Голямата читателска секция

Вече бе станало време за обяд, но Алекс не беше гладна. Или по-скоро нямаше желание да обядва. Всичко бе станало толкова бързо и неосезаемо. Всичко, което се случи с Дариен на бала. Не биваше да става така. Алекс се чувстваше тъпо. От тогава не можеше да си отдъхне. Беше я страх само при мисълта, че може да го срещне по коридорите. Какво щеше да му каже, как щеше да го погледне в очите. Тя се държа с него като с едно куче, което стоеше кротко и мирно пред нея и изпълняваше всяка една нейна заповед. Дариен не заслужаваше подобно отношение. Той си бе такъв. Голяма шматка, лигавне, не можеше да прецени кое е правилно и кое не е. Но в този случай Алекс бе допуснала грешка. Не трябваше да го удря пред всички, да му вика и да го полива със сок. Трябваше просто тайничко да му помогне да излязат от залата и  да отиде да се преоблече. Но тогава Алекс я бе хванало лудостта. Не знаеше какво й ставаше. По принцип не е толкова избухлива. Явно й се бяха насъбрали всички лоши мигове от живота и сега всичко излезе наяве и то благодарение на Дариен. Той си изпати най-много от цялата тази работа. Та Алекс държеше на него, уважаваше го. Ако някой друг бе направил
такова нещо, то тя щеше да го разпокъса на парчета, а сега какво? Да разкъса себе си ли?

Затова днес бе решила да остане за момент сама. Използва времето, когато всички са в Голямата зала, за да обядват, за да може да отиде на спокойствие в библиотеката и да поговори със себе си. Запъти се към третия етаж, но незнайно защо реши, че някой върви по петите й. Когато се обръщаше назад, виждаше тялото на Дариен на крачки от нея, но той се правеше, че не я следи, а Алекс бягаше от него. Искаше да изгуби следите й, да се върне в залата и да не я занимава точно в този момент. Защото нямаше как да го погледне в очите, а камо ли да му продума нещо. Най-добре беше да са далече един от друг. Колкото и болезнено да беше това за хафълпафката. Опитваше се да минава през коридорите, в които има хора и да се слива с тълпата, но нямаше никакъв успех. Той все още вървеше след нея. Явно нямаше да се откаже така лесно и щеше да я следва до крайната й цел.

По най-бързият начин влезе в библиотеката и затвори вратата зад себе си. Използва случая точно когато Дариен се бе блъснал в няколко съученика. Смело продължи да влиза в дълбочината на библиотеката, докато не достигна до крайната си точка – голямата читателска секция. Питате се защо е отишла чак там? Много просто. Щом навлезе малко по-навътре в библиотеката, чу гласа на Макенна, който зовеше името й. Тогава тя се уплаши и се насочи към дълбините на стаята, с мисълта, че нямаше да успее да я намери. Тя застина на място и се съсредоточи в спомените си.

Всичко продължи така, докато не срещна отново погледа на Дариен. Той я гледаше вдълбочено. Зениците им бяха плътно едни за други.
- Не, не биваше. – помисли си Алекс на ум .
Тя опита да избяга, да си тръгне от него, но той бе толкова настоятелен, че не спираше да говори разни неща зад гърба й. Всъщност, Алекс не вярваше в думите му, но той звучеше толкова искрено. Внезапно  хвана китката й. Беше я настигнал. Алекс се обърна към него, а очите й се впиха в неговите кристално сини, великолепно блещукащи очички. Те бяха толкова чисти и невинни. Първоначално Алекс отмести поглед, но той я хвана за брадичката и премести лицето й право към неговото. А след това просто я придърпа към себе си, към обятията си. Това беше миг, който Алекс щеше да помни вечно. Сърцето й биеше така силно, че можеше да припадне всеки момент. Парфюмът му се бе забил в ноздрите й и я опияняваше. Всичко бе толкова прекрасно. Сякаш летеше в небесата. Той я докосваше нежно, обгръщаше я силно и вдъхваше дъха й. Но внезапно тя се събуди от съня и направи крачка назад.
- Но, Дариен, не, не мога. Аз ти причиних най-голямата болка. Знам, глупачка съм. Удари ме, ако искаш, накажи ме. Не мога да те гледам в очите и да се правя, че нищо не е станало. Виновна съм за всичко, нараних те. Не заслужавам вниманието ти. – каза тя.

В следващия миг Дариен продума нещо, а докато се усети, устните на Алекс вече бяха плътно вплетени в тези на Макенна. Тя обви ръце около врата му, а чувството бе невероятно. Небесата я зовеше и я посрещаше с отворени обятия. Сънуваше ли? Или беше истина?
За да се осъзнае, повдигна единия си крак и се удари зад коляното.
- Ауч, заболя.
Значи не сънува. Тя наистина бе в прегръдките на Дариен. А целувката траеше толкова дълго, че и двамата бяха останали без дъх. В този момент Алекс осъзна, че не изпитва само приятелски чувства към това момче и че досега е живяла в пълна заблуда..

