A little house on the prairie...

Честно казано на Норбърг не му бяха нужни тридесет минути, за да реши какво иска да прави оттук нататък. Неговото решение нямаше да се промени ако бяха минали и дори шейсет... за Бога, дори шестстотин минути нямаше да са достатъчни, за да потушат огъня, който това прекрасно, приятно и съвсем небрежно облекло беше запалило в него. Не, не можеше да види нищо зад него, колкото и прозрачно да беше, но обещанието за онова, което се криеше под него, определено го караше да се усмихва. Не по онзи приятелски начин, по който учениците му го виждаха. Не, този метод той използваше, за да вдъхне доверие в някого, за да го накара да се чувства спокоен, въпреки всички причини, поради които той можеше да е извън релси. Макар и да не беше кой знае колко арогантен, Джоузеф осъзнаваше ефекта, който цялостното му излъчване имаше върху хората. Дали беше съвсем леко забележимо изчервяване, искрено смущение, или просто зле прикрита завист, почти никой не се държеше нормално, когато Норбърг беше в някаква близост до тях. Не беше самовлюбено от негова страна да мисли така, понеже това си беше простата истина. Факт, който едновременно го караше да се чувства добре и някак го ядосваше. Обективно погледнато, той не беше много по-различен от останалите – имаше си очи, имаше си ръце, имаше си крака, имаше си и типичния мъжки израстък, който макар да беше в известна степен чудо на природата, все пак беше едно съвсем нормално нещо за неговата възраст. Да, вярно, тялото му беше в отлична форма, тъй като Джоузеф се стараеше да го поддържа такова, и мисълта му беше доста остра, в повечето случаи, но отново – това си беше нещо, което той самият беше развил в себе си. В него нямаше нищо, което да не присъстваше и в другите хора.
Но тази усмивка на лицето му... Е, тя беше породена от няколко фактора, първият, от които, беше чисто и просто свързан с идеята за онова, което предстоеше да му се случи. Обичаше да се прави на разсеян, но, за съжаление, дори и да изиграеше представлението на живота си, нямаше кого да заблуди, че не знае какво предстои да му се случи. Но поради втория фактор, Джоузеф дори и не смяташе да се опитва. А това беше именно жената, която беше пристъпила „невинно“ в кабинета му. Облечена по този начин, говореща по онзи начин, движеща се по начин, който ако беше определен като предизвикателен, пак щеше да е твърде слабо. Не, тя беше повече от предизвикателна, и Норбърг не можеше да е по-щастлив от този факт. Или всъщност не, щастлив не беше правилната дума. Може би ентусиазиран? Не, и това не можеше да покрие всичко, което мъжът чувстваше. И тъй като думата, която най-правилно описваше състоянието му във въпросния момент, е твърде красноречива, нека опитаме да опишем всичко, което преминаваше през тялото на мъжа през няколкото минути, в които стоя като втрещян, преди да излети през вратата на кабинета си.
