Свободно из улицата...

Гордоста се загнезди в гърдите на Стибънс. спомни си кога за последно се беше гордял така и побърза да се отрезви от радостното усещане.
-Ами аз едва започвам, така че в действителност ще се уча заедно със курсовете. Забеежете, че преподаването не е само разказване на един и същи урок. Основното при него е поднасянето на информацията в подходящ за разбиране вид. Имам предвид, че Историята на Магията винаги е била проблемен предмет и често е отбяван от по-активните ученици.
Пондър се прокашля и продължи с важен вид.
- Имам намерение да променя това, в противен случай се очаква, че няма да имам работа още дълго. Учениците му ще се запознаят първо и основно със началото на историята. Времената толкова древни, че се стига чак до теории, които дори магьосниците не смеьт да говорят за тях. Например Легендата за великата война.
Внзапно замръзна, при усмивката и последния и въпрос:
- М-м-моля? - примигна той и се окопити бързо.
- Аз съм още млад. Само на 23...
Загледан в усмивката ѝ, той си спомни истории за отворени прозорци, прозирни нощници и писък, разкъсващ нощта... а така не му отиваха нощници.

- О но вие сте толкова млад!
Възкликна тя не можеше да повярва, че стоящия пред нея учител действително е на 23 години. През съзнанието минаха много нелепи и глупави мисли една от която че и той е бил ухапан и пие кръв. Огледа го отново но не забеляза нито кожата му да е много бледа. Нито имаше други странни симптоми. Беше просто обикновен млад човек.
- Сигурна съм че учениците ще харесат вас и предмета ви. Приличате ми на готин преподавател.
Усмихна се отново. След което остави котела с нещата си на пейката. Погледна отново към спящата си котка в кошницата и след това седна на пейката на котелата си. Беше изморена след цялото това пазаруване. Сети се за Катрин. Но отпъди мислите за нея.
- Професоре вие имате ли домашен любимец? - попита с любопитство. - Извинете за този тъп и може би странен въпрос но приличате на човек който обича животните.

Той се вгледа в нея. Нещо не схващаше, но отдаваше това на слабия си обществен опит и светска недодяланост.
- Да, аз на това разчитам главно - проточи той несигурно. - Понеже нали трябва да се събуди интереса на учениците към миналото....
Замислено той се вгледа в спящият домашен любимец на събеседничката му. След внезапният скок, котката моментално беше преминала в най-сладичкия и незабележим режим на света. Можеше да я помисли човек за препарирано животинче, ако не бяха резките по ръкавите на сакото му.
- Ами честно казано - започна той притеснено, - Когато бях малък, майка ми искаше да ме занимава с животни. Всякакви. Показа ми тролче, гномове, дори искаше да си вземем дракон, но създанието беше направо...
Учителят потрепери и се намръщи. Излюпването на дракончето им коства къща. И косата на баща му. Всъщност този спомен не беше чак толкова неприятен.
- Сега нямам никакво домашно животно, освен служебната пощенска сова която ми оставиха.

- Сигурно е било невероятно да имате дракон.
Момичето се засмя леко. Опита си да си представи малко драконче. В съзнанието й се създаде образ на малко змие подобно същество с криле бълващо огън а след него тичащи няколко човека гонещи го из къщата си. Въображаемото й драконче изведнъж се обърна към тях и подпали задните части на един от преследвачите. Засмя се отново след което въздъхна.
Изведнъж облаци закриха слънцето. Времето изглеждаше мрачно. Кат гледаше към небето и не забеляза тъмната фигура която вървеше към нея. Момичето стана от пейката за да може да си облече елечето и се блъсна в тъмната и качулата фигура.
- Аз съжалявам не ви видях. - започна тя и погледна към човека стоящ пред нея. Но тогава забеляза лицето му. Същото лице от преди 4 години. - Ти но как е възможно.
- Внимавай повече малката. - изсъска той и й показа удължените си зъби след което изчезна.
Катерина гледаше след него. В съзнанието й изплува спомена да онази студена декемврийска вечер когато същия този човек я беше ухапал и превърнал с чудовището което се криеше зад милата усмивка и невинните шоколадови очи. От тогава тя правеше всичко възможно да се държи нормално и да не показва това жадно за кръв "чудовище". Надяваше се че в училището ще намери отговори на въпросите си.
Съвсем забравила за събеседника си Петрова позволи на няколко самотни сълзи да се стекат по лицето й.

