Къщата на пазача на дивеча

Минава полунощ, а аз още не мога да заспя. Не защото още не съм получил честитки, не заради възрастта - годините изобщо не ме притесняват. Ди знае, че съм на...колкото съм, но истината е, че всъщност сега точно ги навършвам. Днес. Успявам да заспя едва към 3 часа след полунощ. Сънят ми не трае дълго - четири-пет часа. Надеждите ми, че ще ми е почивен ден, бързо биват разрушени - налага ми се да свърша няколко задачки из Хогсмийд, лично възложени от директора. Какво да се прави, работата си е работа.
На връщане от Хогсмийд обаче се отбивам до къщата на пазача на дивеча. С годините се е променила. Станала е по-уютна, по-спретната. Разменям си две-три думи с пазача, успявам да го убедя да ми предостъпи жилището си за няколко часа следобед. Чаровен съм, какво да правиш, не ми трябва много, за да убедя някого... в каквото и да е.

Пропускам обяда в голямата зала. Завладян съм от едно присъщо за тийнейджърите усещане за предстояща среща. Бързам да се преоблека, да си оправя разрошения от вятъра перчем... едни такива щуротии се усещам, че правя, дето изобщо не са ми присъщи. Ех, пусти трепети на сърцето. Не питат като дойдат - искаш ли, не искаш ли, готов ли си, не си ли... Идват и те ужилват като пчела. End of story.

Успявам да хвана Мис Дилън точно на влизане в голямата зала, преди да е седнала да обядва. Така и не се бяхме уговорили предната вечер за час и място на срещата. Ако трябва да съм честен - дори и аз не бях мислил за това предварително, затова просто импровизирах. И да си призная - мисля, че идеята ми щеше да се получи добре. Колко добре - зависеше от Ди.
- Мисля да те отвлека... - прошепвам зад гърба й, разчитайки на елемента на изненадата, че се прокрадвам зад нея и не ме вижда.
- Саймън! - замалко да изпищи и да привлече вниманието на няколко ученика. Всъщност, да, точно така става - няколко погледа са насочени към нас. Държим се като професионалисти, разбира се. Но май не успяваме да ги заблудим. Все тая. Да вървят да плюскат в голямата зала, аз си имам планове.

- Ела с мен.
- Нека да ти честитя...
- После, после и ШШШШШШТ. - Полагам пръст върху устните й точно в момент, в който покрай нас. Желанието за честитка привлича вниманието им, но им давам знак с ръка да продължат по пътя си. Не ми се занимава с тях сега. Остава и да се разнесе новината, че имам рожден ден... и няма отървия.

Излизаме от голямата зала и въпросите започват.
- Какво правиш? Къде ме водиш? Трябва....
Изречението й секва по средата, вероятно се е засрамила. Кара ме да се засмея.
- Отиваме в къщата на пазача на дивеча. Просто ми се довери.

Цяла нощ се въртеше в леглото. Колкото и да се опитваше не можеше да спре съзнанието и нахлуващите мисли, а и не го искаше. Особено приятно и бе да си приомня сяка една изминала секунда от вечерта. Друго, което не и даваше мира се оказа избора на подарък. Наистина и беше много трудно да реши. Искаше да го зарадва, да го изненада, но реално само тази вечер разговаря с него и никак не бе сигурна в избора си.
Денят настъпваше и обещаваше, че да е по-хубав дори от предишния. Най-накрая на разсъмване Ди се измъкна от леглото. Нямаше търпение да се озове на Диагон Али  и да похарчи заплатата си. Освен подарък, трябваше да си изнамери и някоя нова рокличка, нещо хубаво, сладко и ... секси. Да, най-накрая и тя щеше да се опита да изглежда секси, не ученически сладка. 
Толкова бързаше, че дори не посети голямата зала за закуска, нещо много не типично за нея, просто веднага се магипортира на улицата. 
Макар и събота улиците бяха все още празни. Нормално, кой ли излизаше в девет сутринтта на пазар!? Всъщност, така беше по-добре за нея. Магазините са празни, няма навалица, избира спокойно, купува каквото си хареса и се връща в замъка, където трепетно щеше да очаква рожденника да я потърси.
Както и очакваше не се забави много. Лесно си избра тоалета, а подаръкът му намери в един нов и непознат за нея магазин. Малко, но претъпкано с много странни и редки предмети. Ако питаха нея, опасно беше да се продават толкова свободно. Можеха да се окажат в грешните ръце! Както и да е, не зависеше от нея и не е нейн проблем. Избра му времеврът, но не от тези малките, които бяха за врата, според продавачката този е много по-мощен и можеше да те върне още в създаването на света. Не знаеше дали ще му хареса, но в другите магазини не откри нищо интересно, а останалите предмети тук и се сториха доста... страшни. 
Магипортира се в замъка точно по обяд и разбира се веднага се насочи към голямата зала, нямаше намерение да пропуска обяда и без това стомаха и стържеше като котка, която я дерат. ММмм, вече усещаше невероятния мирис на храната, духчетата пак се бяха постарали, направо лигите можеха да и потекат.
- Мисля да те отвлека... 
Без да си криви душата, можеше да си признае, че когато го чу се стресна. Бяха и необходими няколко секунди, за да се усети на кой принадлежеше гласа.  Доста беше подранил, направо я свари неподготвена, още повече, че подаръкът му не бе опакован и можеше да го види без проблем.  
Искаше да му честити, да се гушне от радост в него, но вместо това мъжът я помоли да си мълчи. Колко жалко...
- Какво правиш? Къде ме водиш? Трябва....
Направи нов опит да получи информация, но отново нищо. Голяма тайна щеше да е явно. Вместо тя да му прави изненада, той щеше нея да изнанадва. Е няма що. И въпреки всичко, неочакваното отвличане, тайнствеността около него, когато го видя пеперудките в стомаха и се събудиха отново и забошуваша щастливо. Следваше го тихо, като отвреме на време му хвърляше по някоя широка усмивка. Много се радваше, че е с него, а и още повече сега беше обяд, не вечер както се бяха разбрали, тоест имаха повече време заедно. 
Най-накрая стигнаха до  къщата на пазача. Доста се бе променила от последната и визита тук. Разхубавила се е, явно си е сменила собственика. 
-Сами ли сме?
Интересно, къде ли е пазача, дали и той нямаше да се появи? Или пък го е разкарал и е само за тях. Това намек ли беше... сами двамата, далеч от замъка...хммм... не че имаше нещо против де.
-Наша е за няколко часа.
-Супер. О...
Спена се, съвсем беше забравила да му честити рождения ден. Толкова се зарадва, че го вижда и се отплесна. Лоша, лоша Ди! 
-Честит рожден ден, Саймън!!
Приближи се до него и се надигна леко на пръсти. Прегърна го, а устните и го докоснаха леко по бузата. Много целувката и да не е толкова невинна и определено да е на друго място, но прецени, че още не е моментът да му се натрапва така. 
-Изненада ме и не успях да ти опаковам подаръка, но заповядай. Надявам се да ти хареса...

