Свободно из улицата...

Бягайки наляво, надясно, за да намеря изходя се бутам във висок чернокос мъж.
- Извинете - казвам аз. Беше облечен с черно наметало и носеше качулка, не се виждаше много главата му, но се забелязваха няколко кичура коса, които бяха паднали по лицето му. Имаше сини очи, и сравнително голям нос.
- Не си извинен, смешно хлапе - репчи ми се той.
- Не беше нарочно - оправдавам се аз
- Да се надяваме - казва ми той и ме бута с рамо като минава покрай мен, което ми бута учебниците на земята. Всички учебници се разпиляха, листове хвръкнаха навсякъде. Щеше да ми отнеме доста време, докато ги събера.
Какъв му е проблема? Казах, че се извинявам!
- Добре ли си? - чува се млад женски глас
- Д-да. Просто не очаквах. - казвам аз
- Да ти помогна ли? - пита ме тя
- Ще съм ти много благодарен - отвръщам мило аз
*Поглеждам я аз*
Боже колко е красива... Имаше огромни светло зелени очи, дълга буйна коса стигаща чак до гърдите й. Беше облечена много елегантно, за разлика от повечето хора тук. Устните й бяха пищтно червени. Започнах да преглъщам, като кретен, забравих за всичко и всички...
- Наистина ли си добре? - пита ме тя
- А, какво? - не чул питам аз
- Питах те как се казваш - гледаме тя, докато събира учебниците и другите изпаднали неща.
- Ерик Найт. - казвам автоматично аз
- Ерик. Хубаво име - усмихва се тя, след като се навежда, събира последния учебник и ми подава всичко. Аз грабвам всичко и преглъщам отново.
- Благодаря ти за помощта, но бързам. - казвам аз, като се изправям и с лека походка тръгвам към вече предполагам правилната посока. Ослепен от красотата й, оставам без ума и дума.
- Добре. Ще се видим в училище - казва ми тя и продължава в другата посока
- Чао! - измърморвам аз, все още не можещ да мисли, след което почвам да бягам, защото осъзнавам, че съм много, ама много закъснял!

Момента най – накрая настъпи...

Цяла една седмица извън замъка Хогуортс, цяла една седмица в имение Ривъндейл. В момента кръвта на Кай кипеше, най – накрая щеше да убие. От кога чакаше този миг ? От кога чакаше да насочи пръчка срещу някой, да изрече проклятие и той да умре. На външен вид не му личеше, че може да бъде тъмен магьосник. Хората си казваха ‘той щом е учител се грижи за доброто на хората’, но не беше единствения професор тъмен магьосник. Друг такъв беше неговата приятелка Хелиа Дарк, преподавателката по Вълшебство.

В главата му беше единствено плана за убийството. А като се замисли, че просто началникът на отдела за нередности във вълшебните училища. Беше му заръчал да се видят в Неделя, при улица Диагон Али. След като Брендифук беше ‘изклюкарил’ на съдружниците му тъмни магове, че му го е казал веднага му заръчаха да го убие. При тази прекрасна новина преподавателя се зарадва. Ден по ден се подготвяше, толкова много му харесваше и да не преподава уроци по Защита срещу Черните изкуства и да гледа лицата на малките дечица.

Неусетно вече беше станало неделя. При отварянето на очите му се почувства странно. Сякаш не беше той, добротата в него беше напълно изчезнала. Имаше само и единствено злоба. В очите му имаше огън, който щеше да се усили всеки момент и да избухне в голям пожар. Друго странно беше часът – шест и половина сутринта, а срещата беше в дванадесет. Нищо не пречеше да стане. Махна юргана и усети как студа мина по цялото му тяло и как настръхна. След като краката му докоснаха дървеният под усети ледени иглички по тялото, което го накара да се засмее за малко. Огледа стаята и стана от леглото, отиде в банята като пусна чешмата. Капките вода се стичаха с голяма скорост, напълни една шепа с вода и я плисна в лицето си. Това му дойде доста ободряващо, след това с леки пръски вода на косата си я среса и отиде в стаята си. Доближи се до гардероба, огледа се в огледалото на него и го отвори. Изкара обикновен панталон, блуза и мантия. Махна пижамите си, сложи другите дрехи и седна на стола, където беше бюрото му. Скръстоса ръце и се загледа в една точка, след това погледна към някакъв пергамент в полуотвореният шкаф. Взе го и го разтвори. На него имаше задачата към него от водача им – Деметри. След отличният обир на трезора на Дебора Мартинез от Слидерин беше много щастлив. Но трябваше ли точно на Дебора, тя му беше много симпатична. Злобата в нея го караше да научи повече за нея.

