Крайбрежната къща

Прекрасна и спокойна нощ беше се надвесила над училището за вълшебство и магия Хогуортс. На безкрайния небосвод бяха наредени хиляди светещи точици, наречени звезди, чуваше се само шумоленето на щурците. Вече всички бяха легнали в леглата си и най - спокойно си спяха, но с едно изключение - Александър. Той се въртеше и въртеше в леглото, опитвайки се просто да заспи. Вече няколко поредни нощти се случваше това. Мислите му в момента бяха насочени в това кога най - после ще види изгрева, за да може да стане и да започне следващия обикновен ден в Хогуортс. 

Мина около един час в който Балтимор гледаше с периферията на очите си неговите съученици от Слидерин, как сладко спят, а той не може да мигне дори и за тридесет минути. Вечерният час беше минал. Шестокурсникът реши, че тази нощ няма да седи в стаята. Махна от себе си топлите завивки и стана от леглото, като започна да сваля от себе си пижамата и да облича черния си панталон, след което сложи мантията си. Тръгна да излиза от стаята, като внимаше пода да не скърца, че да не събуди някой от съучениците му. Взе пръчката си и я сложи в десният джоб. 

След като излезе от общата стая на Слидерин излезе от подземията в мислите му изникна идея, която щеше да изпълни. Когато излезе от огромния замък, Алекс се запъти там къдещо щеше да прекара вечерта и където щеше да е спокоен, а именно крайбрежната къща. За момент той се изгуби из голямата площ на замъка, но намери пътя към нея. Започна бавно да стъпва по високите и стръмни стъпала, за да стигне в най - ниската част на хълма на Хогуортс. Докато вървеше се фокусираше върху запалените факли, които се намираха на стълбите.

Не след дълго се озова в тази тъй наречена крайбрежна къща. Тя беше изключително малка, с три стени. Когато влезе в нея усети една ужасна топлина. Това го накара да съблече мантията си и блузата си. Извади магическата си пръчка от десният джоб на мантията, която беше оставил на каменният под. Насочи пръчката към навеса, който беше в къщата, завъртя пръчката си и махна като изрече 'Уингардиум Левиоса'. Навеса се качи бавно нагоре и там където беше той се появиха няколко дървени лодки. С тях взимаха първокурсниците от гара Хогсмийд и ги водеха във величествения замък. 

Бавно с един крак стъпи в една от лодките, а след това направо седна в нея. Започна да си мисли за дома, семейството, приятелите. Така бавно усещаше как се отпуска и му ставаше приятно от топлият въздух, който докосваше полуголото му тяло. Отдалече се чуха стъпки, но слидеринеца не обърна особено внимание. Внезапно усети как лодката в която беше седнал се 'разклати', а той се обърна рязко назад. Очите му забелязаха едно много красиво момиче с дълги черни коси. За момент помисли колко е хубава, но се сети че е от червеният дом, или тъй нареченият Грифиндор. На Балтимор не му пукаше кой от кой дом е, въпреки че с половин Грифиндор не се понасяше. Алекс не спираше да гледа момичето в очите, но тя наруши тишината.
- Много ми е чудно какво правиш тук? - попита тя с нежен глас, който накара шестокурсника да се усмихне и засмее.
- Мисля, че слабо те интересува. Интересно ми е как грифиндорка е нарушила вечерният час на замъка ? - докато задаваше въпроса я гледаше в красивите и очи, но после сведе глава надолу, като фокусираше погледа си във водата.

Колко красиви очи..
През цялото това време, което момичето седеше на прилично разтояние от него, той си повтаряше единствено и само това. Внезапно започна да полъхва хубав и студен ветрец, който докосваше тялото му, което изведнъж настръхна. Усмивката му, която изглеждаше много надменна не слизаше от лицето му. В този момент му се искаше просто да стане, да си тръгне и да отиде до ръководителя на дом Грифиндор, за да му каже че ученичка от 'червеният' дом е избягала от замъка по това време. Колкото и надменен да беше, Александър нямаше да го направи. Нещо в това момиче го караше да си стои съвсем спокойно и да мълчи, отколкото да се заяжда с нея, за да си тръгне. Всъщност целеше точно обратното, искаше някой за компания.. за предпочитане приятен човек с който може да стои в една стая, или както в този момент - къща. Много глупаво беше, че 'зеленият' и 'червеният' дом се ненавиждаха, нищо че дори самият Александър не понасяше никой от дом Грифиндор, освен с едно изключение, което беше цяло чудо за слидеринеца. Изключението седеше до него, това момиче беше дошло преди броени минути, че да му развали спокойствието, а сега с нея може би се чувстваше по - добре. Мислите му бяха насочени в това дали тя мисли същото като него, дали го мисли за нагъл слидеринец или за такъв, който може да понесе компанията на грифиндорец. Шестокурсникът се беше загледал в спокойната вода, а после в нещо като жаба, която скачаше и именно за това Алекс се изкиска и погледна към момичето. Интересно бе, че беше забравил името на това момиче, което толкова много му привлече вниманието. 
- Точно мен това не ме засяга особено.. Спят тези, които искат.. Никой не може да ме принуди да стоя кротка.. - това беше отговора на неговият въпрос от преди малко. Балтимор се усмихна при този отговор.
- Просто ми стана интересно как ученичка от Грифиндор се разхожда нощем, но пък ако искаш остани при мен, че и без това ми трябва компания, а аз нямам нищо против теб - вдигна вежди и я погледна. Ако наистина не можеше да стои с нейната милост, до сега щеше да я разкара с куп обиди или думи, които да я наранят и да се прибере със сълзи от очите в общата стая на своят дом. - Виж сега, не искам да ме мислиш за такъв слидеринец, който ненавижда хората от Грифиндор и не може да стои с тях - не съм такъв. - добави последно той. Както си стоеше бавно премести краката си в лодката, а не да му седят извън нея близо до водната повърхност, след което легна на една дървена дъска, която беше предназначена за пейка на първокурсниците в лодката.

