна, а вече беше свършила. Обикновено, Лена прекарваше летата си вкъщи с брат си и майка си, но тази година беше различно. Нито тя, нито брат и бяха решили да се върнат вкъщи. Да, Едуард все още не знаеше, че малката му сестричка е станала смъртожадна, но отношенията им драстично се бяха провалили?! Рейвънклоуката все още не можеше да повярва как от най-близкия и човек, момчето се бе превърнало в просто... човек. 
Както и да е. Животът и се променяше и иска или не иска трябваше да го приеме. 
Прекарваше дългите и горещи летни дни в имението Ривъндейл. Свърталището на смъртожадните, в него поне беше винаги студено  и мрачно, и по нищо не си личеше, че е лято. Единствения му минус беше, че всички бяха постоянно там. Дори в замъка оставаше по-често насаме с мислите си.
Част от смъртожадните все още не я приемаха и при всеки удобен момент намираха начин да и го напомнят. За тяхно нещастие обаче, Лена все пак бе любимката на Самаел и се ползваше с доста привилегии. Това също и се напомняше в моментите, когато мъжът не се намираше в имението. Не веднъж чуваше, как останалите смъртожадни коментирала, че топлела завивките му и че била лесна плячка. Не и пукаше, имаха право да си говорят каквото поискат, нали тя си знаеше истината?

-Трябва да отидеш на Мракон Али.
-Добре.

Сините му очи се впиха в нея. Преценяваше я. Сигурно в момента се чудеше дали ще успее да свърши задачата или ще се провали. Но той трябваше да вярва в нея. Толкова задачи успя да завърши и всичките все успешни, защо още се съмняваше.

-Няма ли да попиташ защо те изпращам?
-Каквото и да е, не ме притеснява.
-Лена...
-Самаел, престани да се държиш с мен сякаш ми нямаш вяра.
-Имам ти.
-Добре. Е, какво мога да направя за теб, шефе?
-Трябва да се срещнеш с наш нов чле и да го доведеш тук. 
-Оккей..?!

В задачата нямаше нищо сложо и опасно, къв му беше проблема тогава?

-Казва се Алексей Долохов. Не е от нашия край, но родителите му са били част от хората на Волдемор. Иска да се присъедини към нас.
-Добре.
-Опитай се да го разпиташ, да разбереш какво наистина иска и дали ще ни е от полза.
-Добре. Има ли друго?
-Не.

Русокоската се завъртя и направи няколко крачки към вратата.

-Лена..
-Да?
-Внимавай с него... и внимавай някой да не те види на улицата. Едва ли искаш да привлечеш внимание точно там.

Прав беше. Ако искаше да остане в тайна, не трябваше никой да я вижда как скита по Мракон Али, в противен случай верни или не верни, слуховете щяха да тръгнат. Главата и кимна едва доловимо и напусна стаята.

Криеше се в сенките на сградите. Черната и мантия покриваше почти цялото и тяло, само очите и проблясваха на светлината. Фиксираше всеки един минувач, но все още не намираше целта си. Макар и да видя снимката му за няколко секунди, Лена успя да запомни лицето му до най-малката подробност, сякаш го бе гледала цял живот. Сигурна бе, че ще го познае.

-Закъсняваш!

Мъжът най-накрая се озова пред нея. Очите му шареха из улиците и търсеха Лена, но момичето бе по-бързо, фиксира го много по-рано и успя да го изненада в гръб.

-Ти трябва да си Алексей. Аз съм Лена, Самаел ме изпрати за теб.

Промяната е проекция на прогреса.
Дълго време бях обмислял тази смяна на местонахожденията; също толкова дълго време намирах занимания и извинения да не го правя до момента, в който не осъзнах, че въпреки пределите и необятната площ на Русия там съвсем не беше място за възможностите ми. Великобритания беше началото и краят на баща ми... пътят, който бе предначертан пред мен и единственото, което се очакваше от мен бе да последвам първоначалните стъпки преди да променя края, защото.. е, в неговия случай приказката не беше завършила по най-добрия начин.
Но от друга гледна точка каква ли привилегия можеше да бъде да умреш в името на Черния Лорд...
За новата фигура, начело на дългата маса на новото движение не бях чувал особено много. Ако Волдемор беше кивотът на злото, носителят на мрака и сензацията на века, то Самаел сякаш все още може би съзнателно стоеше под крилата на криворазбраната анонимност.
Настаняването в новия апартамент е меко казано досадно. Дори не си правя труда да омагьосам вещите от картонените кутии, от които се очаква да вдъхнат някаква нотка от мен в празното по килим помещение. Набързо намирам малко магазинче, от което да се снабдя с пакет цигари, който щеше да бъде преполовен още преди да е станало време за срещата ми.
Установявам, че Лондон не е град, който лесно се харесва. Вечно мокрите му (а в крайните квартали дори кални) улици, отначало бяха именно от нещата, които ме караха да изцъквам намръщено с език покорен от известно количество лепкава носталгия към Москва. Всъщност въпреки унищожителните зими, времето там беше къде-къде по-характерно за предпочитанията ми.
Ето я именно причината за и без това не особено приветливата ми гримаса заседнала на лицето. Видът на Мракон Али почти успя да оправи настроението ми, а погледът ми забавяше крачката на коя от коя по-прашна витрина. Вероятно в даден момент, намръщен, но пък разговорлив бях изгубил реална представа за времето.
Щом чувам хапливата реплика и името на посрещачката ми, добре усвоеният ми английски акцент избледнява, оставяйки грубите руски ръбове в говора ми да ме представят.
- Долохов. - още в тонът ми може да се усети поправката, която внасям. Честно казано нямах особено светли спомени от кога последно някой ме беше наричал с малкото ми име.
Паталогично недоверчивите ми очи така и не се обръщат от началото към събеседника ми, защото са заети да разучат всяко едно лице,  което се разминава с нас. В един момент цялата информация развиваща се около нас е усвоена и е време да погледна момичето. Видяното не знам дали трябва да ме впечатлява или обижда.
Пред мен с гордо изправена фигура и леко повдигната брадичка стои съвсем младо момиче на около седемнайсет-осемнайсет години с руса коса и искрящо светли очи. Сини и пълни с отенъци на въпросния цвят. Залагах метлата си, че тези ириси бяха хамелеони. От онези, които носеха в себе си различни нюанси за всяко нейно различно настроение.
Естествено, че не очаквах самия Самаел да се домъкне, но пък ученичка...
Забелязах как не бях единствения, който се оглеждаше в лицата на подминаващите ни затова предложих:
- Предполагам не е особено добра идея да стоим по средата на улицата. - огледах се и все така без задържам погледа си върху нейния попитах - Какво ще кажеш да поговорим някъде другаде?