Часовете минаваха и минахава бавно, докато не стана единадесет и половина. Лукавата му усмивка веднага се появи на лицето му. А и да отидеше по – рано нямаше нищо. Взе магическата си пръчка, пъхна я в десния джоб на черната му мантия, която покриваше ръцете му и излезе от стаята си. По стълбището, след входната врата се откри двора на имение Ривъндейл. С бърза крачка тръгна към портите на имението, извади пръчката си, направи плавно движение срещу портата и продължи да върви. Това което направи беше, за да не се задействат защитните заклинания направени от самия него. Веднага след излизането му се спря, при едното негово мигване вече го нямаше. Беше се магипортирал.
Обикновено при магипортирането той нямаше никакъв проблем, но този път му се завъртя свят, беше му станало лошо. Но нищо. Настроението му щеше да се оправи много, много скоро. За момент вече се намираше на Диагон Али. Погледът му обиколи улицата, колко много хора, магазини. Започна да върви бавно към площада на улицата, а там стоеше той. Началникът на отдела за нередности във вълшебните училища – Кремус Флечър, о колко го мразеше, колко проблеми му е правил. Стигна ли до него веднага лепна една фалшива усмивка.

- Радвам се, че дойдохте професор Брендифук. – усмихна се мъжът.
- Да да, нека отидем някъде, където е по – спокойно и без толкова много хора. Нещо ме боли главата. – излъга Кай, като началникът се хвана. Двамата продължиха да вървят, докато не намериха една уличка, без хора, без звуци, само те двамата. Твърде романтично, но скоро щеше да стане страшно.
- Така, извиках ви тук за да ви кажа, че имам оплаквания към вашето преподаване за първия урок по Защита срещу Черните изкуства. От млади ученици. Искам много добре да ви поясня, че не трябва да грешите при преподаването, иначе санкциите ще бъдат много много големи. – каза Кремус като го погледна в очите.
- А аз искам да ви кажа, че въобще не ми пука за вашите глупави санкции Флечър. – гласът му стана студен, при което извади пръчката си и изрече ‘Вцепени се’. Флечър изненадан полетя назад като се удари в тухлената стена. След което Кай бързо се доближи до него и направи проклятието Круциатус. Кремус изрева от болка, злобата с която Брендифук правеше магиите беше голяма. Дори не можеше да изкара своята пръчка, накрая вече му писна да си играе с него.
- Авада Кедавра ! – зелената светлинка излезе със скоростта на светлината и уцели тялото на старият началник.

Издъхна. Убийството беше изпълнено успешно. Отдалече се чу как група от възрастни хора се затичаха като видяха зелената светлина. Побърза да се магипортира. Всички части от тялото му се преместиха и се превърна в черен пушек, който излетя нависоко във въздуха и се приземи в Ривъндейл.

Чудили ли сте се, изобщо някога, какъв ще е света ни без магия? Скучен! Досаден! Безинтересен! Безцелен! Но дори и без магия ние ще можем да продължим. Живота ни може би ... просто ... ще намери своята цел за съществуване и ще пребъде, но не за всички това ще е така. Ако в живота на Дезидерия не съществува магия и повече никога не види своите магически животни, то за нея ще е като страшния съд. Битието и ще бъде напълно разрушено, напълно забравено.

Онзи ден докато тя се разхождаше в компанията на баща си, близо до родния си град и самия Дурмстранг видяха мъртво животно. Магьосницата беше потресена, а баща и дори повече от нея. За тях само съществата, които съдържат магия в себе си са важни, а към това число се присламчват и младите магьосници. Тогава баща и каза нещо много важно.
-Кога си мислиш, че създанията умират? Когато са поразени с някое заклинание? Не! Когато са болни от неизлечима болест? Не! Те умират ... в момента, в който бъдат забравени. Истината, е че това създание е имало цели и мечти. Всички имаме, но когато то бъде забравено, с него си отиват и всичко, което е посяло в този живот. Затова, Дезидерия, когато почнеш като преподавател .. научи тези деца не просто да се разбират с магическите животни. Научи ги на ценностите и добродетели. И никога не се съмнявай в тях. Знай, че някой ден те ще оставят след себе си велики дела. Имената им ще се помнят. Всеки ще знае за тях, точно както знаем за този Еднорог.
Мъжът се приближи до животното и положи дясната си ръка на очите на животно, а другата на сърцето му. Затвори собствените си очи и ..
-Почивай в мир скъпи приятелю. Живей славно и бъди запомнен.