Топло, студено, топло, студено...
През около една минута времето в крайбрежната къща се сменяше. Преминаваха топли и студени бризове, които докосваха кожите и на двамата. В малката къщичка на най - ниският хълм на Хогуортс цареше гробна тишина. Докато траеше това Алекс най - после се сети за името на момичето което седеше до него. Емили. Това име изникна в главта му внезапно. След като обясни на момичето за това дали е за, или против карането между домовете Слидерин и Грифиндор тя му каза, че го е мислила за стандартен слидеринец. Това накара Александър отново да се усмихне и да я обикне като приятел още повече от преди. Някой ако четеше разбърканите мисли на Балтимор, за това как е заобикнал някой от Грифиндор. Сигурно щеше да вдигне война. Минаха около тридесет секунди и Емилия допълни, че тя също не е от типичните грифиндорци, че не и пукало каква вражда имало между домовете и че ще е приятел или враг с всеки, който пожелае. Александър се усмихна от тези думи, защото не е единственият който не му пука кой от кой дом е. Продължаваше да подухва ветрец, който беше ту топъл, ту студен. Полуголото тяло настръхваше и си личеше. Внезапно, за изненада на слидеринеца Емили се изправи рязко и започна да се съблича. Това хем зарадва Алекс и хем го стъписа. Шестокурсникът се повдигна на лактите си и дори не се опита да каже нещо.. нищо, че би казал около сто неща в този момент. Само за няколко части от секундата грифиндорката беше останала само по бельо. Тялото и, самата тя.. беше толкова секси. Александър разтърси глава и се засмя  Момичето се завъртя и скочи във водата, гмурна се няколко пъти и го попита дали му се плува. Луда работа. Дали водата беше студена. Слидеринеца нямаше какво да губи.
- Да, защо не . - отговори и стана на крака и започна да развързва връзките на обувките си, а след това ги събу, след като ги махна започна да откопчава едно по едно от металните копчета на панталона му, след като го махна и него го захвърли до мантията и блузата. Беше останал само по боксерки, не се замисли и за момент и скочи във водата. Побиха го тръпки. Усети водата, сякаш е била замръзена. Няколко пъти се гмурна и свикна с температурата на водата. След което започнаха да плуват. Изведнъж се спряха, а шестокурсникът се гмурна под вода. Беше решил да изненада Емили, това и направи. Вдигна я на ръце във водата, а тя обгърна ръце около врата му, набързо се гмурна заедно с нея. Когато вече и двамата можеха да дишат и когато отвореха очи се засмяха, а грифиндорката не пускаше ръце от врата му, след което се пусна.

От безсънна нощ към много забавна ..
Това беше наистина така. Днес Александър беше взел много вярно решение, да се измъкне от общата стая на Слидерин, да прекоси замъка, да слезе по стъмните стълби, за да дойде в крайбрежната къща. Още по - хубаво бе, че дойде това прекрасно момиче на име Емили. Очите на грифиндорката бяха прелестни, слидеринецът не спираше да ги наблюдава и да потъва дълбоко в тях. За първи път се чувстваше много спокойно и отпуснато с човек, като изключим най - добрите му приятели. С нея се беше запознал преди около час, а вече му беше близка. Когато Емили беше обгърнала врата на Алекс се чувстваше много добре. Имаше и нещо друго в него, което искаше да направи с нея , а именно да я целуне. Но нямаше да действа толкова бързо, просто защото не беше такъв, а не защото не искаше. Най - сетне , след като махна ръце от врата му се извини. Балтимор само се засмя и каза, че няма нищо и че е било много забавно. Не очакваше и следващото нещо от грифиндорката. Тя се гмурна във водата, Александър си помисли че ще иска отмъщение и напрегна цялото си тяло. Дали щеше да го дръпне, дали щеше да го изненада и му свали гащите. При тази мисъл се засмя за момент. Внезапно Емили се озова зад гърба му и започна да го гъделичка. Александър нямаше много гъдел, но започна да избухва в смях. Лицето му стана червено като домат, а очите му се насълзиха. Какво добро отмъщение. Ръцете на момичето бяха по тялото му. Когато най - накрая спря с гъделичкането и доплува пред него. На лицето му все още стоеше неговата усмивка.
-Ти ме стряскаш и аз те стряскам.. - добре казано от грифиндорката, но Алекс нямаше да остави така нещата. Както се смееше се гмурна и хвана краката на Емили като ги сложи на раменете му в стил 'конче'. Тя се изпищя, което накара слидеринеца да се засмее. Наведе назад раменете си и я пусна назад. Обърна се към нея, но не беше на водната повърхност, а във водата. Бързо се гмурна и я извади, а изведнъж тя се засмя и му намигна. Той я погледна в очите и я прегърна.
- Ей, изплаши ме.. помислих, че щях да загубя приятел, а аз за приятелите си умирам ! - каза той със сериозен тон, след това я притисна в мокрото му тяло.

Колко е забавно да си във водата посреднощ ...
Тази мисъл се въртеше в главата на Алекс. В момента той дишаше тежко, Емили също. След мъничката шегичка спретната от грифиндорката Балтимор се беше стъписал да не стане някаква злополука и то точно с грифиндорец, с който са си паснали по характери. Вятърът вече беше спрял, нямаше нито топъл, нито студен полъх. Водата беше станала по - студена от преди и тялото на Александър, или поне това което се виждаше от него беше настръхнало. Както си стояха момичето обхвана лицето на слидеринеца с длани. Той се почувства много добре по този начин. Спокоен, истински, добър. Никога не беше се случвало това. Защо точно при това момиче се появи тази тръпка ? Гледайки красивото и нежно лице Балтимор започна да усеща нещо в него, чувство че иска да я целуне и да не я остави. Но не можеше да го направи. Ако тя в него виждаше просто приятел, или просто момче от Слидерин. Не можеше да чете мисли, за да разбере, но пък усещаше нещо и в нея. Те стояха притиснати известно време докато Алекс не помоли да се качат на лодката, поради това че му е студено. Тя кимна с глава. Първо на дървената лодка се качи той, а след това подаде ръка на момичето. Ръката й беше студена, а неговата гореща. Внезапно отвън двамата доловиха някакъв странен шум от храстите до малката къща. Емили се стъписа и помоли Алекс да отиде да провери. Нямаше как да откаже. Стана от лодката и отиде на каменната повърхност. Сложи си панталоните, а отгоре само мантията му, по която си личеше, че е от Слидерин. Не забрави да вземе и магическата си пръчка. Вратата на крайбрежната къща беше отворена. Когато излезе навън всичко беше тъмно, само факлите на стълбите придаваха светлинки, също и звездите на небосвода. Шестокурсникът се поогледа и видя едни , единствени храсти недалеч от него. 
- Вцепени се ! - леко каза той и от пръчката му излезе светлина, която удари храстите, а от там се чу нещо като 'ау'. От там излезе момче, изглеждащо горе долу на неговата възраст. На мантията му се виждаше син цвят, явно беше от Рейвънклоу. То започна да бяга, а слидеринецът след него. Не използваше някакви магии, за да не привлече друго внимание. Така и Алекс се отказа. Бързо се върна до къщата. Когато влезе затвори вратата на малката сграда, за да не може никой да ги гледа. Отиде до нея и си свали мантията отново. Седна до грифиндорката.
- Беше някакъв глупак от Рейвънклоу. Само да разбера кой е и с него е свършено. - закани се той със злобна усмивка на лицето му, която постепенно се промени в нормалната му. След като беше затворил вратата сега му беше горещо. Отново свали панталоните си и остана по мокри боксерки. Тишина беше превзела къщата. Внезапно Александър прегърна през кръста Емили, след което тя го погледна. Слидеринеца се фокусира върху устните й. Доближи се до нея и я целуна. Двамата впиха устни. След целувката Алекс почервеня.
- Извинявай много, аз ... - замълча, отново я прегърна през кръста, шестокурника бутна и нея, и него във водата поне да не се гледат в очите за момент, защото изпитваше срам. Никога не беше налитал на момиче което познава от един час.