Лентата ми се връща с две-три секунди назад. Тръпката, която е оставена върху скулата ми, изпраща  електрически импулси по цялото ми тяло, сковавайки го... Хваща ме неподготвен. Как да реагирам сега? Да я награбя ли, да се отдръпна ли...? Среден вариант за реакция не виждам - като човек на двете крайности, не мога да си представя по какъв друг начин се предполага, че трябва да реагирам. Логично е да я награбя - кой глупак би се отдръпнал... Но би изглеждало много грубо и невъзпитано, а изобщо не искам да оставям такива впечатления.
Добре че следва подарък...който изобщо не е трябвало да купува, на първо място. Сега съм благодарен, че с него разсейва вниманието си  от реакцията ми след целувката и го насочва към тази за подаръка.

- Времеврът... - ахвам изумено и сега и моето внимание е отклонено. Ценни и изключително редки предмети са тези нещица - логично е да я попитам откъде го е взела и как изобщо се с случило това. Не е все пак баничка с боза от кварталната сергия. Погледът ми се засича с нейния - очаква отговор. Какъвто и да е. - Страхотен е. - Тук вероятно очаква да отвърна на нейня жест по същия начин, но... не мога. Просто не мога, не и сега. Друг ми е планът, друга ми е идеята. - Гладна ли си?
Би трябвало - не я видях на закуска, а тъкмо я измъкнах от обяда.

Виждам я - не успява да скрие разочарованието си. Слава Богу поне не го изразява гласно или с някакъв жест. Просто кимва вяло и се оглежда.
Колко глупаво от моя страна! 

Пазачът предвидливо си е спазил уговорката, както забелязвам. Ди също забелязва - масата, застлана с бяла покривка, две чаши и бутилка червено вино. Съдове, прибори - всичко както си му е редът. Че дори и ароматна свещ в средата на масата, с формата на еднорог.
- Настани се, моля те. - Поглежда ме с известна доза съмнение, но все пак се подчинява и сяда на единия стол, който й дръпвам джентълменски. - Италия или Мексико?
- К...какво?
- Италия или Мексико? Просто избери.
- Каква Италия, какво Мексико?
- Просто избери. Довери ми се. Знам какво правя.
- Ъм... Италия. - Отговорът й е напосоки, но уцелва много точно и моето предпочитание.

Замахвам с пръчката си към кухненските шкафове и те се отварят едновременно. Пред смаяния й поглед започват да излизат пакет със спагети, кутийка със сметана, пушено филе, зеленчуци, подправки и какво ли още не.
- Саймън... какво си... намислил?
Не й отговарям, само й намигвам заговорнически.

Пръчката ми отново се развихря над кухненския плот. Спагетите самички излизат от пакета си. Настанявам ги в дълбока тенджера, добавям вода и ги слагам върху огъня в пещта. Докато се сваряват се заемам с останалата част - не че се хваля, но си ме бива в готвенето, особено с магия. Едно от палтата на пазача бързо бива превърнато в бяла кулинарна престилка, с която се намятам и заменям сакото си с нея, и започвам с рязането на зеленчуците. Ръката ми описва много фини и добре заучени движения, наподобяващи рязане. Нямам време за губене - поставям ги в плоско тиганче и ги задушавам в масло отново с магия. Добавям сметаната и пушеното филе. Чуквам две яйца, добавям една шепа с подправки (при които усещам недоверчив поглед върху гърба си, но ще й се наложи да ми се довери с билките). Десет минути по-късно спагетите са готови, сварени. Изцеждам водата и добавям соса. Още една минута.
Воала!

Използвам обикновен черпак и сипвам две равни порции по мъгълски. Така ми изглежда по-удачно. Сервирам ги на масата и отварям бутилката с вино. Наливам равномерно и в двете чаши. Сядам си на стола, най-накрая готов, а внезапният й смях ме кара да се усетя, че все още съм в готварската си престилка. Захвърлям я набързо и оставам само по бяла риза с тъмно синя вратовръзка. Елегантността преди всичко, особено когато трябва да се впечатли жена.
- Спагети със сос карбонара? - Доволен съм, харесва ми как изглеждат, но искам тя да опита първо.