От онзи момент насетне Дезидерия мислеше по-различен начин. И ето, че сега докато се разхождаше из улиците на "Диагон Али". Оглеждаше съществата и само се усмихваше. Изпълнена с хармония и спокойствие минаваше внимателно между хората и си проправяше път, за да може да продължи с разходката си.

Беше един от онези дни в които никого, не исках да виждам. Толкова пъти бях срещал хора или тролове или измислени същества които само дърпаха на долу и сега, сега исках да съм сам. Какво по-добро място от това да си сам е място пълно с хора. Претъпкано с лъскави неща. Сега щях да се разхождам из това място. Тая уличка и да търся. Да оглеждам и зяпам.....
Любимия ми дивеч... малки заблудени момичета.... с големи очи и празен глупав поглед. Зазяпах се на единят ъгъл и само си набелязвах нещо. Докато протривах кожените си ръкавици една в друга и се облизвах. Чаках да видя как ще се развие деня ми....

След една доста дълга разходка, Дези просто реши да седне на някое кафене или пък в някоя кръчма, но предпочиташе кафенето. Там имаше по-приятни неща за пиене, да не говорим, че миризмата на алкохол, която се е пропила дори в мазилката на стените беше отвращаваща. А единствената кръчма, която Валете знаеше беше място, където хаоса и безпорядъка са всекидневие. Ниски цени, ниски претенции, ниски очаквания, ниска класа хора. Не! Такова място не е за такава красавица.
И ето, че щом си намери местенце за отдих на една красиво изработена масичка, пред кафене и може би закусвалня, Дезидерия извади тесте с карти. Изчака сервитьорката да и вземе поръчката. Погледна към картите си и започна да ги реди на къщичка. Беше се вдетинила, а и предпочиташе това да го прави без магия. Единственото нещо, което я успокояваше беше да реди къщички по бой. Най-харесваше Пика, а ако става на въпрос за самите карти ... Вале!. Това е любимата и карта. Ирония, че се свързва с името и. И не щеш ли урочасаха вятър дух и събори първия ред на къщурката и. А любимата и карта отлетя надалеч. Дези хукна след нея с бясна стъпка. Картата падна послушно близо до дъртия перверзник. Всъщност не близо, а съвсем до крака му. Валете погледна човека и си пое въздух.
-Извинете, но бихте ли били така добър ..
Без да продължи с изказването си тя посочи картата, а човека явно беше сноб, защото я настъпи и се усмихна. Добре, че красавицата не беше от типа, които се карат за щяло и нещяло, защото сега сигурно щеше да вдигне скандал. Не е такава. Вместо това просто любезно помоли човека да и даде картата.

Някакво момиче за малко да се блъсне в мен. Аз си оправих брада с ръка повдигнах вежди. Наведох се и я подадох на девойката. Превох се във вид. Щях да си сваля шапката, но някак си се сдържах. Погледнах към нея:
-Ето... какво става с вас?
Гледах към нея и вече я четях като книга, явно че беше малко по-зряла от обичайни ми вкус.. но....
Наведох се и придърпах кожената си шапка в поздрав...
-Приятно ми е!
-Предполагам.....
казах с благ тон.