Каква уникална целувка..
Сега двамата се намираха в сравнително топлата вода и си бяха фокусирали погледите един към друг. Това което Александър направи сега беше странно, дори и за него. В него се бяха разбулили няколко чувства - на срам и на облекчение. Срам за това, че я целуна след като я познава от вече два часа, а облекчение за това, че го е направил. Алекс вече беше спрял да мисли за рейвънклоуеца, който ги видя. Не му пукаше какво щеше да стане ако разберат, че грифиндорка и той слидеринец си 'играят' в крайбрежната къща и още по - странно, във водата. Колкото и точки да отнемат на дома, важното в момента беше, че е с човек който го успокоява. Друга мисъл, която безпокоеше Балтимор, бе дали че я целуна беше правилно. А ако сега си тръгнеше ? Вече бяха целите мокри, а Емили трепереше. Доближи се бавно до слидеринеца, като му каза че няма за какво да се извинява. Усмивка на лицето му се появи отново. Не се беше усмихвал толкова пъти от много дълго време. Внезапно тя го целуна. Самата Емили го целуна. Целувката беше много страстна и продължителна, което накара Алекс да се отпусне и да сложи длани на раменете на момичето. Продължи бавно да я целува. След като спряха Алекс се отдалечи и започна да я гледа със злобен поглед. Без причина, просто искаше малко да я изплаши и да се пошегува с нея. Тя видя погледа и се изниза на лодката. Балтимор направи същото като през цялото време я наблюдаваше. Отново настъпи тишина, докато шестокурсника не намести Емили да легне на лодката, която беше голяма, че да се поберат двама човека в легнало положение. Грифиндорката се чудеше какво става в момента, но не можеше да каже нищо, беше стъписана. Сега тя беше легнала . Александър беше върху нея, сякаш щеше да прави лицеви опори, а тя под него. Слидеринеца започна да целува бавно устните и , след това врата и. Емили мълчеше стъписана. Започна да гали с длани нежното и тяло, нищо че нямаше намерения за нищо повече от целувки.

Грифиндор и Слидерин - врагове, пхах да бе ..
Това не важеше в момента. Единственото нещо, което важеше бе да не се отделят един от друг. През буквално няколко секунди Александър и Емили впиваха устни. Това което го правеха в момента не можеше да се опише с думи. Искаше завинаги да са заедно, дори и да не знаеше какво точно чувства. Дали това беше просто едно момиче, което му е за мерак ? Не ! Алекс си мислише, че това е следващото момиче за което би умрял. Докато плуваха във водата слидеринеца при всяка възможност я гледаше в красивите й очи, сякаш потъваше в тях само когато я погледне. Сега живееше за момента, не искаше да мисли за какво ще става за напред. Не искаше да мисли какво ще кажат ако в действителност тръгнат. Грифиндорка и слидеринец гаджета - какъв хаос ще е. Дано да стане нещо между тях - желаеше го. Водата внезапно стана студена, Алекс започна да трепери, за това излезе отново на лодката, а Ема го последва. Когато се наместиха в дървената лодка замлъкнаха, шестокурсника се загледа към водата и не говореше.
- Какво има? - попита грифиндорката. Истината бе, че в главата му отново беше изникнал онзи спомен от детството му. Онзи, който не можеше да забрави, дори и да иска. Онзи, който щеше да му остави белег за цял живот. 
- Ами сетих се нещо от детството ми. Ще ти се доверя и ще ти кажа. Не съм го казвал на никой, освен на най - добрият ми приятел. Когато бях малък, на шест години баща ми беше обсебен, беше ме завързал за стол, насочи магическата си пръчка срещу мен и използва 'Круцио', а майка ми го уби с непростимото проклятие за смърт, сещаш се как се казва. - в гласа му личеше болка. Не искаше да гововри много за този момент, но сега след като й сподели му стана по - спокойно. Наистина това момиче беше направила нещо на Александър, че да сподели такава голяма, че да кажем огромна тайна. Настъпи тишина. Внезапно момичето се доближи до Емили и я целуна страстно и дълбоко. Притискаше я до мокрото му тяло и не искаше да я пусне никога.