По лицето му се беше образувала съвсем леко забележима червенина, която започваше да се простира и по високите части на врата му. Очите му не издаваха никакъв признак за смаляване, а някак дори заплашваха да се разширят още повече. Сърцето му започваше да тупти с няколко идеи по-бързо, издавайки заглушени от цялостната костна структура на мъжа и тънкия слой кожа, който предпазваше вътрешните му органи от външната околност, звуци. Топлината бавно започваше да огрява всяка част от тялото му, включително и онази, около която е центрирана цялата индустрия, правеща филми, най-подходящи за възрастни. Тя бавно започваше да се пробужда, показвайки признаци за живот в мистериозно повдигащите се части от панталона, който Джоузеф беше решил да носи в този ден. В интерес на истината, тези панталони бяха доста елегантно облекло, което мъжът носеше почти с всичко останало. Бяха от тънка, мека материя, изглеждаха нехуманно добре върху тялото му, и най-важното от всичко – струваха една доста щедра сума, която така и не се знаеше, тъй като човекът, който я беше платил, не желаеше да я сподели. Но всичко това идваше без една много важна част, която прикриваше едничката му слабост – нямаше чашка, предпазваща най-слабото му място. И тук въпросът не беше точно до предпазването, ами до прикриването на вече доста голямата издутина, образувала се малко под кръста му. Да, от една страна нямаше никакъв проблем да си стои по този начин в кабинета, дори в повечето случаи обичаше да бъде в такова състояние. Проблемът идваше от факта, че трябваше да премине през цял етаж в това състояние (понеже въобще не си мислеше, че ще може да намали набъбването с мисълта за Оливия, облечена в онези дрехи), преди да успее да се измъкне по някакъв начин от любопитните погледи. Имаше малко ученици, на които преподаваше, но домът, на който той беше ръководител, не беше толкова малък и шансът да бъде видян от представител на този дом, беше едно към четири. Не му харесваше, но нямаше какво да направи – дори след два часа пак щеше да разполага с тази „палатка“, така че може би щеше да е по-добре да вземе разстоянието за отрицателно време и да се надява, че никой няма да забележи люшкащото се насам натам бананово дърво, чиято основа се намираше малко под колана, който пристягаше панталона му.
За негово щастие, зад пределите на кабинета му нямаше почти никоя жива душа. Имаше няколко заблудени духа, които се подсмихваха при вида на люшкащото се достойнство и тихичко си шепнеха едно на друго. При нормални обстоятелства, Джоузеф щеше да се спре и поне да чуе какво точно си говорят, но сега имаше много по-важни ангажименти. Вече беше взел половината разстояние, но ентусиазмът му така и не показваше никакви признаци на понижаване. Дори, ако беше възможно, беше се покачил с няколко идеи. Сега вече не беше просто огромна издутина – сега тя се беше превърнала и в непробиваема. Докато бягаше по коридора, една част от неговото тяло винаги взимаше завоите преди него, което правеше тайното му придвижване толкова по-трудно. Поне имаше късмет, че стълбищата и пространствата, които бяха определени като коридори, бяха достатъчно широки, че тази една част на тялото му да не се забие на неправилното място и мъжът да продължи напред без нея. Е, това беше хипотетично казано, разбира се.
Професорът никога нямаше да може да продължи без нея.
Но тъй като нямаше никакви капани, които заплашваха да отрежат тази така известна част от тялото му, мъжът достигна входа на сградата (с всички израстъци по техните места) и се огледа.Беше задъхан, леко уморен и доста щастлив от факта, че беше пристигнал тук навреме. И още повече – че беше решил да поеме риска да бяга по коридорите с палка, която се люшкаше насам-натам по-рязко и от кречетало. Не подхождаше на мъж с неговия вид да се излага по такъв начин пред хората, за които се предполагаше, че трябва да се учат от него. Но пък, когато никой не го беше видял, тогава технически той не беше направил нищо лошо, нали? Точно така. Нищо не се беше случило. Нищо не беше станало.
Нали, освен едно нещо. Но нека се върнем на ситуацията, която се развиваше пред входа на сградата. Или поне от вътрешната му страна.
Оливия Грийн все още не се беше появила. Може би го чакаше от външната страна, но ако се съдеше по начина, по който се беше появила в кабинета му и онова, което замисляше в главичката си, тя едва ли щеше да рискува да излезе на открито. Ако облеклото, което беше стояло върху тялото й в кабинета на Норбърг, беше само някакво прелюдие, то на Джоузеф му предстоеше да провери колко точно може да се разтегнат панталоните му, преди да се разпорят тотално. За онази част от неговото съществуване, чиято мисъл се беше фокусирала върху набъбналата част от тялото му, моментът, в който се появеше жената, не можеше да дойде по-скоро, но онази, която трябваше да мисли за репутацията на мъжа... Е, тя беше леко притеснена. Едно беше да са издути панталоните – съвсем друго причината за тяхното издуване да изскочи през тях и да поздравява всички хора, преди мъжът дори да се доближи на достатъчно разстоение до тях. Но нейсе, след около три-четири минути, Оливия се появи и челюстта на професора по мъгълознание застина дълбоко под горната му устна, за втори път днес.