Първото впечатление е най-важно, а когато е под формата на въпрос е просто безценно. В момента, в който мъжът попита "...какво става с вас?", Дези буквално се втрещи. Изобщо не го разбираше, което я караше да се притеснява още повече. Представяте ли си тридесет и шест годишна да се притеснява от един въпрос. Комедия.
После познатото ни "Приятно ми е!", на което нямаше как да се отговори освен в положителен аспект, затова и Дезидерия само се усмихна и пое картата в ръцете си. Радваше се да види отново стария си приятел Валето. Той и беше като най-добър приятел през тези години.
-И на мен ми е приятно.
Изрече тя, но вече последните му думи буквално я объркаха. Той каза "Предполагам". Ама как така? Не говори ли наистина? Мъжете са толкова сложно създания. Не може човек да ги разбере. В момента на Валете и идеше да потъне в дън земя. Да бъде мила с човек, който не мисли така. Пагубно. Ужасно. Катастрофално.
-Извинете ме. - тя си пое дъх - ако искате можете да се присъедините към мен, на масата.
И внимателно посочи масичката с другите карти от тестето. А дали той ще приеме си остава негов избор. Не можеше да бъде ясно дали ще спечели или пък ще загуби ако не приеме. Просто времето ще реши.

Явно с годините ставаше все по-лесно и лесно. Кимнах и свалих шапката си. Изтървах се и коментирах:
-Разбира се, все пак и вие трябва да имате нещо хубаво в деня си...
Тона ми беше почти груб, но се постарах да го прикрия с усмивка в края и закрачих след нея до малката масичка. Седнах пред нея и я гледах в очите.
-Работите с малки деца нали?
Казах и се стараех да не изглеждам надменно и самодоволно, но мак не се получаваше...

Виждате ли този поглед? Този отдолу имам в предвид



Да! Точно този поглед получи господина, когато каза на Дезидерия - "Разбира се, все пак и вие трябва да имате нещо хубаво в деня си." Ама той за какъв се мислеше? Такъв сноб. Такъв арогантен тип. Сякаш Валете нямаше "нещо хубаво в деня си" и преди той да се появи. Просто ... без коментар.
Те се настаних на масата и Дези прибра картите си. Погледна към господина и се усмихна галантно. Внимаваше да е добра с него. Имаше една поговорка "Дръж се така, както искаш да се държат с теб" и точно това беше причината красавицата да е толкова мила и добра с всички.
-Тази година ще ми е за първи път.
Изрече тя и отпи от кафето си, а сервитьорката дойде, за да вземе поръчката на господина.
-Досега се занимавах предимно с отглеждането на магически създания за уроците на "Грижа за магическите създания" в Дурмстранг. А вие?

-Разбира се....
Завъртях очи и си оправих косата. Отпих от кафето, което мудната сервитьорка ми донесе. Не че беше лошо. но имаше и по-хубаво...
-..личи ти по завеения поглед....-казах с прокашляне...
Погледнах я в очите....
-Аз съм Силвер, какво повече да кажа за себе си...
Облегнах се назад:
-Не че и това което ти правиш, не е важно, животните, растенията, кактусите и другите...-махнах с ръка...
- " НЕЩА" ... които ни заобикалят, също са.... оф.....
Отпих отново от кафето си...
-да, да, животните са умни ......
Вече губех интерес, това беше лошото на момичета след определена възраст... те ГОВОРЕХА!!!!

Дезидерия просто го гледаше и само мълчеше. Можеш да го опишеш с ... как беше думата ... отегчителен? Не!. Сноб? Не! ... Досаден!. Точно така, досаден. Той беше точно това. Мислеше се за нещо повече, което е много грешно. Сигурно след себе си нямаше да остави никакви по-значими дела, но какво толкова ни пукаше.
Валете повика сервитьорката и и плати. Погледна отново Силвър и само въздъхна. Щеше да е грубо ако не си кажеше поне името, но той досега беше крайно груб, а защо на нея да и се падаше честта да е добричка? Е нали винаги играеше тази роля, още веднъж нямаше да е проблем.
-Дезидерия.
Отсече като с нож, който профучава покрай теб и те порязва по бузата, а кръвта, която се стича от раната ти просто обагря лицето ти. Тя се поогледа. Скоро щеше да се стъмни, което беше малко притеснително.
-И ако смея да кажа. С извинение ако съм груба ... магическите създания са толкова важни, колкото сте и вие. Ако не съществуваха те, то света нямаше да знае и за магьосниците и магията.
Това беше изказването и за края на разговора им. Последва едно извинение и Валете стана от мястото си. Каза му, че вече ще се прибира и тръгна по пътя си.