 Явно необходимостта един от друг беше взаимна..имаха нужда от прегръдките, целувките, докосванията си взаимно.Той целуваше нея, тя целуваше него..вплитаха дъха си, който заиграваше нагоре в пара, заради студенината, която рязко настъпи..Все още бе така предпазлива и внимателна, но всеки път, когато  срещнеше погледа му, загледаше се в очите му и в начинът, по който потъваше в нейните тя все повече и повече се уверяваше, че той също не иска нещата да свършват тук..че на него също не му пукаше че са от двата най-вражески домове. И двамата имаха нужда от себе си, един друг, от целувките си, от погледите си, от прегръдките и докосванията си. Имаха право да бъдат заедно и никой не можеше да им го отнеме..Може би щеше да настане хаос, ако те двамата бъдеха заедно..Може би дори още повече омраза..може би щяха да бъдат принудени да се разделят, но кой знае..може би те щяха да бъдат тези, заради които всичко ще се промени. 
 Внезапно водата стана непоносимо студена и двамата излязоха от водата. Качиха се отново в лодката и седнаха, като тя се настани между краката му. Настана моментна тишина..гробна..даже плашеща..Тя надигна глава нагоре към него и видя едно изкривено от болка лице. Емили се стъписа..напрегна се и се завъртя по-хубаво към него, така че да вижда спокойно цялото му лице..
 -Какво има?-попита го тя, разтревожено, като единствено искаше да разбере какво го мъчи за да се опита да изтрие тази болка дори за момента. Александър се замисли за секунда, но след това набързо и разказа, за случката която е опетнила мисълта му за цял живот..Без много подробности и излишни факти..Емили отмести поглед, асимилирайки думите му..Чудеше се как толкова болка би могла да бъде понесена от едно дете..Сега разбираше, че тя беше точно едно такова дете.., чиято майка беше убита, зверски..Тя беше тази, която можеше да го разбере най-добре. 
 Докато погледа и блуждаеше наоколо, той рязко се приближи и я целуна..Впи устните си в нейните, до болка..сякаш искаше да се излекува от лошите спомени, точно с тази целувка..ТЯ искаше него..и само него..неговите прегръдки, неговите очи..неговият дъх..Какво се беше случило с нея? Не искаше никога този миг да свършва..Всичко се случваше твърде бързо..Чувствата в я връхлитаха..чувства таени в продължение на години..Всичко беше истинско, но Ема се плашеше от скоростта,с  която се случваше.
 -Съжалявам за случилото се..-не искаше да го натоварва със своята история, за това просто се отпусна отново на гърдите му и се загледа във водата..Вече със сигурност минаваше три часа, а това означаваше че до няколко часа щяха да се сблъскат със суровата реалност, това да се приберат в общите стаи..да минат тихо покрай спещите, внимавайки да не ги събудят..да мислят един за друг и да търсят начини да бъдат отново толкова щастливи.
 -Какво ще стане, когато тръгнем от тук..?-попита тя внезапно след няколко минути гробна тишина..Искаше да чуе неговото мнение..искаше да знае какво изпитва той..и дали има и малка надежда всичко да бъде за не само една нощ.

Страстните целувки продължаваха. Двамата впиваха устни един в друг. Чувството, че я харесва нарастваше все повече и повече. В него сякаш се беше разярила огромна буря от емоции. Единственото от което се нуждаеше той беше Емили, нейните устни, нейните прегръдки, нейното тяло. Тази грифиндорка беше объркала мислите му, а пък беше и единствената която понасяше от червеният дом. Ако и другите и съдомници бяха като нея щеше да е перфектно, но уви. Скоростта на случващото се в момента беше колкото на светлината. Три часа. Само три часа бяха минали. А какво правиха сега ? Целуваха се. Грифиндорка и слидеринец. В момента бяха седнали на дървената лодка. Обстановката беше малко стеснителна за Алекс. Не трябваше да разказва за детството му. Не искаше да разваля романтичната, до някъде обстановка. Споменът просто беше изникнал в ума му. Двамата обаче имаха и друг проблем - скоро щеше да се съмне. Скоро слънцето ще изгрее. Скоро всички ще се събудят и ще започнат нормалното си ежедневие. Скоро трябваше да се разделят. Скоро трябваше да си отидат по общите стаи и да мислят един за друг през оставащото им вечерно време. Тишината, която цареше за пореден път пак беше нарушена от прекрасното момиче.
- Съжалявам за случилото се.. - Александър не каза нищо само се усмихна и я целуна. - Какво ще стане, когато тръгнем от тук..? - този въпрос вълнуваше не само Емили, а и него. За няколко минути не каза нищо, което може би накара Ема да си помисли, че няма да отговори и че това е било просто игричка. 
- Ами какво да стане ? Ще продължим да се срещаме, независимо дали пред съученици или не, не искам да свършва това което е тук. - заяви със спокоен глас. Вече бяха изсъхнали, но ето че един слидеринец не остава нещата така. Отново я бутна във водата. Това беше съвсем неочаквано за Емили. Сериозното му отношение премина в закачки. Отиде зад нея и започна да я гъделичка, каквото беше направила тя  с него. Започна да я целува по врата и с длани да слиза надолу и по - надолу.

 Хареса и това, която чу..това че не всичко е било просто за едната вечер и той мисли по същия начин като нея. Усмихваше се като идиот.., дори когато вече беше отново мокра..Молеше се никой да не я види, когато се прибира защото освен наказание щеше да има и разпит.
 Гъделичкаше я по същия онзи закачлив начин, а Ема се кискаше, защото това бе едно от най-слабите и места..Крещеше му да спре, шеговито, смеейки се, дишайки тежко..Ръцете му бавно се спуснаха надолу по тялото и. Тя настръхна, само от допира на ръцете му по вътрешността на бедрата и. Леко нагоре и отново надолу по краката и..Рязко я завъртя към себе си и вдигна краката и в ръцете си, така че те се сплитаха около кръста му..Ема обви ръце около врата му и го целуна за пореден път..Имаше чувството че се хранеше само от целувките му..Чувстваше се по-жива от всякога..Притисна се силно, възможно колкото се може към тялото му.., а неговите ръце се плъзнаха по дупето и нагоре, спирайки се на кръста и..
 Двамата стояха просто така гушнати..говореха си, даряваха се с някоя и бърза целувка. Хапеха устните си, преплитаха езиците си..докосваха се..бяха щастливи..говореха си за живота..тя най-накрая се престраши да му разкаже, за смъртта на майка си..за убийството и. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето и..Тя отново се извини, но просто беше чувствителна на тази тема..Той я целуна, а това я накара просто да забрави.
 От почти час бяха вън от водата..гушкайки се в лодката..Явно вече беше около пет и половина, защото слънцето започна леко да се подава на хоризонта. Двамата се облякоха и той и помогна да излезе от лодката..Бяха сухи.. само косата на  Емили беше още влажна, за това тя я върза на опашка и тръгнаха..На излизане от къщата я заключиха и скриха ключа на ново място, за което само двамата да знаят. Първата минута Ема мислеше как иска да го хване за ръката, но се срамуваше..Накрая срамът и надделя и тя леко плъзна пръстите си между неговите..Първоначално той се изненада, след което се усмихна и я придърпа близо до себе си, скъсявайки дистанцията между тях до почти минимална..
 Когато вървяха внезапна болка връхлетя Емили. Не физическа, а душевна. Изпитваше страх, от това че излизайки от тук..всичко рязко щеше да приключи..Че всичко щеше да отиде по дяволите, но явно Алекс забеляза неспокойството, изписано на лицето й и рязко спря..Тя го погледна с учудване.
 -Какво..?-започна тя но не можа да довърши, защото той впи устните си в нейните..Успокоявайки я с няколко простички думи..
 Целунаха се и, когато се разделяха,защото общите им стаи бяха далеч едни от други. Тя не искаше да се прибира..дърпаше мантията му към себе си всеки път, когато трябваше да се разделят..така около пет минути, но накрая се примири и тръгна към стаята си, мислейки за всичко което се бе случило..Опипа устните си. Бяха толкова меки..напоени с аромата и вкуса му..
 Влезе и тихо се шмугна в леглото..никой не я усети, но след почти час звънецът, оповестяващ ставането им щеше да се раздрънчи и може би тя щеше да се изправи лице лице със слидеринци..Нямаше как да се бори с Алекс, заради разликата в курсовете, което въпреки всичко не я успокояваше кой знае колко. Тя продължи да гледа в тавана мислейки за него, докато звънеца не изби.