Ехаа... не можеше да скрие изненадата си. Никой мъж досега не и бе готвил, а Грей изглеждаше толкова добре, не, добре беше малко, изглеждаше толкова секси докато готвеше, че направо и идваше да схруска него вместо спагетите. 
Вилицата и се зарови из спагетите. Изглеждаха доста вкусно, досега не бе опитвала, как я нарече? А, да, италианска кухня- нещо ново и непознато за нея. Мъгълската храна се оказваше доста интересно нещо. Колкото и да се опитваше да задържи малките червейчета на вилицата си те все се изхлузваха и се оказваха обратно в чинията. Ама че ужас. Усети как бузите и започваха да придобиват червен оттенък.  Дали не се беше изложила, сигурно я смяташе за некадърница, която си няма представа как да се храни... След още няколко опити успя да увие около вилицата си малките пакостници и най-накрая наистина да опита храната.
-Ммм... много е вкусно.-Не го ласкаеше, наистина много и допадна вкуса, толкова наситен и с толкова подправки.  - Може да предадеш някой урок и на духчетата в кухнята. Малко разнообразие няма да им се отрази зле.
-Стараят се колкото могат.
-Така е... и все пак, това е много вкусно.- " Бих се радвала всеки ден да ми го приготвяш", разбира се не събира смелост да го каже, вместо това отпива глъдка от виното. Не се изненада, когато установи, че е перфектно подбрано и си пасва идеално със спагетите.
-Не очаквах от вас... теб, Саймън, да готвиш. Доста приятна изненада. -Устните и се разтеглиха в широка усмивка. Много се радваше, Грей бе положил толкова старание да организира всичко това само за тях двамата и въпреки всичко и` бе необходимо няколко пъти да си напомня да се държи приятелски с него и нищо повече. Усети, как мъжът се отдръпна леко и сигруно неволно от нея, когато тя реши да прияви дързост и да го докосне. Тогава реши, че за да не разваля вечерта ще бъде негова приятелка, нищо повече. Общо взето, да, съзнанието и доста се бе объркало и се луташе ту в една посока, ту в друга и не намираше мястото си. 
-С много неща мога да те изненадам.- този път, на неговото лице се появи чаровната му усмивка, която накара бузите на Дилън да прозовеят още повече.
-Тии... къде се научи да го приготвяш, да не би да си посещавал Италия?

Усещам как несъзнателните и смесени сигнали, които й изпращах, я карат да се чувства все по-несигурна. И ако не предприемех някакви мерки час по-скоро - тя или щеше да изгуби интерес, или да ми се обиди... или, в най-лошия случай, и двете неща, взети заедно. А това никак, ама НИКАК не бе в мой интерес, ако искам да я впеяатля. И Бог ми е свидетел, че искам!

- Саймън...?
Гласът й ме стряска. Какво, да не би да бях казал нещо не на място? Изложих си се...?
- М,...?
- Италия?
- Ще те заведаа, разбира се.
- Аз... ъ... попитах само дали си ходил там?
Бузите й порозовяха още повече, ако това изобщо бе възможно. 
- Да. Обичам Италия. Старая се често да ходя там. Обичам Палермо, Неапол и Милано...

В съзнанието ми нахлуват разни спомени - от всеки един от споменатите италиански градове. Плажове, катедрали, площади... 
Да не би току-що да й бях предложил да я отведа до Италия? Съдейки по изуменото й изражение - май че да. Господи, как ми се прииска точно в този момент да я целуна, зарязвайки настрани всичките щуротии като вечеря, сладки приказки и така нататък. Но тя ме предразполага да правя всички тези неща, да бъда себе си - толкова открит, колкото не съм бил с никоя друга преди.

Измествам стола си точно до нейния и накланям чашата си към нейната. Кратък тост, по време на който не отделяме очи един от друг.
- Искаш ли... - започвам бавно, премисляйки внимателно какво следва да кажа - да направим нещо като игра?
Погледът й става едновременно неразбиращ, съмнителен, изпълнен с любопитство и вълнение.
- Каква игра...? - Долавям известна нотка на полуприкрито недоверие в гласа й.
- Всеки път от днес нататък, като се видим, да си разказваме по един лош спомен и по един добър. Ти ще ми разказваш и аз на теб. 
Последва кратко мълчание, което мисля да приема като знак на съгласие.
- Можеш да започнеш с който спомен искаш - предлагам с лошия, за да имаме повече основания да се насладим на добрия. - Подканям я с леко дрезгав глас, защото усещам как не ми остава много време преди да я целуна. С или без нейно съгласие. Прокарвам пръсти съвсем деликатно и несигурно по опакото на дланта й, за да й покажа, че няма от какво да се притеснява.