Учебната година напредваше, а заедно с това растяха и домашните, както и изискванията, които учителите имаха към учениците. За утре учениците имаха да напишат пет различни доклада на тема, дадена от учителя по съответния предмет. Дори и на ученолюбивите ученици като Седеоун това не се стори никак приятно, но нямаше какво да се направи, затова момичето се залови за работа. Преди да отиде където и да било, Седеоун си направи списък с четивата, които трябва да вземе от библиотеката, защото щяха да й бъдат нужни, след което се запъти към библиотеката. Коридорите бяха пусти, защото вече беше време за вечеря и повечето ученици се намираха в голямата зала. Седеоун реши да пропусне вечерята, защото сметна, че ще изгуби твърде много време, което би могла да прекара в писане на докладите. Влезе в библиотеката, в която се мяркаха няколко ученика и се усмихна любезно на библиотекарката, която обаче не й отвърна на поздрава. Всички в Хогуортс смятаха библиотекарката за изключително нелюбезна жена, която не се трогваше от нищо и винаги беше намусена. Седеоун пристъпи навътре в библиотеката и започна да търси нужните й книги с поглед по рафтовете. Библиотеката на Хогуортс беше наистина огромна, може би колкото десетки класни стаи. А като се има предвид, че класните стаи в Хогуортс бяха поне три пъти по-големи в сравнение с тези на мъгълските ученици, просто можете да се досетите за какво става въпрос. След около двайсет минути, които момичето загуби в търсене на книгите, най-накрая се запъти към бюрото на библиотекарката, откъдето трябваше да мине преди да вземе книгите, за да бъдат вписани чрез магия в личния й картон. Преди да излезе от помещението обаче Седеоун срещна Максимилиян. От седмици те не си говореха. Отношенията им бяха поохладняли, след като Максимилиян се обясни в любов на Седеоун. Дотогава двамата бяха най-добри приятели, споделяха си всичко и държаха един на друг... но само като приятели - поне според Седеоун. Седеоун въобще не си бе и помисляла за тях двамата като нещо повече от... приятели, но явно Максимилиян не беше на същото мнение. Когато разбра за чувствата му, Седеоун се дистанцира и прекъсна отношенията си с него, въпреки че не се бяха карали. Просто нямаше желание да продължават да се виждат и да общуват. Седеоун знаеше за чувствата на най-добрата й приятелка Елодия към Максимилиян. Знаеше също и как Максимилиян оставаше на заден план отношенията си с Елодия. Седеоун не искаше да бъде пречка за развитие на една толкова красива любов, затова просто се дистанцира настрани. Сега се виждаха за пръв път от няколко дни. 
- "Привет." - проговори първи Максимилиян. Честно казано Седеоун дори нямаше желание да му отговаря, но въпреки това реши да го стори, тъй като не искаше да забравя на ценностите, на които я бяха възпитали родителите й.
- "Здравей" - едва изрече тя, след което понечи да отвори вратата на библиотеката и да излезе, но Максимилиян я спря с ръка.
- "Бих искал да поговорим... имаме много неща да си кажем..." - отбеляза той с нотка на съжаление в гласа си.
- " Не мисля че имаме какво да си кажем." - каза тя. Въобще нямаше намерение да се церемони, нито пък да убеждава Максимилиян в каквото и да било.
- " Но аз мисля точно обратното. Моля те, Седеоун, не ме съди толкова заради чувствата ми към теб, дай ми шанс." - каза той, хленчейки. 
В този момент момичето си даде сметка, че Максимилиян беше губил твърде много хора и неща в живота си - родителите си, най-добрия си приятел... често бе отритван и подиграван от някои ученици... Даде си сметка за това колко много нещастия му се бяха случили за крехката му възраст и колко повече бяха те в сравнения с дребничките неща, носещи му щастие. Понеже Седеоун се определяше като широкоскроен човек и смяташе, че всеки трябва да получава втори шанс, реши да даде втори шанс на приятеля си, прощавайки му. Двамата седнаха на една от масичките в библиотеката и започнаха да разговарят. Максимилиян сподели на момичето, че не се надява между тях да се развият някакви по-специални отношения от приятелски. Седеоун остана доволна от чутото и се разкая за пренебрежителното й отношение към него през последните дни, затова двамата взаимно се извиниха един на друг, а след което си простиха и се засмяха. И двамата бяха на мнението, че определено не им отиваше да си бъдат сърдити и скарани. Приятелството между тях беше огромно и истинско. Седеоун помоли момчето да даде шанс на връзката им с Елодия, защото тя наистина беше едно прекрасно момиче, заслужаващо само най-доброто. Седеоун искаше и двамата й приятели да станат партньори и би се радвала много за тях.