Краката ми сами ме водеха в неясна посока. Предпочитах да внимавам в разговора ни, а къде отивахме не беше от значение и за двамата според мен. Макар и сега да водехме безгрижни разговори, все още от време на време се сещах за по-ранния ни. Ту се самоубеждавах, че изобщо не ми пукаше, ту се притеснявах, че може и да е проблем. А най-странното бе, защо изобщо го мисля това? Та ние едва преди няколко часа се запознахме лично. Това бе просто флирт или приятна среща. Още не можех да го определя какво е, но определено нямаше смисъл да размишлявам над нещо като дали разликата в годините ми пречат. Пък и това са просто цифри, нищо повече.
Усетих как пръстите му се докоснаха до ръката ми, първоначално реших, че е неволен жест, толкова се бях разприказвала за работата си, че изобщо не обръщах внимание на погледите, които ми хвърляше. Сигурно от доста време е давал сигнали (или пък не), но просто съм била заета с приказки за себе си. Пръстите ни се преплетоха и най-после успях да усетя допира му, без да откачам. Просто се наслаждавах на мига. Да вървят хванати за ръце, бе характерно за влюбените двойки. Винаги предизвикваше радост в мен, когато срещнех някоя двойка хваната за ръце. Сега и аз можех да се насладя на това. Реших, че е време най-накрая да си затворя устата и да не развалям момента.
Огледах мястото към което вървяхме. Крайбрежната къща. Интересно, за втори път днес се озовавах на езерото, явно някаква магия ме привличаше към него. Не бях идвала тук от ученическите си години. Често се спотайвахме тук след часовете, пиехме тиквен сок в началото, а в края на седми курс използвахме мястото за тайни срещи, пиянски купони и разбира се да се насладим на някоя открадната от билкологията билка. Хммм… може би трябваше да внимавам със запасите си повече, сега като се замисля. Вече не съм ученичка, от отбора на лошите учители, които трябва да строяват децата съм.  Помня, една пиянска нощ, някъде тук бяхме изписали инициалите си. Едва се сдържат да не побягна към къщурката и да ги потърся, но не мисля, че това щеше да направи добро впечатление на компанията ми. Лодките, които първокурсниците използваха за придвижването до замъка сега бяха грижовно прибрани на сухо, очаквайки новата групичка деца.
-Бихте ли искали да се възползваме от лодките, Грей.
Киселата му физиономия не закъсня особено много. Ах.. отново бях използвала учтивата форма… Понякога дори самата аз се смятах за безнадежден случай. Добре, че той не можеше да чете мислите ми, а виждаше само свенливото и леко срамежливо момиче.
-Съжалявам. Обещавам за напред да свикна с „ти“ формата.
Обещавах да, защото това бе знак, че не искам всичко да свърши тук, а напротив, исках да се виждаме още и още. Дори да не се получеше нещо повече… всеки имаше нужда от приятели, така че да, обещавах! Не изчаках да ми отговори, вместо това замахнах с пръчката към една от лодките си и я насочих към водата. Много се надявах професорът да няма страх от водата или от плаване с лодките. Току виж идеята ми се окажеше много глупава.
Черното езеро бе изключително мрачно, а единствената светлина идваше от луната и звездите, за жалост не беше пълнолуние и светлината бе още по-оскъдна.  Водата бе гладка като стъкло, само ние с лодката нарушавахме спокойствието и. Щеше да е хубаво, ако някой езерянин не решеше да ни навести. Не че нямаше да се справим, но нямаше нужда да ни нарушава спокойствието.
-Ами аз говорих доста за себе си.. мисля. Може би е време в.., ти да разкажеш нещо.
В този момент се радвах, че и двамата бяхме нови в училището и не се познавахме, а още по-доволна бях от факта, че за разлика от него, чийто слухове се носеха навсякъде, моите още не бяха стигнали до ушите му. Или поне нямаше вид на човек, който е чул за тях. Какво ли щеше да си помисли… още повече след тъпата ми реакция за годините му. Не, не, нямаше нужда.
Ръката ми се плъзна по повърхността на водата. Толкова много я обичах. Ако имах друг живот, бих се преродила в русалка и цял ден щях да си плувам ли плувам. Дори сега ми идеше да скоча във водата, но със сигурност щях да събера очите на професора, ако се окажех без дрехи и във водата…
-Би ли имал нещо против?
Стоях изправена по средата на лодката, а пръстите му даваха знак да се смести малко и да ми направи място до него. Най-безцеремонно се настаних до него, а наглостта ми не спря дотук. Облегнах се назад към него, притискайки тялото си до неговото. Ръцете ми преместиха неговите около кръста ми. Исках да ме прегърне. Харесваше ми.

-Така е по-добре!