Игра... искаше да си играем! Ами добре, все пак той е рожденика, той избира какво да правим. 
-Ами, като се замисля нямам чак толкова лоши спомени. В учлище често ми се подиграваха. Бях различна. Още съм, макар и вече никой да не смее да ми каже нещо лошо право в очите. Но всичко е отминало. Забравено.
Не, не ги беше забравила, но не искаше да се показва толкова дребнава пред Саймън. Децата обиждаха всички, тя просто беше добра жертва. Сега се стараеше като види дето, като нея да му помага. Нямаше нужда и други да търпят всичко това. 
-Имах хубаво детство. Когато си различен и света е различен. Не е толкова сив и мрачен, може да си позволиш всичко. Още повече ние, с цялата тази магия.
Пръстите на Саймън все още се движеха по ръката ми, изпращайки електрически импулси към мозъка ми.
Защо, защо толкова му харесваше да ме мъчи на бавен огън. Сякаш ме изпитваше, да види докъде ще издържа. Отдръпнах ръката си от неговата. Той си играеше с мен, нека и аз малко поиграя. Досега явно му показвах, че имам интерес към него. Заявих своята позиция, а неговата се луташе като пиян руснак на пътя, а наляво, а на дясно. Нека види колко е забавно. 
Изненада се. Едва се долавяше изненадата, но все пак я забелязах. Разбира се, не каза нищо. Продължи да ми се усмихва и да ме слуша.  Играта, вярно!
-Отностно хубавия ми спомен, ами те са много. Всичко е хубаво.  Старая се да гледам всичко от добрата му страна... Но може би най-хубавия ми спомен е когато за първи път се потопих наистина в магията. Вярно, чистокръвна съм и от малка знаех какво да очаквам, но когато дойдох в замъка всичко беше толкова различно и необикновено. Влюбих се! Първата любов също е много хубав спомен, макар и да не завърши особено добре. Сега не си говорим, но истинската любов е такава, изпепелявате и не ти оставя нищо.
Не беше особено добра идея да заговоря за предишните влюбвания, но късно се усетих, просто мозъка ми се рееше из спомените. ХУбаво е да се сещаме за тях. Зареждаха с положителна енергия. 
-Амии, твоите какви са? Какво ще ми сподеш?
Сигурна бях, че неговите истории, ще са много по интересни. Имаше повече опит, живял е повече... ходил е в Италия. Италия, как само изтърси, че ще ме заведе. Беше толкова първосигнално, личеше си, че не го бе обмислил както повечето неща, които споделяше. Това просто го изтреля.

Замислям се за секунда и осъзнавам, че не ми е нужно кой знае колко време, за да се сетя за добър или лош спомен. Изобилствам и с двата вида. Особено с лошите, предимно свързани със семейството ми. Ала чувствах ли се готов да изразя нещо толкова лично пред човек, коготоедва познавах? ... Можех да опитам.

- Брат ми...
- О, имаш брат?

Опитва да прикрие изненадата си, макар че изобщо не й се получи. Хората обикновено така ми реагират - като човек, който не говори за семейството си, имам навика да оставям у събеседниците си лошото впечатление че едва ли не цялото ми семейство е мъртво. 
Очите й издават една зле прикрита реакция, която успявам безпогрешно да различа - "имаш брат, значи, а дали и той изглежда така... като теб?"

- И сестра имам. Аз съм най-голям. - Правя кратка пауза и проследявам внимателно реакцията й. При новината за сестра ми не реагира така изненадано. - Най-голям съм от тримата. Сестра ми е  най-малка, на твоята възраст.
- От къде знаеш моята възраст?
- Имам си източници.
Гласът ми е станал с една идея по-дълбок и дрезгав. Това я кара да настръхне и опитът й да се отдръпне леко назад е туширан в зародиш. Хващам я деликатно за китката и продължавам:
- Брат ми е с три години по-малък от мен. Лошият ми споменм, свързан с него е, че той няколко пъти се е месил в мои връзки и ги е развалял доста успешно.... - Гневна нотка трепва ясно доловима в гласа ми и тя я усеща. С това й давам да разбере, че един ден вероятно ще се срещне с него и за нищо на света не бих допуснал да осъществят какъвто и да било контакт, по-различен от "Здравей, аз съм еди-кой-си."
- О..
Да, и това съм свикнал да чувам.

- Хубавият ми спомен е, че и брат ми, и сестра ми имат деца и ме правят безобразно горд чичо на два чифта близнаци, на една и съща възраст - сестра ми, Сара, има две прекрасни момченца, а брат ми - Шон, има две момиченца.
Наблюдавам я с известно напрежение, очаквайки неизбежния въпрос, който не закъснява след полагаемото ахване.
- А ти... ти имаш ли...?
- Не, нямам деца.
Не и до колкото знам, разбира се. Но не. Нямам. Чудно защо точно в същия миг, в който ми зададе въпроса си, в съзнанието ми изникна образа на друга двойка близнаци - момченце и момиченце, които перфектно съчетаваха НАШИТЕ гени... Тази мисъл ме накара да се поусмихна и това не остана незабелязано.

Представих си ги, Саймън и четирите деца. Те го бяха повалили на земята и го затискаха, а на неговото лице грееше онази прекрасна усмивка, която разтопяваше женските сърца. От него щеше да излезе добър баща, личеше си му. Странно, че все още нямаше. Не вярвах да не е имал кандидатки. Всяка жена би му се хвърлила в ръцете.


-Обичам децата. Толкова са мили и невинни.

Много ясно, че ги обичах, нали все пак бях преподавателка, ако не ги харесвах, защо щях да си тровя живота с тях. Просто смятах за редно да кажа нещо, докато мозъка ми се рееше в съвсем различна посока. Тази игра ми предостави доста информация за живота на Грей. Важна нформация, като например факта, че разпитваше за мен и не го прикриваше. Това добре, можех да го преглътна, аз също наострях уши, когато някой заговореше за него. Повече ме вълнуваше, що за брат беше това. Как можеше да се меси в живота на Саймън по този начин? От друга страна, може би ми е направил услуга, защото ако не бе съсипал някоя от връзките му сега и той можеше да е семеен с близнаци... явно тяхните поколения бяха само такива. 


-Този твой брат, няма ли си жена, щом има деца... как ти се е месил в живота?
-Има...

Усмивката му се изпари от лицето, толкова бързо както се и появи. Може би не беше моя работа да го питам, а и очевидно не му се говореше, но за мен беше важно да знам. Никак не харесвах такива хора. Баща ми изневеряваше на майка ми, след години се оказа, че е имал и друго семейство, а нас изостави. Оттогава нямах вяра на мъжете. Нещо, което разбира се исках да спестя на Саймън, не му трябваше да знае точно такива истории.