Косата й се беше спуснала небрежно на раменете й, които бяха съвсем леко стегнати, сякаш за да подчертаят онова, което се разкриваше под тях. Очите й бяха вперени в него, но не по онзи начин, който караше хората да се притесняват. Не, нейният поглед беше мил, невинен, сладък. Единственото по-сладко нещо от погледа й, бяха устните, които на фона на цялото излъчване, което излизаше от лицето й, изглеждаха божествено красиви. Не бяха много тънки, но бяха достатъчно изпъкнали, за да привлекат вниманието на мъжа поне за момент, преди погледа му да се спусне надолу и да забележи онова, което тя беше облякла.
Или, честно казано, неговата липса.
Тялото й не беше изложено напълно на показ. Не, върху него тя беше облякла прекрасна къса червена рокля, която подчертаваше перфектните й извивки и сякаш удължаваше в пъти и без това изключително дългите й крака. Бюстът й изскачаше напред, потиснат в някаква съвсем лека степен от тясната рокля, но това работеше изключително добре за жената, тъй като мъжът не можеше да отлепи поглед от двете кули-близнаци. Бедрата й бяха перфектно изваяни, подчертани допълнително от тесния червен плат. Но във всичко това имаше една подробност, която правеше всичко толкова по-красиво и пленително.
Червенията плат беше съвсем леко прозрачен. А под него жената беше решила да не добавя нищо.
Усмивката, която се появи на лицето й, беше онзи жест, който беше достатъчен, за да довърши Джоузеф. Някъде по издутината му започнаха да се чуват звуци, които приличаха много на разкъсването на конци, когато те са подложени под силен натиск. По лицето му не можеше да се прочете нищо, тъй като очите му бяха едва ли не влажни от удоволствие, но в съзнанието си той изведнъж се досети, че панталонът, който си беше облякъл, беше с копчета. Пет на брой.
След не повече от пет секунди, едното от тях излетя с невероятна скорост към жената, която рязко се наклони на едната страна, за да го избегне. Напуши я смях, но с доста големи усилия тя успя да го задържи и затърси с поглед причината, поради която беше била „нападната“. Когато очите й се спряха на планината, която се изграждаше по панталона на Норбърг, устните й формираха най-палавата усмивка, която някой въобще можеше да направи.
-Значи наистина сте се радвали да ме видите, професор Норбърг.
Мъжът за момент извърна погледа си към опасно увеличаващата се палатка, и на лицето му се появи смутено изражение. Секунда по-късно, обаче, той отново я погледна, усмихвайки се някак дяволито.
-Никога не лъжа за такива неща, госпожице Грийн.
Не повече от пет минути по-късно, двамата бяха излезли от замъка и бяха стигнали до селцето Хогсмийд, от където се телепортираха в малка, скромна къщичка, някъде из Лондон. Това беше домът на Норбърг, но през следващите часове това място щеше да се превърне във всичко, но не и дом.
-Е, какво точно имахте предвид, професор Грийн?
Беше някак учудващо как едно толкова крехко тяло може да повали друго, което е може би два пъти по-голямо и поне три пъти по-силно. Може би беше изненадата – все пак Оливия му се беше хвърлила точно като разбесняло се куче и беше вплела устните си в неговите с такава целенасоченост, че за първите няколко секунди мъжът дори не можеше да разбере какво се случва. След като се окопити обаче, той започна да й отвръща със същата сила, с която и тя беше започнала.
-Сега разбирам защо влязохте в моя кабинет.
Мъжът се усмихна предизвикателно и продължи да вкусва устните й с такава жажда, каквато дори и заточениците в пустинята Сахара не познаваха.