Малко съм изумен, да си призная честно. Не очаквам такава дързост, но и определено не се възпротивявам. Оставям я да действа както сметне за добре. И идеята й никак не е лоша. Дори се укорявам, че не се бях сетил преди нея.

Това не е най-удобното място за сядане, но успявам да го направя такова. Трансформирам едното от греблата в широка и продълговата възглавница, която копирам. Едната поставям зад гърбовете ни, а другата... е, върху другата се понаместваме да седнем. Магията ми не свършва до тук. Все пак не напразно съм си заслужил поста на преподавател по трансфигурация, нали? Миг по-късно лодката се задвижда по повърхността на езерото - бавно и плавно, без да бързаме за никъде. Мълчанието помежду ни е приятно, макар че усещам как Ди има нужда то да бъде нарушено.
- За какво си мислиш? - питам я, а тя присвива колене към гърдите си. Отговорът й се забавя, сякаш се смущава от въпроса ми, но все пак го получавам.
- За ... небето. Колко е...
- Красиво? - добавям и я придърпвам малко по-близо до себе си. Тя не се възпротивява, дори усещам как скулите й трепват в едва доловима усмивка.
- Красиво, да. - Прошепва го тихичко, но достатъчно несигурно, за да ми подскаже, че изобщо не си мисли за пустото небе.

Усещам я как потръпва от хладния бриз, който полъхва над езерото. Не се поколебавам нито за секунда и събличам сакото си. Загръщам раменете й, глух за възраженията, които започват.
- Не, не, моля те... ти си само... по риза?
Въпросителният тон не ми убягна, разбира се. Учудването й не ми бе чуждо. Последвалата й реакция обаче не я очаквах - ръката й се пресегна към корема ми и това накара всеки един мой мускул да се стегне. От очакване, напрежение... Действието й не бе обоснована. Дръпна ръката си точно толкова рязко, колкото я бе протегнала. Май се бе засрамила от постъпката си. Мога само да гадая. Приисква ми се да й кажа да не си отръпва ръката, но се въздържам. Въпреки усилените й опити да ми откаже сакото, надделявам и я намятам с него. Права е обаче, че ще ми стане студено. 

В лодката има още едно непотребно гребло. С едно замахване на магическата си пръчка го превръщам в широко и дебело одеяло. Достатъчно голямо, че да ни обгърне изцяло - зад гърба и отпред. Това кара Ди да се отпусне напълно, дори да положи глава върху рамото ми, макар че, както забелязвам, не й е особено удобно така. По-висок съм; достатъчно висок, за да създава ръстът ми известно неудобство. Затова се изправям леко и я отдръпвам от себе си. Учуденият й поглед бързо премонава в засрамен такъв, когато й помагам, или по-скоро отново против волята й я настанявам в скута си - тук не срещам никаква физическа съпротива, само малко словесна такава, но бързо я туширам. Полагам главата й върху гърдите си. Заравям лицето си в косите й и вдишвам бавно. Отмятам поредното немирно кичурче коса, паднало върху лицето й.
- Така е по-добре, нали? - Все пак държа да съм сигурен, че й е комфортно така.

- Много по-добре!
Наистина бе успял с няколко замахвания на пръчката да направи лодката едно от най-приятните места на света. А може би изобщо не беше резултат от магията. Близостта ми с него правеше мястото специално.
Дълго време не казваме нищо, а аз притежавайки цялото спокойствие на света, отпусната в прегръдките му и загледана в езерото едва не се унасям за сън. Какво да се прави, още свиквах с учителското време. Тук никой не ми даваше да се излежавам доколкото ми скимне на главата. Да не говорим как сутринта сама си набутах таралежа.. Не, трябваше да се разбудя, нямаше да се излагам така.
-Професоре..- да, отново не използвах малкото му име или нещо приятелско, но това професоре, звучеше толкова… секси. Потръпвах от удоволствие всеки път когато използвах тази думичка, така си ми остана от ученическите години. Ах, професори, професори.. сега си имах мой. Всъщност не бях сигурно до колко го имах. Освен да се гушкахме като ученици, нищо друго не правехме?! Дори можех да се закълна, че доста го изненадах когато докоснах тялото му. Какво да ме направи.. направо ме омагьоса. Нямаше как да го пропусна.
-Дам..
Явно прекалено дълго се бях унесла в мислите си, че дори той трябваше да ме подкани да продължа изречението си. А какво щях да го питам? Бях се сетила нещо, което ми бе интересно, но то излетя като пеперудка от мозъка ми.
-Много е странно, наблюдавах ви от известно време, сигурно сте забелязал.- разбира се, че ще е забелязал, та аз бях като досадните ученички.- Отдавна исках да ви заговоря, но все не събирах смелост. Вие от друга страна не давахте никакъв признак на интерес, а тази вечер сте толкова… различен.
Опита ми да му задам въпрос изобщо не се бе получил, изглеждаше сякаш изказвам мислите си на глас. Досадно. Реално, исках да го попитам, както бе променило мнението му. Или може би днес просто му се флиртуваше и му се струвах подходяща. Или щеше да ме използва като оборване на слуховете? Не, не го вярвах, беше тъпо. Пък и не изглеждаше като човек, които се интересува от тях. Дори аз се обърквах в собствените си мисли, камо ли той, доникъде нямаше да стигнем с този мой характер.
Ръката ми отново се озова опасно близо до тялото му. Този път изглеждах дори по-нахална и усещах как Грей изпъва всеки свой мускул. Точно така професоре, щом не чувствахте притеснение от това да ме настанявате в скута си, нека поне сега го почувствате. Пръстите ми зашариха по десния ми крак, опипвайки около опасното и забранено засега място. Хм… не, не бяха от тази страна. Леко се изместих, за да ми е по-удобен другия му крак за тършуване.. Бинго. Ама аз цигарите му търсех, да не си помислите нещо. Бръкнах в джоба му и извадих кутията. Изненадващо как за няколко часа бе отпушил забравен за мен навик. Както и да е, сега усещах доста силно желание за спокойствието, което носеше цигарата.

Облак дим излезе от устата ми. Доста се бях постарала да добие формата на сърце. Е, не беше съвсем точна, но се надявах да се забелязва. Той от своя страна нещо бе затихнал. Дали размишляваше над въпроса ми, или го бях притеснила повече с действието си отколкото предполагах? Може би не трябваше да бъда толкова дръзка..

