МАСОВО РП / Морсмордре

Екскурзия и то извън пределите на Хогуортс! Няколко дена свобода! Без никакви заядливи учители, гледане на грозното лице на Анди Манди! Без досадни домашни работи и задължения на префект! Това звучеше като музика за ушите му. Само ако не се налагаше да пътува с летекод, щеше да е просто страхотно! Явно всички тук забравяха, че вече не е дете и няма нужда от подобни глупости. И че може да прави магии извън замъка!
Раницата му беше отдавна приготвена с всичко най-необходимо. Реши да зареже напълно училищната мантия и облече черен панталон и блуза с къс ръкав, а отгоре беше наметнат с любимото му тъмно синьо наметало. Пръчката беше скрита на сигурно място, а времевърта беше скрит в раницата му. Нямаше шанс да остави тази малка антика тук, далеч от него.
Този път нямаше проблем и с ранното ставане. Особено след онова преживяване в Черното езеро. Това беше преживяване, което едва ли щеше да забрави до края на живота си. Младежът имаше пълно доверие на Ди.
Но това, че всички учители идваха на излета го накара да изпуфти ядосано. Завъртя очи нагоре, когато видя и преподавателя по Защита, Нямаше абсолютно никакво доверие на този човек. Какво, дявол да го вземе, си мислеше Рейвънууд? Да не изкуфяваше на стари години? Или пък беше развил параноя заради многото избягали Смъртожадни? От какво точно се страхуваше? Това беше просто една експедиция сред природата. Начин да се махнат от проклетия затвор … училището и да видят нови билки. Присъствието на толкова много възрастни беше абсолютно излишно. Особено това на Андерсън! Кой знае какво се въртеше в тази негова глава. Сигурно замисляше как да съсипе почивката им. Все пак трябваше да признае, че се вълнува от предстоящия излет. Поне малко. Това нямаше да е нещо ново за него. Просто щеше да е завръщане към едно от нещата, които обичаше най-много.
Шумното ПУК! го върна обратно в реалността. Огледа се наоколо, търсейки с очи да види кой точно беше издал този звук. Преподавателката по Билкология липсваше. Явно беше дошло време да поемат на път. Отново му се прииска да последва примера на Диърди и да се магипортира по начина, който използваха членовете на Ордена. Това обаче беше невъзможно! Не и с толкова свидетели около себе си. Рискът просто не си заслужаваше. С нежелание докосна нещото, което щеше да го отведе до мястото, което щяха да изследват. Усети познатото придърпване зад пъпа. Явно онази джунджурия се беше задействала и вече пътуваха към мястото
И разбира се, най-неприятната част – приземяването. Закле, че повече няма да ползва летекод. Щеше да се магипортира обратно в Хогуортс. Толкова ли не можеше да наемат един автобус и да дойдат до тук. Изправи се на крака, изтупвайки дрехите си. Инстинктите му за самосъхранение започнаха да действат. Тук нещо не беше наред! Сякаш някой ги наблюдаваше! Друг беше въпросът как точно щяха да се скрият толкова много магьосници от очите на мъгълите. Да не използва магия в началото му се стори глупаво, все пак вече не носеше следата. Но общо взето, нямаше проблем да се държи като най-обикновен немагьосник. Нямаше да му е трудно да спазва някакви правила. Знаеше как да се оправя без помощта на този лукс. Така, че все някак щеше да се оправи. Въздъхна, след което започна да приготвя палатката си. Не беше чак толкова трудно, колкото изглеждаше. Просто разпъваш и забиваш четири пирона в земята. Нямаше нищо сложно! Това беше цялата история, но като видя, че Алания не се справя със задачата, отиде да и помогне. Слидеринка или не, приятел или враг, това нямаше значение в момента. Трябваше да помогне на някой в беда. А и това разделение на домовете беше толкова тъпо в момента. Не очакваше похвали, медали, нито пък благодарност за действията си. Простите жестове не заслужаваха такова огромно внимание.
Накрая единият час свърши и беше време за разходка. Това обаче му се струваше нередно. Имаше нещо, което го притесняваше. Чувството, че някой ги наблюдава, продължаваше да се засилва. Каквото и да обясняваше Дилън, въобще не достигаше до него. Този излет с учебна цел му се струваше като най-лошата идея. А и този студен вятър! Младежът застигна младата дама.
-Професор Дилън..!
-Здравей, Едуард! Как си? Харесват ли ти пущиняците?
Момчето кимна набързо. Истината обаче беше само една, нямаше никаква идея какво го бяха попитали току-що. Знаеше, че нямаше как да и каже за опасността, без да събуди подозрение. Без да издаде нещо, което да събуди любопитството на много хора. Не можеше да се доближи и до Мелания или професор Блек. Единият беше с изтрити спомени и не беше сигурен какво помни, а на другият просто трябваше да разчита, че ще пази гърба му и ще му помогне да защити всички от неизвестното. Не се страхуваше от никой! Нямаше право да изпитва това чувство! То само щеше да помрачи мислите ну!