-Аз нямам братя и сестри, само дете съм.- всъщност се водеше, че имам, но не я приемах за сестра. Дори не я познавах, не и знаех името. Само, че я има. И това ми стигаше.- Семейството ми е доста малко сравнение с твоето. Имам си само мама, но пък тя е най-добрата майка на света. Ще я харесаш!

Мислите за майка ми толкова ме разсеяха, че дори не се усетих какво казах. Сведох поглед към земята. Едва втората ни среща, а вече щях да го запознавам с майка ми. Сигурно ме е помислил за луда преследвачка, която иска веднага да го оплете в мрежите си.


-Какво е да имаш толкова голямо семейство? Сигурно по празниците е много забавно когато се събирате!
Винаги съм мечтала за онези големи коледни събирания, пълните маси, смеха, любовта..

Опитах се да замажа положението и разговора ни да се върне обратно в безопасната тема. 
Толкова ми беше хубаво да си говорим, че изобщо забравих за всичко останало, просто се взирах в него и се наслаждавах на гласа му.

Не, не, не бързай толкова, котенце. Не си мисли, че не чух какво каза и как го каза - това за майка си и как ще я харесам... Да имаш предвид, че принципно е обратното - тъщите мен почват да ме обожават, макар че не винаги е взаимно. Тъщите са, както и свекървите, разбира се, една особена порода хора, с които не е желателно да си имаш вземане-даване.

Това, разбира се, само си го помислям и не го изричам на глас. Но е тема, която си струва да се обмисли. 

- Какво да ти кажа... големите семейства са и благословия, и проклятие.
- Защо говориш така? Би трябвало да се радваш, че...
- О, така е, радвам се - бързам да я прекъсна преди да е останала с грешни впечатление. - Просто рядко се събираме... дори и на празници като Коледа.

Погледът ми става с една идея по-мрачен от колкото ми се иска, затова се старая да го задържа навсякъде другаде из къщата, но не и върху нейния.
- Ако не ти се говори - ще те разбера. - Смутеният й глас е изпълнен с извинителни нотки, но и с колебливо очакване.
- Всеки си гони кариерата, твърде погълнат от себе си, за да има време за другите. Брат ми е куидичен състезател, играе за националния отбор на Уелс, сестра ми е съдържател на магьосническа книжарница в Манчестър. Нашите си имат семеен бизнес и от седем години живеят в Италия...
- О, Италия...
- Да, любимата ми Италия.
- А ти си преподавател тук.

Това не беше въпрос. Просто допълваше картинката на прекомерно заетото ми семейство.

- Хайде да играем на една друга игра, искаш ли? - Изтърсвам го ей така, от нищото, сякаш умишлено искам да й отклоня внимание от семейството си. И без това й бях разказал достатъчно - пък и всичко и всички изглеждаха толкова скучновати и посредствени, че нямаше вече кой знае какво за разказване.
- Ами... добре... - отговаря ми малко колебливо и предпазливо. - На какво искаш да играем?
- Има една мъгълска игра - "Истината или предизвикателство". Не знам дали си я чув...
- Да, знам я.
- Е, значи, ще пропуснем увода с правилата.

Долната й устна трепва едва забележимо. Решавам да го приема като положителен знак.
- Ти си първа. Питай ме какво избирам.
- Добре - истината или предизвикателство?
- Истина. - Мисля, че мога да бъда още малко откривен с нея.
- Колко време е била най-дългата ти връзка?

Този въпрос ме хваща адски неподготвен. Очаквах, съвсем сериозно, сега да ме пита дали имам я кучета, я котки... или пък каквито и да е домашни любимци изобщо.
- Това е малко... личен въпрос.
- Това не е отговор. - Усещам, че може да се разстрои всеки момент. А все пак искам играта да продължи.
- Седем години... - измънквам едва доловимо, но все пак достатъчно ясно. - А ти какво избираш? Истина или предизвикателство?
Тя се поколебава за кратко, вероятно мислейкии върху отговора ми...

Изкушавах се да избера предизвикателство, но не бях сигурна какво ще му хрумне на главата. Самият факт, че мъж като него искаше да играе игрички беше леко странен. Такива игри играехме, когато бяхме малки и неопитни, а всеки искаше да се докосне до клюките на другите. Хубавото на тези игри беше, че така успявахме да се опознаем по-добре. А имайки предвид, че е игра, общуването ставале по-спокойно и приятелски, а не оптегнато като на среща. 

-Истина. Избирам истината.

Не изглеждаше изненадан от избора ми. Даже напротив, сякаш точно това беше очаквал. Сигурно сега щяше да ме затапи с някой въпрос, на който да се чудя как да отговоря.

-Кога приключи последната ти връзка и защо?

Разбира се, след като аз зададох темата на въпросите, нямаше как и той да не попита нещо... лично.

-Не отдавна. Преди около три месеца. Тогава го смятах за голямата си любов. Доста трудно приех случилото се. За това и избягах от града ни и дойдох тук. Хогуортс е добро обежище.

Не случайно избегнах въпроса защо, не ми се обясняваше. Отговорех ли на този въпрос щяха да последват и други въпроси и така щеше да научи, че не бях съвсем откровена преди малко, когато коментирахме семействата си.

-Не отговори на въпроса защо?
-Тива не е ли втори въпрос?

Опитах се отново да се измъкна, но по погледа му си личеше, че няма да се измъкна.

-Аз бях откровен с теб, Диърди.

Гласът му беше дрезкав и някак заповеднически. Играехме игра, но той не искаше да се играе с него.

-Той преспа с друга. С моята полусестра всъщност. Не я познавам, но това ми стига. Тя ми е правила напук, а той е идиот. Всичко приключи!

И наистина беше приключило, нямах намерения да го виждам повече през живота си. Новото начало беше всичко, което исках.

-Е, професоре, вие сте наред ще си разкривате душата или ще изпитаме смелостта ви.