Стибънс понечи да отвори уста, за да отговори за многото неудобства при отглеждането на създание, което може да ти изяде кучето ако не гледаш, ако трябва дори и моето кутре ако не се оглеждах внимателно. Тогава стана свидетел на сблъсъка и зяпна в непознатия.
Диагон-али по принцип беше като сборище за всеки магьосник или магическо същество на територията на Великобритания, ако не и в цяла северна Европа. Така че да видиш кого ли не беше като здравей и здрасти. Но този беше зловещ като малко неща с които Пондър се беше сблъсквал.
Объркан и стреснат от внезапния сблъсък, той само проследи с очи как качулатия се изнесе тихичко. Смесвайки се с тълпата, непознатият се стопи и изчезна, сякаш никога не го е имало наоколо.
- Хората напоследък са направо... - Почна той и премести поглед от мястото където изчезна човека, към събеседницата си. Облещи се объркано и се приближи.
- Моля ви се, госпожице Петрова... Катерина... Кат... моля ви се, не се стресирайте. Какво има, да не ви заболя нещо? Или той...
Метна поглед през рамо и попита отново с по-плътен и мрачен глас:
- Познавате ли го този

- Моля аз... ам какво. Не съм разстроена. Просто ми влезе нещо в окото.
Тя изтри сълзите бързо и се усмихна фалшиво. Беше проявила момент на слабост... И още по важното беше че го бе показала пред учител. За нея това беше равностойно на смърт или още по лошо.... Тя погледна към професора след което се огледа наоколо. Нямаше и следа от качулатата фигура.
- Не спокойно професоре нищо не ме боли.
Това не беше лъжа, а може би беше частична лъжа. Тялото й или нещо друго физическо не я болеше. Болеше я сама сърцето и душата. Болеше винаги когато зъбите й се удължаваха, когато лицето й се изостряше и когато очите й от нежни и шоколадови ставаха черни злобни, мрачни и зловещи. Болеше я винаги когато изпитваше жажда. Винаги когато чудовището в нея взимаше надмощие.
Чувайки последния въпрос на младежа пред себе си тя се обърна към него и го погледна. Обмисляше как да формулира правилно отговора си. Как да му кажа какво или всъщност беше този "мрачен и мистериозен" досадник който се блъсна в нея. Отвори уста да отговори но пак я за затвори. Прочисти гърлото си и каза тихо:
- Може да се каже че да. Смисъл и преди съм го виждала. Идвал е един или два пъти в къщата на баща ми. Но не е свестен човек. Зад прекрасната му маска се крие истински дявол.
Момичето се засмя след тези думи и отметна косата си.
- Но това си е моето мнение.

- Това е естествено за красивите хора - махна с пренебрежителен жест преподавателят. - Прекалено са надменни, прекалено глупави, прекалено жалки. КОгато се научат да въртят пръчката, впрват, че са избрани от съдбата и с весело вдигната глава, арогантно размахват юмрук под носа на съдбата.
Пондър въздъхна и погледна момичето.
- А вие, млада госпожице, май премълчахте някои факти за себе си. Особено такива от вашето естество на работа.
Той вдигна внимателно пръста си и леко го притисна в палеца си. Раничката се отвори с лютива болка, но една едра капка кръв грейна алена на ръката му.
- Май не по-желахте да споделите че сте вампир?

Щом усети кръвта лицето се промени. Зъбите се показа. Момичето извърна поглед опитвайки се да прикрие това.
- По добре върнете лепенката на мястото й.
Гласът й беше тих и зловещ. Момичето го погледна с черните си очи. Всичко в нея й казваше да го нападне и да впи зъби в вратът му но малка част от разума й я спираше. Знаеше че не е редно и че ако го направи всички хора по улицата ще разберат каква е. Пусна косата пред лицето си и прикри очите си с очила. Отдръпна се няколко крачки назад.
- Как... Дори баща ми не знае? Как успяхте да разберете.
Стараеше да говори нормално и да не мисли за тази алена наслада която изпълваше цялото тяло на Стибърн.
- Ще кажете ли на някого?
Веднага изстреля следващия си и последен въпрос. Чиито отговор я интересуваше най много.