+ 30т. за Рейвънклоу, защото това се води като урок и ученикът е присъствал на него

Всички деца бяха на групи по двадесет с професори отпред и отзад на всяка колона. Привидно бе невъзможно да се промъкнеш сред тях. 
За щастие Андерсън бе предвидил всичко. Мъжът вдигна пръчката си и изсъска:
- Муфлиато! Петрификус Тоталус! - тялото на последното момиче се вкочани и падна тежко на земята, без да привлича вниманието на останалите. Това позволи на Лилит бързо да излезе от храста, в който се укриваше, да открадне дрехите ѝ и да приеме лика ѝ. Бе убедена, че никой не би очаквал метаморфмаг толкова лесно да ги изгирае. А в Хогуортс се славеха със защитата си?
- Обливиате! - чернокосото момиче се оглеждаше сякаш в отражението си с изцъклени очи. Но след заклинанието, от пръчката на смъртожадната излезе нежна светлина, което накара зениците на грифиндорката да се разширят и да се взират невиждащо в небето. Лилит искаше да се наслади на момента, но Андерсън изглеждаше нервен:
- По-бързо, преди да забележат полумъртвата ти двойничка. - Винаги бе готова да спори, но в случая бе прав. Учениците се отдалечаваха. Изтегли неподвижното тяло на момичето и зае своята позиция сред останалите деца, очаквайки сигнала.