-Хубаво име..-отсякох на свой ред. Всъщност не помнех имена никога. Но да кажеш на момиче че името й е хубаво, не зависи какво е, си е винаги добра идея. Кимнах и после май трябваше да замълча, но уви:
-Да, разбира се, нещо..... както кажеш... но последно идваш ли у нас или....
Вдигнах ръце към нея и се поизправих и после погледнах и към сервитьорката:
-Твоята смяна пък кога свършва, бедно момиче, което трябва да се възползва от красотата си, преди да завехне....-изведнъж се усетих че Вале се отдалечава....
-Кимни за "ДА"... поне.....
Скръстих вежди за малко....

Вече тотално и падна в очите. Ама честно, как вселената е създала този човек. Толкова дразнещ, толкова самовлюбен. Просто е кошмарен. А Дези изобщо не се ядосваше досега. То май си и личи това. Искам да кажа коя 36 годишна ще видите без поне една бръчка, защото личицето на тази красавица е като от порцелан.
-Кимни за "ДА"... поне...
Тя се спря и погледна звездата на шоуто. Само като го гледаше и идеше да му забие един, но е дама, а това не е държание, подобаващо на една жена. Валете хвърли и един поглед на сервитьорката и само и посочи с глава да се прибере преди да си е изпатила. Върна погледа си към Грейстоун и се усмихна все така галантно и чаровно.
-Само в мечтите ви.
И с това сигурно той беше забит в земята или поне такъв поглед извади. Нека му. Така му се пада. Не трябва да си играе с къде, къде по-млади от него по този начин. Валете се врътна на точката си и просто продължи по пътя си. След такъв ден имаше нужда от една доста дълга вана, с релаксираща музика и чаша вино.

Стоях втрещен. Кои не би се втрещил, всеки път когато видя някоя актриса така да драматизира извън театъра ми идеше да ръкопляскам. И ето сега, ръкоплясках и виках:
-Браво!!!
След това се обърнах към затичващата се сервитьорка и после погледнах през прозореца:
-Разликата между момчета и джентълмените е че едните имат мечти, а другите.... купуват си нови мечти, след като предишните са били изпълнени и омръзнали....
Погледнах към някои разсеяна и лесно впечетлима девойка, от групичката със студентки и я погледнах дълбоко в очите. Доближих се и отренирана реплика казах:
-Бъди ми мечтата, тая вечер......

Вървеше по улиците и носеше котлето с нещата си в едната ръка и кошницата в другата. Накрая изморена седна на една пейка. Постави котлето си на пейката а кошницата на коленете си. Въздъхна и се загледа в небето не разбираше какво толкова беше направила че Катрин да й отговори така остро. просто я отблъсна. Затвори очи и една сълза се стече по окото й. Отвори очи й я изтри. Въздъхна и просто гледаше небето

Денят продължаваше да си върви, но поне списъка беше свършил. Момчето си бе взело поука от миналата година и успя да си набави всичко необходимо за новата учебна година. Дори му остана малко свободно време. Шон си бе наумил дори и да се поразходи, все пак можеше да види нещо интересно което да поиска. Тръгна безцелно по улицата и се оглеждаше внимателно. Навсякъде имаше светещи, мърдащи и какви ли още не измислици на мъгълокръвни магьосници. Какво евтино забавление за вълшебници без класа. Просто евтини боклуци, без стойност, без история. Младият Гордън искаше да си купи антика. Нещо принадлежало на някой велика фигура в света на магията. Може би с огромна доза късмет можеше да попадне на някой търговец, който притежава предмети свързани с историята, може би самата манерка на Барти Крауч младши. Вероятността да я намери изглеждаше направо нищожна, но все пак си беше оправдание за мотането. Изведнъж изневиделица някакво тяло връхлетя отгоре му и почти го събори, но все пак имаше щети. По мантията на момчето имаше едно голямо петно мастило. Сега беше времето да прояви интерес към човека, който го бе нацапал. Погледна към земята и видя някакво момиче да лежи точно пред него:
- Благодаря за декорацията, но нямаше нужда! - Заяви със сарказъм Шон. Тя изглеждаше разсеяна и позната. Беше я виждал някъде, но къде? - Познаваме ли се? - Все пак не изключваше възможността да я познава от някъде. Една от възможностите със сигурност си оставаше тази, че може би я наранил или обидил в училището. Това му се случваше доста често. Младата дама придоби още по - объркан вид, все едно не знаеше къде се намира. Тя трескаво започна да се оглежда и младият Гордън се сети от къде му е позната. Само преди броени минути я беше видял в компанията на по - голямо момче. Това бе и причината засега слидеринецът да не потърси отмъщение, а просто да изчака и да види до какво може да доведе това. Все пак неговата семейна чест изискваше отмъщение. В това време непознатата се опита да се изправи и може би щеше и да му каже какво толкова я беше прихванало, че въобще не внимаваше дори и като върви. Докато очакваше някакъв отговор, по улицата вече течеше малка рекичка от тъмно мастило...