Вдигнал рамене в неясна почуда и известно недоверие към заобикалящият го свят, Пондър просто засмука пръста си, за да спре кръвта.
- Аз съм учител по история, аз помня много неща, едно от които е, че вампирите са едни от създанията, които прикриват лицата си. Понякога са прокълнати от съдбата си, понякога им харесва и лесно се адаптират към своето съществуване на Несмърт. Но имат отличителни белизи, някой истински, други за объркване. Но отразени в множеството справочници и исторически трудове, излезли до сега.
Погледна пръста си и пак пъхна ръка в джоба си, където напипа носна кърпа.
- А и не можете да кажете, че сте много добра в прикриването. Дори аз не можех да си затворя очите за това...
Щом чу последният ѝ въпрос, учителят се намръщи сериозно и заговори високо и ясно.
- Това не е моя работа. Не искам да бъда нахален, но нека просто кажа, че това си е ваша работа а освен това не искам да се окаже накрая, че съм преценил грешно. Убеден съм, че ако решите да се възползвате от някого, той няма роблеми

Момичето се възмути щом чу последните му думи. Стана рязко и го погледна разгневено.
- Ако си мислите че на мен ми харесва да съм такава. Много грешите.
Без да казва нищо момичето си взе нещата и тръгна отново самичка из улицата. Вървеше бавно. Щом се увери че професора не я вижда се скри в една малко алея. НА нея нямаше хората. Момиче седна на първата пейка която видя и се сви. Сви краката си до тялото си и ги обви с ръце. Зарови лицето си в коленете и се разплака.
Катерина мразеше това което е. Мразеше се и беше готова на всичко да се откаже от "безсмъртието" и вечната младост. Искаше нормален живот, но не получи това което искаше. След миг осети как котката забиваше ноктите си в кожата й. Повдигна поглед. Злозеиде се беше измъкнала от кошницата и сега се сви до Катерина. Тъмнокоската се усмихна леко и погали животинката си.
- Ти ще пазиш моята тайна нали коте?
Котката почна да мърка. Кат се усмихна. Извади китарата си и почна да свири една тъжна и самотна мелодия.

Стибънс вдигна ръце и се намръщи.
- Не, въобще нямам това предвид. Боже...
Професорът се помъчи отново да привлече вниманието на Катерина, но за съжаление, не постигна никакъв ефект. Котката изглежда ѝ се струваше по-важна от него.
Той само вдигна рамене и се изправи. Погледна след нея и я загърби притеснен.
- До скоро... госпожице...
И пое нататък зачервен и гузен.

Продължение от сладоледения салон

- Госпожице Чадуик, каква приятна изненада - в гласът на старата жена седяща в сенките на улицата се долавяше нотка на сарказъм. Но пък нещата се нареждаха по-добре от колкото беше предполагала. Рики Чадуик бе доста своенравен аврор, но доколкото знаеш имаше силна връзка с Мелинда, което щеше само да е от полза.
- А вие сте? - без да дочака отговор се обърна към приятелката си и попита - Тя с теб ли е Мел?
- Засега - казаха едновременно мис Сънбърн и Мелинда.
- Бихте ли ни запознала Гордън - пак този глас карайки те просто да откликнеш без да е директно заповеден.
- Рики, това е Мис Сънбърн, мис Сънбърн това е Рики Чадуик.
- На улицата не е особено удобно да говорим мис Чадуик, но вашата приятелка има леки проблеми с баща си, за които вие вероятно бихте могли да ѝ помогнете?
Ще да им разкаже някаква подходяща история разбира се, примерно че баща ѝ е бил в неподходящото време на неподходящото място, а не че е нападнал ученици от Хогуортс. Да това трябваше да мине, а същевременно щеше да наблюдава Чадуик и Гордън, годините я бяха научили, да разпознава емоциите по лицата на хората почти толкова добре колкото да беше легимант.