Да излязат извън пределите на Хогуортс? Кой луд беше решил да ни подложи на това мъчение? Това беше ужасно хрумване на Дилън. А Анна не беше от най-големите и почитателки. Толкова млада, а вече учителства, че и ръководител на Рейвънклоу. А и онези близнаци, които се водеха префекти на дома и бяха толкова съмнителни. Особено момчето, вечно се измъкваше от задълженията си. Общо взето не и пукаше за обучението, тук беше, защото Селена настояваше да се върнат. Госпожичката, вечната фенка на зубренето! Беше любимка на повечето учители! А вижте по-малката Адамс – черната овца на семейството си, която беше тук не за да учи, а за да се забавлява и да научава нови магии. Теоритичните неща просто я отегчаваха до смърт. Единственият свестен човек в цялата тази сган беше само един – професор Андерсън. Този човек я впечатляваше, дори тайно си мечтаеше да е от неговия дом, само и само да се докосне до него. Не ги занимаваше с глупости, практиката на магиите беше по-важна за него. Всъщност нямаше абсолютно никаква идея защо се съгласи на този така наречен излет.
Най-накрая достигна до двора на училището, заедно със сестра си. Всички се вълнуваха за предстоящата екскурзийка. А тя се боеше от онова, което предстоеше. Няколко дена в дивото, без да прави магии и да се държи като нещо, което не е. Скука! Пълна загуба на време! Какво я беше прихванала билкарката? Дано поне учителят по Защита да беше сред хората, които щяха да ходят на това мъчение, иначе щеше още сега да зареже всичко. А като видя с какво ще пътуват до избраното място и идваше да нарита първия ученик, който и се изпречеше пред погледа. Летекоди! Никога не беше пътувала с подобно нещо, нямаше намерение да го прави, поне до сега. Можеше да измислят нещо по-безопасно за транспорт, автобус или микробус. А не тази глупава простотия. Явно някой не се беше справил с организацията както трябва. Когато се върнеше обратно в замъка, незабавно щеше да се оплаче на директора. Естествено, ръководителката се измъкна лесно от цялата тази пародия, като се магипортира, оставяйки всички останали да се оправят както могат. Докосна гнусотията с един пръст, която щеше да ги отведе до избраното място с мисълта да го дезинфикцира при първи удобен случай. Мразеше да се цапа.
Тъкмо когато си мислеше, че тоя полет ще продължи цяла вечност, тупна по лице на някаква поляна. Супер! Сега пък трябваше да измие лицето си и да почисти мръсотиите! Вече сериозно започваше да мрази цялата тази екскурзийка. А тя тепърва предстоеше! Ужас!
Разбира се, мадамата трябваше да постави и някакви си идиотски правилца! С което допълни цялостната и представа за ръководителката. Вместо да внимава в това, което говореше, извади мокра кърпичка, за да се почисти, поне доколкото можеше!Тая беше пълно куку! Май някой си беше запазил място за някоя лудница! Как се очакваше да живее няколко дни без магия? И най-лошото да живурка като тях! Идваше и да се разкрещи, че е чистокръвна и не заслужава да се унижава с подобни глупости. Знаеше, че е безсмислено. Това беше мисия невъзможна за по-малката госпожица Адамс. А забавлението беше извън списъка и. Да се въргаля в тревата? Да цапа скъпите си дрехи? Да спи в някакъв чувал, вместо в удобното си легло? Това не беше за нея!
- Престани да се любуваш на отражението си и ела да ми помогнеш с палатката, Анна! – развика се сестра и.
Моля? Анна Адамс? Да прави мъгълски неща? Да докосва онова нещо, което уж трябваше да разпънат? Да забива колове? Да бе да! Пълен абсурд! Селена явно се беше присъединила към кандидат-загубеняците. Вместо това продължи да гледа отражението си да поправя грозно стърчащата си коса. Още една причина да ненавижда летекодите.
Накрая ядосано пое след групичката ученици. Движеше се в близост до групата на любимия си учител, а толкова много искаше да крачи до него. Твърде жалко, че носеше цветовете на орлетата, а не тези на Слидеринци. Те бяха истински късметлии. Имаше предчувствие, че скоро ще се случи нещо важно и интересно. Нямаше търпение да види какво. Студеният ветрец също и допадна, Знак, че цялата тази пародия скоро ще приключи.

+ 30т. за Рейвънклоу, защото това се води като урок и ученикът е присъствал на него

От няколко дни чакаше това! Да излезе от Хогуортс и да подиша чист въздух! Нямаше шанс да пропусне излета на Диърди. Как ли тази млада красавица беше убедила директора да ги пусне на това преживяване? Нямаше никаква идея, но беше готов да обикаля навсякъде и да научи нещо ново. Няколко дена без магии нямаше да са чак такъв проблем за лъвчето. Двете години, които беше прекарал навън по улиците, далеч от семейството му го бяха научили как да оцелява без подобни неща. Нямаше проблем и със спането на земята. Просто нямаше търпение час по-скоро да заминат от тук.
Момчето грабна претъпканата си раница и се изнесе по възможно най-бързия начин от общата стая на Грифиндор. Нямаше намерение да чака останалите си съдомници да се натуткат с последните си приготовления. Мрънкането също не беше част от списъка му! Дори не беше спал цяла нощ заради тази екскурзия. В живота си не беше ходил на поход, щеше да му е за първи път. Явно обаче не беше единствения нетърпеливец, като видя останалите си съученици. Разбира се, намериха се няколко мадами, които само дърдореха глупости по адрес на ръководителката на Рейвънклоувци! Кифли! Типичното настроение на някакви госпожички, които само знаеха да капризничат и да се оплакват! Знаеше обаче, че не може да промени мнението им. Е, какво пък, може би чистия въздух щеше да промени мнението им и да налее ум в главите им.
Когато дойде време да потеглят, просто докосна летекода. Няколко минутки по късно падна на непозната територия. Малко се изцапа, но това нямаше особено значение. Дрехите му бяха стари, а не последен модел на някой известен дизайнер. Не беше претенциозен относно тези неща. Това беше наука, която просто не можеше да разбере. А и на тази поляна имаше достатъчно разбирачи.
Нямаше да мине и без обясненията на правилата. Нямаше никакви проблеми относно спазването им. Можеше да запали огън, без да се изгори. Можеше да разпъне палатка без магия или чужда магия. Знаеше и как да се държи като мъгъл. Когато Ди приключи с речта си, извади палатката от раницата си. Не беше лесно, но след няколко опита да се погребе под плата и удари по пръстите с чука, стоеше гордо изправен пред временния си дом. Сам-самичък беше успял да се справи със задачата. Можеше да се гордее с постигнатото.
Единият свободен час изтече и беше време да потеглят. Той вървеше най-отпред, близо до префекта на Рейвънклоу, но момчето явно не му обръщаше внимание. А колко странно се държеше! Сякаш очакваше всеки един момент да бъде нападнат! Явно се беше побъркал! Или беше прекалил с алкохола предната вечер, все пак празнуваше своя 17 рожден ден! Дали не го болеше главата? А и тази непрекъсната негова бдителност започваше да му лази по нервите! Нямаше нищо заплашително, само нищо и никакъв ветрец! Явно магът имаше сериозна нужда да отиде на психиатър, да излее проблемите си и да продължи напред! Браян поклати глава и продължи да върви напред.