Интересно от къде имаше това самочувствие, та дори се опита да го приравни на мътнородите. Шон й хвърли още един поглед и се опита да разбере от къде идва тази надменност. Изглеждаше като всички останали девойки на нейната възраст. Дълга коса, очи, нос или просто казано нищо ново. Тогава от къде можеше да идва тази наглост и да си позволи да обижда член на рода Гордън? Този път трябваше да отвърне на предизвикателството и реши да заложи на сарказъм и ирония:
- Извинявам се, Ваше Величество! - Изтърси момчето и се поклони артистично. Тя все още продължаваше да лази по земята и да се опитва да си прибере нещата. - Надявам се, не съм ви попречил на кралската разходка! - Младият Гордън беше набрал инерция и изглеждаше няма да спре. Отначало изглеждаше, че непознатата се опитва да го игнорира, но Шон забеляза как се мръщи и цупи. Явно имаше ефект. Също му направи впечатление как хората и децата подритват и предметите на момичето, докато тя се опитваше да си ги събере. Затова, слидеринецът се дръпна малко настрани, за да могат още хора да й подритват покупките. Така и стана, всеки който минеше задължително засичаше нещо от пазарната чанта и го изпращаше на някъде. Горката девойка всячески се опитваше да ги хване. От страни приличаше на малко коте, което гони кълбо прежда. По устните на Шон започна да се образува маниакална усмивка. Гледката на която беше свидетел го правеше изключително щастлив. Винаги се чувстваше добре когато успее да унижи някой и то публично, а този случай изглеждаше всичко вървеше по план. Сега бе и времето да сложи още малко масло в огъня:
- Е, всемогъща, как е да пълзиш в краката на мътнороди? - Почти изсъска младият Гордън и се надвеси над нея. Вече всичките му зъби бяха навън в някакво подобие на усмивка. Днес определено беше добър ден. Вярно дрехата му бе съсипана, но пък успя да се изгаври с млада девойка и то пред всички. Това му доставяше удоволствие. Тази вечер със сигурност щеше да спи спокойно. Искаше му се всеки един негов ден да протичаше така. Това само още повече го караше да се гордее със себе си, своя род и дома в който учеше. След миг разсейване мислите му отново бяха концентирани върху малката, нещастна мома. Нямаше търпение да види реакцията й след всичко това...

Стибънс въздъхна недоволно. Погледна палеца си и стана. Имаше много проблеми пред магическия свят, а едно порязване по пръста просто би дало възможност да махнеш с пръчката и готово. Но за съжаление Пондър (да, така се казваше горкото момче) имаше някой предубеждения както към магията, така и към собствените си способности.
Бавно , като сироп в глава му се подкара същия, сякаш вечен спомен. Как Илеон размахва пръчката към него. Момчето от Слидерин дори не подозираше какво го чака. Тогава дори Стибънс не знаеше. Просто в клуба по дуелиране имаше състезание, а Пондър се издигаше все по-високо. Скоро можеше да стане шампиона на училището... и именно този дуел завърши с много неприятен резултат.
Той прогони спомена с ядно потърсване на глава и засмука пръста си. Стърчеше пред Флориш и Блотс с новия си справочник за ренесансовите магьосници и като първия олигофрен се беше порязал на страница. Сега Изчакваше да се затвори сама, да вади пръчката си, му ставаше вече не особено приятно. Прецени, че ще го понесе като мъгъл. Идеята да обърка нещо и да му пораснат косми под кожата или кой знае какво, беше крайно, да не кажем Безкрайно неприятна.
Пое бавно напред, стиснал книгата, убеден, че вечно ще си остане с една кървава резка по ръка на 391ва страница. Не, че е голяма загуба, но си оставаше неприятно.

