Виадукта

Трябваше да намеря камъкът Хаулит на всяка цена! Нуждаех се от него, за да си направя махало, за да мога да се явя в следващия час по Пророкуване. Нямаше как да го пропусна. Но не знаех къде да търся. Вече бях претършувала Общата стая на Слидерин, тайно надявайки се там да има някой скрит, оставен за мен. Е, нямаше. Значи трябваше да се постарая малко повече и да се разровя на място, където имаше реален шанс да има. Едва ли имаше някъде из замъка, значи решението беше само едно – навън! Започнах с обиколка около Забранената гора, но там имаше предимно боклуци и Лунни камъни. Е, след като осъзнах, че няма какво да намеря, тръгнах към двора на Хогуортс. Там се заговорих с едни познати и накрая тотално забравих на Хаулита. Какво да направя като клюкарските разговори с приятелките са по-интересни от някаква задача и то по Пророкуване? В крайна сметка те се прибраха, вече започна да се стъмва, а аз не бях направила нищо. Не ми се занимаваше и утре да ходя из храсталаци да търся... трябваше да го направя днес.
- Акцио Хаулит! – добре, че всички се бяха прибрали, та не ме зяпаха, защото изглеждах странно със сигурност.
Не стана нищо. А аз се надявах, че ще подейства... Тъжничко. Исках този Хаулит – грабна ме още от пръв поглед. В описанието се говореше за сънища, мисли, видения. Неща на духовния свят, този отвъд. Говореше се и за шесто чувство – интуицията ми никога не ме предаваше. А освен това на картинката поне, изглеждаше страхотно. Трябваше да го имам! Нямаше да се откажа, ако ще да обиколя целият Хогуортс, използвайки магията Акцио.
Вече бях обиколила целият двор и още нямаше нищо. Думите от преди половин час вече нямаха такова значение, защото бях изморена, гладна, а вечерният час започваше след 10 минути, така че трябваше да се прибера. Е, каквото такова. И утре е ден все пак... Реших да се върна от Вуадукта, огромният мост, свързващ двора и приземния етаж. Вървях по него, беше тъмно и нямаше никой. Повечето на мое място биха се стреснали, защото освен това, се чуваха и някакви викове от Забранената гора, но аз не се. И по-страшни неща са ми се случвали.
- Лумос! Акцио Хаулит! – и без това си бях извадила пръчката, за да си светя, та дай да пробвам за последен път.
Тайно знаех, че няма да стане нищо, но тогава нещо ме удари по гърба. Какво? Мислех, че съм сама тук.
- Кой ме уцели, мамка му?! – със скоростта на светлината се обърнах назад – Лумос Солем! – пръчката ми засвети още по-силно и цялото място бе окъпано в светлина, но нямаше никой.
Странно. Да не би преди малко да съм си въобразила нещо? Ох, този ден си беше странен. И тогава го видях... един Хаулин стоеше на земята, красив и излъчващ лека светлина, сякаш си имаше специална енергия. Беше млечно бял с черни ивици. Беше уникален. Значи все пак е станало. Набързо го взех, превърнах го в махало с формата на триъгълник и се прибрах в замъка, точно преди да започне вечерния час. Нямаше смисъл да си навличам неприятности и то заради едно домашно.