+30т. за Грифиндор, защото това се води урок и ученикът е присъствал на него

Мозъкът му отказваше да регистрира епичния провал, за който вече вероятно всички в Хогуортс бяха чули. Доминиа продължаваше да го гледа загрижено. 

- Имаш късмет, че бях наблизо, Вал. - настръхна от удоволствие, когато тя го нарече така - Събуди наистина древна магия. Сега вече би трябвало да си наред. Хайде, ставай. Всички вече ни чакат в Лондон.

Разбира се. Съвсем бе забравил. За негово щастие си бе с мъгълските дрехи и бездруго. 

- Чакай ме пред Голямата зала след десет минути или ще се наложи да тръгна без теб. - каза тя с много скръб в изражението си... уж. Момчето се зачуди дали всичко бе просто изграден образ.

Хукна към кулите на Рейвънклоу, за да приготви набързо раничката си. Взе си вода и резервни дрехи, след което изтича обратно. Доминиа вече го чакаше на уговореното място. Кога бе успяла да се преоблече? И това ли бе за нея мъгълско облекло, което не се набива на очи? 


Преглътна шумно и събра сили да попита:

- Къде е летекодът? - огледа се, но не видя дамата да държи нищо в ръце. Тя се усмихна в отговор.
- Само двамата сме. Ще се магипортираме. - преди чернокоското да успее да каже нещо, тя го хвана рязко за ръката, след което усети силно присвиване под лъжичката. Никога не го бе правил преди. Мислеше си, че ще е подобно на рязкото ускоряване с метлата, но нямаше нищо общо. Сякаш цялото му тяло бе минало през гигантско менгеме и сега се бе разпиляло из Лондон, където вече го чакаха всички. Доминиа побърза да се присъедини към останалите професори, които се нареждаха в началото и в края на всяка опашка ученици. Реши да притича към нея, тъй като видя доста рейвънклоуци там, включително Едуард Дюшан. Реши да му прави компания. Бе един от малкото, с които се разбираше. Реши, че може да му е от помощ, тъй като бе на ти с мъгълските билки.

+30т. за Рейвънклоу, защото това се води урок и ученикът е присъствал

Разходка в Лондон. Това беше добра идея. На Алекс щеше да й се отрази добре това пътуване. Беше запозната с живота на мъгълите и много искаше да живее малко като тях. А най-важното беше, че щеше да бъде с Дариен. Животът без любов не е живот. Хафълпафката много добре знаеше, че на грифиндореца не му се ходеше на това пътуване. От една страна беше прав – бе опасно, но пък от друга щеше да бъде забавно. Затова го бе навила да я последва. Дано не стане някой гаф. Алекс не се притесняваше за живота си, защото вярваше в сигурността. Вярно, бяха извън замъка, но беше сигурна, че директорът нямаше да остави нещата така. Щеше да се вземат всички мерки за безопасността на учениците. Точно затова и бяха натоварени всички професори. Може би щеше да има и такива, които нямаше да отидат, но те бяха в малко количество. Дано всичко да бъде под контрол и да няма жертви.