Тялото ми се стяга. Всяко едно мускулче, всяко едно сухожилие, а кръвта ми започва да ври. Дали усеща как й сърцето ми си има собствено мнение, изразяващо се в желанието да пръсне гръдния ми кош и да изхвръкне? Вероятно го усеща и затова ръката й продължава да шава по крака ми.
Вдишвам рязко и едва успявам да задържа дъха си... Цигарите. Проклетите цигари. Това търси. А аз си помислих...

Забелязвам внезапната промяна, настъпила у нея. Дръзка - толкова нетипично. И аз също я наблюдавам от известно време. Това, че го правя дискретно и без да ме усети, не значи, че се спотайвам и си ровя само и единствено в книгите, домашните и дневника. Няма такова нещо. Хубавите жени винаги привличат вниманието, по един или друг начин, нали?

- Аз... различен ли?

Става ми малко неудобно, че ме хваща неподготвен. Давам й няколко секунди време да ми отговори, издърпвайки внимателно цигарата от устните й и поднасяйки я към моите. След като бе върнала кутията ми на мястото й, обратно в джоба, ако сега тръгна аз да я вадя - един Бог знае какво ще си помисли. И вероятно няма да сгреши, разбира се, но би било много просташко и некултурно.

- Различен... да. Показвате интерес, освен... - тук гласът й става с една идея по-тих, несигурен и може би леко тъжен - ... освен ако не съм се заблудила, което ще ме постави в много неудобна ситуация.


На първо място ми прави впечатление, че все така упорито продължава да ми говори на "вие". Отбелязвам си на ум, че трябва на всяка цена да я отуча от този навик. Кара ме да се чувствам неловко така, все едно съм й учител на нея.
На второ място ме поставя в леко неудобна ситуация - не съм сигурен дали това сега ни се брои за официална среща, но не искам да съм нетактичен... как тогава се очаква да й призная, че наистина проявявам интерес, без да го сметне за нахалство?

Хрумва ми идея.
Замахвам с пръчката си над лодката и тя бавно сменя курса си. Насочва се плавно обратно към брега, образувайки малки, но видими вълнички по повърхността на езерото. През цялото време не смея да й кажа нищо, макар че съществува и риска от прекалено обмисляне и престараване да се изложа и да кажа нещо не на място.

Лодката забива нос в брега и това дава сигнал и на двама ни да се изправим. Ди - може би с една идея по-припряно и бързо от мен. Какво... нали не я уплаших?
- Май стана късно... - започва да се оправдава тя и опитва първа да излезе от плавателния съд, но бързо я улавям за ръката и не й позволявам. Да, не трябваше толкова време да мълча. Все още обаче нещата са поправими.
Лодката стои неподвижно и това ми дава перфектната възможност да се изправя в цял ръст.
- Какво... правиш? .. Саймън...?? - А, ето, че можело и на "ти" да си говорим. И как хубаво звучи името ми, произнесено така изплашено от нея. Няма страшно, няма да ти навредя.
Сега е мой ред да я хвана неподготвена, подлагайки едната си ръка под сгъвката на коленете й, а другата премятам около раменете. Вдигам я на ръце и вднимателно прескачам лодката, изнасяйки я на брега. Ръцете й са плътно увити около врата ми и усещам как не й се иска да ме пусне, но джентълменството ме задължава да й възвърна шанса да си стъпва и без моя помощ.

- Бих искал да кажа, че проявявам сериозен интерес. Не знам дали това сега ни се брои за официална среща, но ако интресът е споделен - бихме могли да го превърнем в такава...?
Ето, явно имам достатъчно кураж,за да го кажа.

Кой го е учил, че е хубаво толкова време да се мълчи  и да не се отговаря. За времето, в което лодката ни стигна до брега имах чувството, че кръвта в тялото ми се смрази. Толкова неприятно се почувствах, като тъпа натрапница. Добре че най-накрая благоволи да проговори. 

-Ами да видим... прекарахме почти цялата вечер заедно, танцувахме, пихме, возихме се на лодка... звучи като среща по учебник. Само вечерята ни остана, а след това да ме изпратите.. изпратиш до дома ми, в нашия случай, до стаята, където ще се правим на прилични, а ти ще се опиташ да си откраднеш целувка, а аз забравила всички задръжки ще те поканя да влезеш. Мисля, че вървим в правилния път.

Да не повярва човек колко глупости наприказвах, но така ставаше като ме изнервяше и караше да чакам... Изчервих се, осъзнавайки колко нелепо звучах.

-Така де, исках да кажа, че интересът е споделен.

Усмихнах му се невинно и реших отново да проявя дързост. Този път се озовах притисната до тялото му, ами да просто изпитвах желание да го прегърна. Не виждах нищо лошо в това. Останах така за няколко секунди, после се откъснах от него. Интересно, може би заради разликата в годините ни, той притежаваше една сдържаност, толкова не характерна за мъжете, които познавах, но на него му отиваше много и ме караше да го харесвам още повече. 


-Може би е време наистина да се връщаме към замъка, става късно..

Много се надявах след глупостите, които изръсих по-рано да не приемеше това като покана. Наистина не го мислех по този начин. А и дори той да се съгласеше, аз щях да съм умиращата от срам.
Този път вървяхме на леко разстояние един от друг, не пожела да ме хване за ръка. Дори не си казахме почти нищо. Сякаш след като обявихме гласно, че може би се харесваме всичко замлъкна. За какво ли си мислеше? Дали не бях прекалено... себе си. Тази цветна бомба от настроения, емоции и щастие.. как ми пречеше понякога. А дали синята ми коса не го притесняваше? Изобщо защо ме бе харесал, толкова бях различна от нормалните хора. Тихо, тихо, Ди!

-Мислите ли, че учениците ще са се прибрали по стаите си вече?
-Предполагам... вечерният им час е минал. Ако не ще можем да смъмрим някой.
-Не ми се е отдавала така възможност все още. Всички са прекалено добрички.

Направих опит да завържа разговор, но и той увисна във въздуха.  Така, щях да си мълча и да разглеждам обстановката. Какво друго ми оставаше? 
Много се надявах да не се натъкнем на Едуард. Станеше ли, не знам на кой какво щеше да трябва да обяснявам. Особено, ако Еди реши да ми се хвърли на врата. Направо катастрофа щеше да е.