Без дори да се замисли избра предизвикателството. Лошо, Грей, много лошо, ще ви стане много неудобно.

-Целунете ме!

В първата секунда не трепвам. През втората... едната ми вежда описва перфектна дъга. Не от изненада - очаквах подобно предизвикателство. Макар че го очаквах малко по-късно. 

Разкъсван съм от желанието да го направя и от обещанията, които бях дал сам пред себе си. Не нарушавам принципите си, не е такава природата ми. Но найстойчивият й поглед, в момента решително фокусиран върху моя, до такава степен ме дезориентира, че за миг изобщо забравям всичко.

Изпъвам гръб, изпуквам врат и се изправям бавно. Обръщам се с гръб към нея. Може би ще я разочаровам.
- Мисля... - започвам бавно, опитвайки се да си подредя мислите, този път ми се получава малко по-добре, вече не гледам право в очите й и те не ме разсейват - ... че се разбрахме ...
- Ако не искаш...
- ... да си говорим... - кратка пауза, за да поема глътка въздух - на ти.

Обръщам се бавно назад и установявам с изненада, че и тя се е изправила. Докато аз съм готов да се приближа, тя май е готова да излезе.

- Аз... трябва...
- Още не.

Не, няма да си ходиш. Не още. Твърде рано е, не съм си изпълнил предизвикателството.
Хващам я внимателно за китката. Погледът й отново среща моя, но този път не отмествам очи. Колкото и да ми е трудно, колкото и да ми е объркващо задържам поглед върху нейния.
Хващам също толкова внимателно и другата й ръка и бавно я придърпвам към себе си.


- Възнамерявах да го направя и без да играем на тази игра. Просто исках да се подсигуря.
- Ти... нарочно пусна това предложение...
- Ето, че е по-удобно на "ти".
- ... това предложение... за играта, защото си знаел, че... ще поискам именно това?
В очите й проблясва пламъче, наситено с няколко емоции едновременно - изумление, обида и възмущение.

Поставям пръст върху устните й, за да спра потока от думи, който е готова да излее.
- Не съм знаел.
Учуден поглед. Обидата и възмущението спадат с по една единица.
- Тогава... защо...
- Просто се надявах.

Движението на устните й под пръста ми изпраща сякаш електрически импулси до всяка една фибра в тялото ми, карайки я да пламти. Прокарвам длан по лицето й и освобождавам и другата й китка. Моята свободна ръка пада върху кръста й, придърпвам я още по-близо към себе си. Отмятам едно кичурче коса и се възползвам от мига, в който виждам, че притваря очи и вдишва. Лишавам я от една-две глътки въздух, притискайки устни към нейните. Съвсем деликатно и ненатрапчиво. Не искам да нахалствам. Искам просто да се уверя, че не ми се сърди.

Целувката не продължи много. Даже беше прекалено кратка... невинна. Объркваше ме още повече. Отдръпнах се от него. Устните ми се извиха в едва доловима усмивка. Не, не че не ми хареса. Напротив, цялото ми тяло се наелектризира и за разлика от него не исках да свършва. Но бях и недоволна, чувствах се като хлапачка, сякаш съм кукла в ръцете му и той си прави опити.

-А защо вместо да се надяваш аз да го направя, не прояви смелост като мъж?  Саймън, объркваш ме... и не знам дали е хубаво объркване. Ясно е, че не съм единствената, която го иска, но ти се държиш толкова резервирано...

Не казваше нищо, стоеше и ме гледаше, чакаше бурята да отмине. Осъзнавах, че вкарах малко повече от неоходимите емоции, но това бях аз-кълбо от емоции и за да не се обърквам, обичах всичко да е ясно.

-Ще ми кажеш ли защо се държиш така?
-Не сега...

Личеше си, че не иска да говори, но защо? Какво му пречеше толкова?! 

-Ами кога?!
-Друг път... днес имам рожден ден. Забрави ли?!
-Не, но...
-Няма но, да се забавляваме.

Замахна с пръчката си и от към кухненските шкафове долетя торта. Шоколадова, мнооого шоколадова. Любимата ми. 

-Готова ли си за десерт?

Беше готов да я нареже?!

-Не, не. Чакай малко. На тази торта и лиосват свещички. Не може торта без игриви пламъчета.

Този път се наложи аз да използвам пръчката си, а след един замах тортата вече бе изцяло покрита със свещички.

-Еха... - бяха толкова много. Не че ме притесняваха годините му, просто тортата изглеждаше много красиво така. - Намисли си желание и ги духни... и късмет. Много имаш да духаш!

Не успявам да сдържа усмивката, която се плъзва по лицето ми, макар че съм сигурен, че разочарованието в очите ми е ясно доловимо. Изненадата си е изненада, няма как да не я уважа, но Ди изобщо не е познала, ако си мисли, че така ще ми бяга и ще се дърпа...

- Добре тогава... - казвам бавно и притварям очи. Приближавам се малко повече към тортата и се приготвям.
Какво да си пожелая? Много егоистично звучи, знам. Минават ми няколко идеи през ума, при които се подсмихвам доста многозначително - знам, че това в никакъв случай не остава незабелязано. И все пак, на този етап, бих могъл да си пожелая просто нея.
- Бавиш се - гласът й ми напомня, че наистина съм се поотпуснал с мисленето на желание. За миг си представям как има способността да ми прочете мислите, но това ни най-малко не ме притеснява. Дори би било по-удобно - тъкмо няма да се мъча допълнително да й показвам какво искам.