Катерина си стоеше на пейката и гледаше небето когато изведнъж осети една сладка и позната до болка миризма... Кръв... Да тя усети кръвта.. Опита се да се сдържи но не успя...Аромата на тази течна и алена наслада надделя. Момичето усети как лицето й се променя и чертите й се изострят а очите й почерняват...Да тя беше жадна. Не беше пила от дълго време... Бързо си сложи очилата и стана бавно. Не беше нужно да се оглежда просто последва аромата. Излезе пред проф. Стибънс. Погледна го през очилата си. Видя че си е порязал пръста. Затвори очи и се опита да се успокой. Бавно аромата изчезна. В това време Злодеида беше изскочила от кошницата си и беше скочила върху професора.
Злодеида не... -изпищя момичето и се опита да хване котката. - Много съжалявам сър.

Има всякакви хора по света. Някой се страхуват от котки, кучета, мишки, хлебарки, паяци, и дори знам човек, който се страхува от сирене. Но признавам си, без да хваля излишно нашият герой, Пондър Стибънс беше труден за плашене. Но да вземем под внимание идеята, че се намира на улица, препълнена с магьосници и не само, и внезапно се появява котка. Едра, с размерите на застрашително навлизащ в пубертета рис, котка сякаш се магипортира от нищото и се вкопчва в наметалото му.
Не знам дали знаете с какво е прочута Британия. Две думи - австралийска вълна. Високото качество на вълнените сака е основната причина за икономическото развитие на страната през викторианската епоха. В резултат на това имаме текстилен монопол в собствения си пазар и най-важното в случая - защита. Защото макар и топлеща, вълната беше не особено гъвкав материал, особено в степаните евтини сака.
Пондър никога не бе бил толкова доволен, че не купува полиестерни дрехи. Здравият ръкав го предпази от комплекта остри като бръсначи нокти на котката. Животинчето обаче без да променя изражението си се задържа за миг, след което бавно се спусна по плаща оставяйки дълги съвършено равни срезове по плата, докато не стигна определено ниво и после пусна за да се приземи на пода с величествен жест.
- Няма нищо - отвърна мрачно и някак патетично професора, докато гледаш котката, която не само че не изглеждаше виновна, но дори като е ли се гордееше с постигнатото. - Няма да пострадам, особено...
Сериозно погледна момичето и се намръщи:
- Извинете, с кого говоря госпожице?

Кат погледна професора засрамено и наведе поглед. Върна "милата" си котка в кошницата и погледна към съдраното и съсипано сако на мъжа.
- Извинете, с кого говоря госпожице? - попита той сериозно и намръщено.
Тя се изплаши и отново погледна надолу и се скри зад очилата си казвайки тихо и плахо.
- Аз съм Катерина Петрова сър и много съжалявам за това което котката ми, Ви причина.
Погледна отново към пухкавата си котка която мъркаше доволно. Може и трябваше да послуша продавачката в магазина и да беше взела друга котка или сова. Но тогава в съзнанието й излезе пресния спомен че тя беше взела котката именно заради приликата в характерите им. Момичето погали котката си и погледна решително професора.
- Готова съм да платя за щетите по сакото ви.

Пондър се стреса от думите ѝ.
- Не моля ви се, това е само малко плат.... все пак не можем да очакваме от хората, че това е просто котка. Не можеш да носиш отговорност за котката си.
Вярно си е. Да имаш котка непременно водеше до проблеми. Все пак говорим за биологичен вид, който с удоволствие показва задника си на всички и въобще не се смущава от показа и нищо не го стряска.
- Ако е такъв проблем, можете да ми кажете коя сте.
Замислени, той се вгледа в нея. Не му приличаше на ученичка. Замислен, Пондър се приближи внимателно и се вгледа в домашния любимец. Котката отвърна на погледа му с характерна за вида им надменост и известно нахалство. Оставаха си обаятелни животни, независимо от характера.
- Много особена котка, ваша ли е?