-Професоре, на бала отидох с един от учениците ни. Едуард Дюшан. Не, че нещо, но предпочитам аз да ви кажа... да не чуете и вие слухове и да се чудите. Но нищо повече не е било.

Като гръм в ясно небе го изцепих, ни в клин, ни в ръкав. Какво да правиш, който за каквото си мислеше, това говореше. Гледах със забит в земята поглед как краката ми правеха крачка след крачка. Ако и сега не се откажеше от така наречената ни среща, ами просто нямаше да го пусна никога, ама никога да е далеч от мен. Е, първо щях да се убедя, че не му се натрапвам, но да, мой си е!
Вече се намирахме в замъка и скоро щяхме да се озовем около спалните помещения, а там вечерта ни щеше да приключи. Жалко.. харесваше ми компанията му.

Слухове... слухове... слухове...
Май не само за мен се носят разни слухове. Тези, за Ди, не съм ги чувал. На бяла само я мернах отдалеч - спомням си отлично как бе облечена, с каква прическа... всичко, до последния детайл. Но ми се наложи да се разкарам от там точно толкова бързо, колкото се бях появил - една тумба ученици направи опит да ме последва...

- Учениците и техните емоции... са сложна материя, нали така?
Хващам я за ръката и спираме пред входа на голямата зала. Поглеждам я право в очите. Усещам как потреперва. Загръщам я по-плътно със сакото, което тръгва да ми връща, но отказвам.
- Предполагам... че да.
Разбира се, че да. Каквито и слухове да са тръгнали, за когото и от двама ни, то най-вероятно са породени от недоволни ученици и ученички. Какво толкова, не ги виня, и аз съм бил на техните години. И аз съм си падал по преподавателки, знам какво е.

- Хайде да влизаме.

Разкъсван съм от няколко чувства едновременно. Не ми се ще да се прибираме все още, рано е. За нас няма вечерен час. За малко да й предложа да "излезем на лов за ученици, превишили вечерния си час". Устоявам на изкушението, макар да знам, че тя би се съгласила и това би ми спечелило още час-два с нея. Току-виж пък спипаме някого.

- Не съм искала да ви засегна или обидя по някакъв начин. - Пак влиза в ролята на ученичка. Някак е хем сладко, хем страшничко. Извинението й е искрено, усеща се, но е напълно излишно.
- Няма такова нещо. - И в подкрепа на думите си я погалвам деликатно по косата. Какво значение има вече, ако това изглежда натрапчиво? Нали си бях признал? Нямам повече за криене.
Отмятам един кичур, паднал върху очите й. Харесва ми - вече няколко пъти се случва. Дали пък нарочно не си държи косата така свободно?

Още веднъж опитва да ми върне сакото. Отказвам, разбира се. Още повече след като поглеждам часовника си и установявам, че наближава полунощ, а утре...

- Знаеш ли... - замислям се за момент, след което добавям: - Днес нещата станаха неорганизирано...
- Но всичко беше наистина страхотно...
- Така е, съгласен съм...
Тя ме поглежда с очакване. Едва се сдържам да не я целуна и тя може би го усеща.
- Утре имам рожден ден. Тоест...след час и малко.
Учуден поглед, придружен с лека усмивка. Възрастта ми не ме притеснява.
- Хайде да излезем, искаш ли? Като на среща?
Официална такава. С всичките му там чудеса, приготовления такива неща.

Рожден ден? И чак сега разбирам. Колко жалко. 
-Да, да. Разбира се... С най-голямо удоволствие. 
Не можех да скрия усмивката си. Той щеше да има рожден ден и искаше да го прекара с мен. Какво по-хубаво от това. Разбира се, че щях да съм с него. Дори при други обстоятелства бих изчакала с него. Или пък да го изпратя да си ляга и точно в 00:00 да го навестя. Със сигурност някое добро духче в кухнята щеше да ми направи едно кексче и да му го поднеса с двете свещички. Но, не, сигурно щеше да му се стори прекалено детско.
-Ще е толкова хубаво, да излезем отново и то точно на рождения ти ден!!
Какъв ли подарък трябваше да му взема, с какво да го изненадам? Айй, това може би ще да се окаже проблем. Или пък не чак толкова.. май се сетих нещо. Утре щеше да е ден за шопинг. Супер. О, ще трябва да навестя и някой бутик за дрешки.
-Ако искаш може да изчакаме рождения ти ден и да го посрещнем заедно? 
-Не, няма нужда. Утре ще празнуваме.
Усмихваше ми се, но все пак ми отказа. Странно или пък може би не, може би и за него беше нещо ново. Или вече си имаше планове. Негова си воля, не можех постоянно да му се натрапвам.
-Тогава, благодаря ти за тази прекрасна вечер. Наистина беше неописуемо хубаво. 
Като истински джентълмен реши, че ще ме изпрати. И аз нямах нищо против, разбира се. Всяка минута с него бе щастие. Харесваше ми и да вървя наметната със сакото му. Миришеше на него. Прекрасно. 
-Може ли да го задържа и утре да ти го върна?
Погалих сакото сякаш беше най-важната вещ в живота ми. И за момента си бе точно такава. Нищо чудно да заспя сгушена в него припомняйки си всеки момент от вечерта. Определено щях дълго да се заровя в случилото се и да анализирам.
-Разбира се. Твое е.
Гледаше ме с един такъв, секси, лудашки поглед и наистина виждах желанието в него да ме целуне. Аз също го исках, повече от всичко в този момент. Но не само се гледахме, нищо бях доволна и на спомена от пръстите му галещи лицето ми.
-Значи ще се видим утре?
-Да, утре!
-Ще чакам с нетърпение... А всъщност по кое време ще се видим?
-Вечерта.
Както и предположих. Щях да имам цял ден за убиване, който със сигурност щеше да ми се стори цяла вечност. Хубавите неща винаги идваха бавно...
-Ами... предполагам това е.
-Лека нощ, Диърди!
-Лека нощ, професоре... Саймън! Лека нощ. 
Усмихна ми се за последно тази вечер, след което се завъртя и тръгна по коридора. Останах вгледана в него докато фигурата му не изчезна от погледа ми.