Четиридесет свещички биват издухани наведнъж. До последната. Нещо, което не съм вярвал, че мога да постигна с белите дробове на пушач.
- Браво, браво - усмивката й не слиза от лицето, което е повод и за моята усмивка.
- А сега да хапнем торта - допълвам ентусиазма й и в мига, в който се обръща да вземе десертни чинийки и прибори, аз бързо разрязвам тортата и отделям едно мъничко - наистина много мъничко парченце - което издърпвам с ръка и я издебвам да се обърне към мен. Когато това се случва - малкото парченце торта бива перфектно залепено за лицето й - точно около носа и устата.
- Какво, по...
- Аз обичам шоколадова торта и
- И това ли е начинът...
- ... да я хапна още по-сладка? Да.

Това, което следва, знам, че тя не го очаква. Бързо скъсявам дистанцията помежду ни и избутвам настрани чинийките и приборите, които е взела. Не й позволявам да изчисти тортата от лицето си - предпочитам да го направя аз. С една салфетка избърсвам парченцата блат, покрити с шоколад, и нарочно си оставям няколко петънца.

- Приключи ли? - Сърдитият й тон ми подсказва, че това всъщност е фалшиво сърдене. По очите й личи, че й харесва това, което правя.
- Почти.
- Хайде по-бъ...
Прекъсвам изречението й, целувайки я по-настоятелно от първия път. Първо - там, където са останали петънца шоколад, а след това и по устните. Този път целувката ми е далеч по-настойчива и изискваща от първата. Първоначалното й сковаване бързо се стопява и съпротивата й е сломена.

Да!! Най-накрая! Това беше целувка, която си заслужаваше всяка секунда чакане, целувка, която подкосява краката и която исках още от първата ни среща. Най-после мистър Грей реши, че е време да ме докосне както подобава. 
Не исках да приключва, ако може цяла вечност да съм в прегръдките му, а устните ни да се сливат.

-Еха...

Въздъхнах, когато най-накрая се отделихме един от друг, за да си поемем въздух.

-Да, ехаа!

Усмихнах му се и зарових глава в гърдите му. Вече не се притеснявах да го докосвам, а и сто процента бях наясно, че няма нищо против, което беше най-важното...мисля. Вдишах от аромата му. Беше просто перфектен. Денят също, сякаш е сън!

-Повече не ме карай да чакам... Не съм от най-търпеливите хора, ако не забеляза.
-Няма, обещавам.

Ако не ме беше срам, това щеше да е моментът, в който щях да затанцувам щастливо и да подскачам лато малко дете около него.

-Нали знаеш... няма как да ти простя за тортата.

Грей ме погледна престорено натъжено, а аз му се усмихнах лукаво. Толкова бе зает да нблюдава лицето ми, че изобщо не забеляза как ново парче торта се озова в ръката ми. За разлика от него, не бях толкова нежна. Цапардосах го право в лицето, а тортата се размаз доста... красиво. Засмях се, доста шумно при това.

-Ах ти...

Протегна ръце да ме сграбчи, но бях по-бърза от него... за мое щастие. 

-Ела и ме хвани!

Изплезих му се и хукнах навън от къщата. Саймън разбира се ме последва. Отстрани сигурно изглеждахме като загубени ученици и добре, че нямаше кой да ни види. Грей разбира се, като истински джентълмен ми остави лека преднина, докато не ме изненада изотзад и ме повали на тревата. Смехът ми огласяше иначе тихото място. Забавлявах се! Очаквах като по филмите Грей да ме заклещи с тялото си и да се целуваме лудо и страстно, вместо това той ме гледаше отвисоко и ми се хилеше.

-Не си познал, господинчо!

Десният ми крак се уви като змия около неговите и го накараха да загуби равновесие. Падна в тревата до мен. Не чаках покана, нито разрешение. Прекрачих тялото му, а ръцете ми бяха от двете страни на главата му. Наведох се към него и го целунах. Кратка и палава целувка, колкото да събудя желанието му. Не, не очаквах нещо повече да се случи тази вечер. Ясно ми беше, че той предпочита да го караме по-бавно, но това не ми пречеше да си играя с него, да го накарам да ме иска. Устните ми продължиха да го обсипват с целувки където свареха, а Грей видимо започваше да се стяга. Неудобно ли му беше?!

И неудобно, и несигурно, и напрегнато.
Такива неща започнах да изпитвам в мига, в който ме претърколи до себе си, а след това ми се покатери като превъзбудено петнайсетгодишно девойче.

В интерес на истината, ще си призная, че нямам нищо, ама абсолютно н и щ о против, дори бих добавил, че ми харесва това поведение. Много даже. Усещам, че отдавна не съм се чувствал така. Насмалко да си помисля, че слуховете за сексуалната ми ориентация биха се оказали верни - абсолютно всяка една свободна минута, с която разполагах, прекарвах в четене, писане и пътуване. От толкова странстване по света време не ми оставаше за себе си. Да прекарам една-две нощи в приятна компания...
След този рожден ден мога да се закълна, че една-две нощи няма да ми стигнат. Нито една-две седмици, нито един-два месеца.

Е, да, ама и ти не си познала, госпожичке!
Трябва обаче да я спра, преди да съм започнал да се издавам колко точно много ми харесва тази нейна игра, тъй като съм на броени секунди разстояние да бъда разкрит.

- Какво правиш? - писъкът й, наивен и по детски, ме кара да се усмихна дяволито, вече застанал над нея, преобръщайки я с лекота.
- Взимам си това, което ми се полага. - Целувка. - Все пак съм рожденик. - Още една, този път по челото. Искрено се надявах да няма ученици наблизо, които да ни видят. Още една целувка - по върха на нослето. Бавно и внимателно извивам ръцете й над главата и сключвам китките й в здрав захват. С другата ръка поемам тежестта на собственото си тяло, за да не я притискам. - А тази игра - следва още една накъсана целувка - която си започнала - и още една - защо си мислиш, че можеш да спечелиш?