- Да моя е. Казва се Злодеида, взех си я днес докато пазарувах за училище.
Каза Петрова спокойно. Отметна косата си и погледна професора спокойно.
- Името ми е Катерина Ван Алън Петрова. - усмихна се лъчезарно момичето. Така се разкри детския й и невинен вид. Който обикновено не се виждаше често.
- А вие кой сте?
Катерина погледна любопитно стоящия пред нея мъж. Погледа й мина през високото му стройно тяло към тъмните му очи. След това погледа й мина през черната му коса и носа. Изглеждаше млад. Кат си помисли че сигурно е ученик може би шести и седми курс.
- И вие ли сте ученик? - премигна невинно момичето и го погледна с шоколадовите си очи

Пондър я погледна озадачено. Първо помисли, че не е чул добре. После, че не говори на него и накрая, че е смес от комплимент и флирт. Автоматично отхвърли второто.
- Ученик ли? Аааа, не, не...
Той помаха леко с ръка и бръкна във вътрешния си джоб. И започна да вади... и вади и вади... Магическата пръчка на всички варира между 20 и 40 сантиметра средно. Пондър потупа по скъсаното наметало с пръчката си и тихо прошепна: Репаро. Длъгнестият израстък от тъмен махагон, с цвят на кон, напомняше повече на права диригентска палка, от колкото на на магическа пръчка. Докато я прибираше с доволен от резултата вид, Пондър си позволи да отговори, най-после.
- НИщо подобно, госпожице Петрова. - произнесе името ѝ с твърд източен акцент за да подскаже, че не е паднал от Уймбълдънска круша. - Аз дори съм преподавател.
Протегна доволен, макар и притеснен ръката си на новата си позната.
- Стибънс... - гласът му увисна. Обидното име сякаш надвисна над него като буреносен облак, - Пондър Стибънс, преподавател по история на магията. Още не съм имал часове, но съм назначен и скоро ще съм на линия.

Гледаше със светнали очи как професорът прави магия и с каква лекота и бързина. Той сигурно беше много добър. Щом чу че е учител не можа да повярва.
- Но вие сте толкова млад сър.... тоест проф. Стибънс.
Засмя се леко. След това погледна към нещата си и забеляза учебника по История на магията.
- Интересно ми е професоре какво точно ще преподавате на първокурсниците.
Момичето се усмихна още по широко, разкривайки леко удължените си кучешки зъби. Пое ръката му и я стисна. След което я пусна и го погледна.
- Може и да ви питам на колко сте ако не е много нахално и нагло от моя страна.

Гордоста се загнезди в гърдите на Стибънс. спомни си кога за последно се беше гордял така и побърза да се отрезви от радостното усещане.
-Ами аз едва започвам, така че в действителност ще се уча заедно със курсовете. Забеежете, че преподаването не е само разказване на един и същи урок. Основното при него е поднасянето на информацията в подходящ за разбиране вид. Имам предвид, че Историята на Магията винаги е била проблемен предмет и често е отбяван от по-активните ученици.
Пондър се прокашля и продължи с важен вид.
- Имам намерение да променя това, в противен случай се очаква, че няма да имам работа още дълго. Учениците му ще се запознаят първо и основно със началото на историята. Времената толкова древни, че се стига чак до теории, които дори магьосниците не смеьт да говорят за тях. Например Легендата за великата война.
Внзапно замръзна, при усмивката и последния и въпрос:
- М-м-моля? - примигна той и се окопити бързо.
- Аз съм още млад. Само на 23...
Загледан в усмивката ѝ, той си спомни истории за отворени прозорци, прозирни нощници и писък, разкъсващ нощта... а така не му отиваха нощници.

- О но вие сте толкова млад!
Възкликна тя не можеше да повярва, че стоящия пред нея учител действително е на 23 години. През съзнанието минаха много нелепи и глупави мисли една от която че и той е бил ухапан и пие кръв. Огледа го отново но не забеляза нито кожата му да е много бледа. Нито имаше други странни симптоми. Беше просто обикновен млад човек.
- Сигурна съм че учениците ще харесат вас и предмета ви. Приличате ми на готин преподавател.
Усмихна се отново. След което остави котела с нещата си на пейката. Погледна отново към спящата си котка в кошницата и след това седна на пейката на котелата си. Беше изморена след цялото това пазаруване. Сети се за Катрин. Но отпъди мислите за нея.
- Професоре вие имате ли домашен любимец? - попита с любопитство. - Извинете за този тъп и може би странен въпрос но приличате на човек който обича животните.