Главното стълбище

От Спалните на момичетата от Хафълпаф

Откакто Дариен беше убит, Алекс не искаше да излиза от стаята си. Беше подтисната и затворена в себе си. Никога не бе предполагала, че една невинна екскурзия ще доведе до такива последствия. Не можеше да си представи, че никога повече нямаше да го види, да го целуне, да усети аромата му, да чуе нежния му глас. В момента само се обвиняваше, че го бе осъзнала твърде късно. Толкова малко време прекарано с него, толкова малко спомени свързани с него. Защо животът си играе така с тях. С какво бяха прегрешили. Можеше да живеят заедно, да имат деца, да се оженят, да се обичат, да са щастливи. Да изживеят младежките си години хванати ръка за ръка, да преодоляват трудностите с лекота, да се подкрепят, да се крепят един друг. Но за жалост всичко бе приключило. Та той бе толкова млад. А Алекс все още не му бе показала какво е да бъдеш обичан. Не бе показала обичта си към него. Не бе му доказала, че всеки миг бе отделила в мисли за него в последните няколко дена. Тя се чувстваше виновна. Удряше се по главата, не искаше да живее. Ако имаше начин щеше да отиде при него на секундата, но знаеше, че това ще бъде трудно, защото никой нямаше да й позволи да го направи. Всички щяха да направят невъзможното, за да я спасят. А тя просто искаше да бъде в обятията му, да се чувства защитена. А сега се обвиняваше. Мислеше си, че тя е виновна за случилото се, защото го бе накарала да я последва на това пътуване. Той не искаше, противеше се, беше й предложил да останат двамата насаме в замъка, да прекарат един свободен ден, изпълнен с много щастливи мигове, но Алекс не го послуша. Искаше много да живее поне за малко като мъгълите, а ето сега какво стана. Явно Дариен е имал някакво предчувствие за това, което ще се случи, но не е искал да го сподели с Алекс. А нали я обичаше, нямаше как да й се противопостави. Защо хафълпафката беше толкова инатлива. Ако го бе послушала, сега нещата щяха да бъдат много по-различни. Усещаше силна болка в гърдите, сякаш някой я бе наръгал с нож. Болка в гърлото, сякаш някой я бе душил и не искаше да я пусне на свобода. А носът й отново течеше. Щом протече, тя си спомни за поляната, на която  Дариен направи всичко възможно, за да може да се свести, за да е добре. Беше го оценила твърде късно, за което съжаляваше. Ако можеше сега да е тук. Нямаше да го пусне никога повече. Само да беше до нея в този момент. Алекс лежеше на леглото си в спалните на момичетата от Хафълпаф и не говореше с никого. Гледаше в една точна, а щом отместеше поглед се правеше, че не вижда никого. Беше й болно. И не – тя не плачеше за него, защото бе сигурна, че точно в този момент нейният любим би искал точно това. Да задържи сълзите си дълбоко в отровата си, да не показва слабост. Е, тя не ревеше, но показваше слабостта си. Не можеше да се примири с обстоятелствата. Не можеше да почне да разговаря с всички и да се усмихва на всеки срещнат. Сърцето й не даваше. То бе спряло да функционира в мига, в който Дариен падна мъртъв в ръцете й. Душата й бе останала при него. Не бе посещавала часовете оттогава, не й се занимаваше с нищо. Беше като вкаменена. Усещаше, че всички започнаха да се притесняват за нея, за здравето й, за живота й. И знаеше, че имаше хора, които смятаха, че ще посегне на живота си. Но не й пукаше за никого в този момент, освен за Мелания – приятелката й, която бе откарана в болничното крило след злощастния инцидент в Лондон. Може би щеше да я посети по-късно. Точно в този момент тя й трябваше най-много. Трябваше й рамо, на което да поплаче, на което да излее мъката си, на което да се чувства в сигурни ръце. Но това рамо вече го нямаше, което я изяждаше отвътре. Алекс имаше синини на няколко части от тялото си. Питате се защо? От време на време изпадаше с истерии, крещеше името на Дариен, удряше се сама, биеше се, нараняваше се. От места течеше и кръв. Потресаваща гледка.  Не й пукаше за живота й. В този момент само се чудеше кога ще отиде при Дариен…