Следващата ми целувка се плъзва от устните й по ръба на челюстта и слиза надолу по шията. Усещам как цялото й тяло се стяга и тя задържа дъха си, опитвайки се да не мърда, макар че статичното електричество, плъзнало се помежду ни, да й пречи осезаемо много.
- Не ... мърдай ... - тихичко прошепвам над горещата й кожа. Тялото й се напряга още повече, ако изобщо това е възможно. Дясната ми ръка леко поддава на тежестта - съвсем умишлено се доближавам толкова плътно до нея, че и тя може да усети лудешкото биене на сърцето ми. Все така без да я притискам.

Проправям си пътечка от целувки по шията й и се връщам обратно на устните й, вече с по-чувствена и нежна целувка, която сякаш оставя след себе си огнена диря.

Ако продължаваше така, определено нямаше да успея да седя мирна и кротка. Малко ми оставше да започна да мъркам от удоволствие. 

-Саймън, недей така!- разсмях се. Професорът беше уцелил мястото ми с най-много гъдел и сега не можех да спра да се гърча в смях, а на него очевидно му харесваше и изобщо не мислеше да спира. -моля те, някой може да ни види. После ще се обясняваме на директора като...

Запуши устата ми с целувка.

-Ти започна играта, а сега толкова лесно се предаваш, не си го и помисляй госпожичке.- отново ме целуна -  пък и не ми пречи да се обяснявам на който и да било.

Я виж ти, колко отворен бил нашият човек. Сигурна бях, че ако наистина ни спипаха щеше да се черви повече и от мен... Направих нов опит да кажа нещо, но отново бях прекъсната с целувка, същия номер повтори още няколко пъти докато се опитвах да кажа нещо. Определено можех да свикна така... да го изнудвам за целувки с говора си.

По неочаквано и от срещата ни, изведнъж кристално синьото небе се притъмни и се изля проливен дъжд. Изсмях се, силно и с глас. По-забавно нямаше как да стане.  Успях да се измъкна от хватката му и се изправих.

-Хайде, да тнцуваме!!!

Подадох му ръка, за да му помогна с изправянето... все пак рожденик, но на възраст... Добре, че не можеше да прочете мислите ми, че току виж се засегнал... пък аз не с лошо го казвах. 
Погледна ме сякаш бях откачлка току що излязла от лудницата.

-Хайде де, моля ти се!!  По филмите изглежда тоооолкова романтично!!

Изправи се с престорено недоволство.

-На теб не ти ли стига романтиката днес, госпожичке?!

Дъждът вече бе успял да ни измокри до кости, роклята ми изкусително, като по поръчка бе прилепнала по тялото ми очертавайки всяка негова извивка.  Престорих се, че се замислям, след което се усмихнах широко.

-може и още.
-Така ли било... ела тук!

Дясната му ръка се плъзна по талията ми, придърпвайки ме към себе си, а с другата погали нежно лицето ми. Обичах този му навик, караше ме да се чувствам като принцеса! Долепи устните си до моите и определено в тази целувка нямаше нищо невинно. Да се чуди човек как съм се съмнявала в желанията му. Заочнахме леко да се поклащаме, без музика, без нищо просто си се клатехме като матрьошки, но пак беше хубаво.

-Дано догодина отново ме поканиш на рождения си ден... харесва ми как го празнуваш!

- Разбира се, че да.
Искаше ли и питане?

Не мога да отрека, че танцът ми хареса, но навиците ми си бяха навици. Поглеждам инстинктивно към часовника и установявам, че е време да се прибираме, тъй като пазачът на дивеча всеки момент трябва да се върне.

- Какво ще кажеш да се прибираме към замъка?
Погледът й е преценяващ и изминава около минута преди да ми отговори.
- Ами добре. Хайде.
Хващам я за ръката съвсем деликатно и джентълменски и я повеждам обратно към замъка, замисляйки се върху всичко, което се случи днес.

Успях да я целуна. Най-накрая. И с това да развенчая слуховете, че съм обратен. За мен е достатъчно тя да знае, че не е така, а какво ще продължат да си мислят учениците - си е само и единствено техен проблем.
И като заговорихме за ученици...

Усещам как ръката й инстинквивно се дръпва от моята в опит да се освободи, тъй като на няколко метра пред нас забелязваме двама ученика.
- Професор Дилън, Професор Грей... - поздравява учтиво момчето с емблема на дом Рейвънклоу. - ... добър ден.
- Добър да е и за вас, господин Дюшан - кимнах отривисто към момчето, без да изпускам ръката на Ди, което, естествено, не остана незабелязано.
- Госпожице Дюшан... - измрънква тихо и кимва на свой ред Ди към момичето.

Погледите на учениците се срещат за един кратък, но красноречив миг. Две тънки полуусмивки заиграват по лицата им при вида на хванатите ни ръце.
- Вие часове нямате ли си? - бързо ги връщам в реалността.
- Ами... да, всъщност...
- А защо не сте в час? - добавям полу-строго, полу-шеговито.
- Имаме час с вас, професоре. В 15 и 30ч.

О!
За това съвсем бях забравил!
Поглеждам отново часовника си и установявам, че имам точно осем минути преди началото на часа.
- Я бързо пред мен и двамата...
Рейвъните не дочакват втора покана и забързват крачка към кабинета ми, докато ние с Ди оставаме насаме пред входа на голямата зала.

- Благодаря ти за прекарсния следобед, но трябва да изчезвам, за да не закъснея... - мънкането под нос ми е малко непознато. Целувам я настойчиво и се отдалечавам на няколко крачки. - Ще се видим довечера на вечеря.