Много бързо се окопа. В министерството може и да са почнали да стягат редиците или пък просо е попаднала на „калинка” с по-корави крилца. Опита да прикрива емоциите си издаваше несигурността във внезапно създалата се ситуация. Трябваше да обмисли как да подходи, а ако предполагаше правилно в момента Рики Чадуик стискаше магическата си пръчка под мантия си готова да я използва при някоя „грешна” стъпка то страна на Сънбърн. Тя въздъхна една идея по театрално от необходимото:
- Момиче, министерството не е това което беше. Нима не четеш пресата? - кимна към един връгалящ се по улицата брой на пророчески вести от първа страница на който просветкваше някаква битка в парк. - Смъртожадните са плъпнали навсякъде. Както заеш това че тъмния лорд бе победен не унищожи и организацията му. А някой стари грешки продължават да се наказват въпреки че вече са платени. Същото е с мистър Гордън, заради младежкото му увлечение по тъмните сили и някой наблагоприятни събития довели го на лошо масто в лошо време отново е паднал жертва на предрасъдъците и любимото ти министерство. Стормхоук си търси изкупителни жертви и каква по удобна от един почтен човечец с „минало”. Колкото до моето скромно участие в историята, баща ѝ - кимна към Мелинда - явно е успял да ми прати сова преди да го оковат, защото при мен пристигна такава с ето тази бележка...
Старицата почна да рови в дамската си чанта и измъкна опърпано парче пергамент с почерка на мистър Гордън и следния текст:

Ч. Гордън написа:Аврорите са по петите ми, кажи на М. че я обичам и винаги съм я обичал.

- Кой друг може да е М., освен любимата му блудна дъщеря? - чаровно се усмихна старицата. Естествено че бележката беше пристигнало по сова и това беше достатъчно голяма част от истината. Освен това Гордън наистина бе арестуван от аврорите. - но моля проверете и вашите източници, предполагам че ще откриете „сигурни и достоверни” доказателства за вината на бащата на приятелката си. При това от „достоверни” източници и „свидетели”...

Ех тази припряност вървяща с младостта. Все бързат да вадят пръчките си и да ги размахват, все мислят, че магията е всемогъща и може да я подчинят на волята си. Деца!
Вдигна поглед на горе, за да помисли и видя една дребна черна птица кацнала на стрехата на сградата до която бяха застанали. Перцата бяха толкова черни, че почти синееха. Старицата ѝ се усмихна като на стар приятел и впери стоманения си поглед в младата аврорка.
- Не са ли те учили, да не водиш магическата си пръчка ако няма да я използваш мила моя! Вцепени се!
- Протего! - рязко опита да блокира Рикки.
Не последва никакъв сблъсък на заклинания. Все едно проклятието не бе запратено към нея. Аврорката може би се притесни за приятелката си защото рязко се извърна към Мелинда, но и тя не бе поразена. Двете млади жени впериха не разбираш поглед в старицата и точно тога нещо тупна в краката им. И двете инстинктивно подскочиха назад, а възрастната дама се наведе и вдигна падналата в краката им черна птица.
- Животът е твърде преходен мили мой. В един момент си седиш на стрехата и шпионираш хората, в следващия изневиделица те застига проклятие и - натисна с палец и прекърши врата на парализирана птичка - животът ти приключва. Ето на, да вземем за пример тази американска черна врана и нека за удобство да я наречем... Роджър. Роджър си мисли, че ще живее вечно или поне или пък въобще не мисли за смъртта си. Прелита безгрижно атлантика и се нанася безметежно в ареала на някой по-голям хищник даже не предполагайки, какво може да го сполети и ето какво го сполетя - протегна се настрани и пусна мъртвата птица близкото кошче за боклук, което тъкмо бе изпразнено от едно домашно духче. Духчето изгледа вещицата със смес от недоволство и страхопочитание, бръкна тоново в кофата и прибра мъртвото телце в торбата си, след което продължи по улица към следващото кошче.
- Колкото до Гордън, щом сте толкова добри приятелки вероятно знаете, че напоследък бяха... леко отчуждени с дъщеря си - килна леко глава колкото да провери дали това ѝ е известно или го научава сега, - а пък ние с него от известно време имаме по-близки взаимоотношения.
Обърна се към лечителката с някаква извинително съжалителна гримаса на лицето.
- Мелъни, извинявай, че трябваше да го научиш по този начин, но приятелката ти Чадуик е наистина добра в измъкването на информация от простосмъртните, когато си го науми - в димите имаше някакво много тънка и солено горчива нотка. нещо средно между вина и сарказъм. Разбери, аз бих желала вие с баща ти да подобрите отношенията си или поне да ги възобновите. Затова и се зарадвах на срещата ти със старата ти приятелка мис Чадуик, която може да ти помогне, а може и да не ти помогне ако реши - последното макар и казано на Мелани определено беше насочено към Рикки. Бих предпочела вие двете да се заемете с това, макар, аз от своя страна да бих могла да повикам помощ с едно щракване на пръсти... образно казано.
Усмихна се и щракна с пръсти.


пост за парички