За пореден път трябваше да стават рано, но този път беше различно. Не бе заради часовете по Пророкуване, Древни руни или пък Аритмантика, а заради Лондон. Този така величествен град. Госпожа Диърди Дилън го бе обмислила добре. Трябваше да има малко разнообразие в цялата тази обстановка. Това щеше да бъде най-хубавият и забавен час по Билкология. За първи път ранното ставане не й бе проблем. Тя се изправи на крака по-бодра от всякога. Енергията кипеше в нея. Оправи се набързо, но имаше и проблем. Накъде без проблеми. Щом влезе в банята, видя в мивката кръв. Беше се стреснала от какво е, но щом се погледа в огледалото, забеляза, че от носа й бе потекло червена течност. Това не се случваше за първи път, но никога не му беше обръщала внимание. Мислеше, че е нещо нормално. По най-бързия начин се изми и се огледа около себе си, да не би някой да я е видял. В този момент ни най-малко искаше някой да разбере да случилото се, особено Дариен, който щеше да се паникьоса и веднага да я заведе при лекаря. А сега не й беше до това. За щастие нямаше никой наоколо.

Сложи всичко най-необходимо в раницата си, а пръчката скри в дълбокия джоб на панталоните си. Щяха да се придвижат до Лондон чрез летекод. За голямо учудване на повечето от съучениците й, Алекс обичаше това средство за пътуване. Беше забавно. Всички падаха като големи капки дъжд на земята и всеки се оплакваше, че е изцапал дрехите си, че го е заболяло и така нататък. Хафълпафката сложи ръка на летекода, който бе предназначен за дома й и преди да се усети вече бе тупнала на земята с главата надолу. Погледът й бе право насочен към тревата върху която бе пльоснала. Очите й засякоха две-три капки кръв, които се открояваха от зеленото растение под нея.
- Не отново – каза си тя.
Побърза да изчисти носа си с ръка. Не искаше някой да забележи състояние й. Защо трябваше да се случва това. Та тя беше толкова енергична, жизнена. Госпожа Дилън каза няколко правила, на които Алекс не бърна голямо внимание, защото си ги знаеше от преди. Не мислеше, че има нещо ново, което трябва да запомни. Точно когато щеше да разпъва палатката си, някой я изненада в гръб. А кой беше това. Ха познайте от първия път.
- Ще ти помогна за палатката. Нека сме един до друг поне. – каза Дариен и започна да подритва камъчетата на тревата. Алекс много добре знаеше, че не му е приятно да е тук и че е направил всичко това заради нея и го оценяваше наистина. Затова му се усмихва, обви ръцете си около дясната му ръка, за да може да се наведе малко надолу, защото като беше на такава височина й беше трудно да го целува и по най-милият и нежен начин опра устните си на бузата му. Беше толкова сладко. Това го накара да се усмихне. Ето това искаше да вижда Алекс – усмихнатото и щастливо лице на своя любим.

Двамата опънаха палатките си една до друга, но Алекс мислеше, че това нямаше никакъв смисъл. И двамата бяха наясно, че Дариен щеше да се промъкне при нея. Хафълпафката нямаше търпение да дойде ред за спане, за да може да се сгуши в обятията на грифиндореца и да се чувства защитена. Естествено й бе наясно, че Дариен нямаше да тръгне никъде без пръчката си, затова когато го уведоми тя му посочи своята. Това допринесе още една усмивка на лицето му.

Хайде на разходка. Из тревите. Хубаво бе, че Алекс обичаше походите из горите и това не й направи огромно впечатление. Докато няколко кифли пък се погнусиха от една проста трева с няколко растения върху нея. Сякаш бяха видели най-големия си страх. Тъпачки. Не знаеха какво е да се забавляваш. Само се контеха и се стараеха да изглеждат пленително грозни.
- Алекс, къде, в името на всичко шоколадово и сладко, се набутахме? – възкликна Дариен.
- Не се оплаквай, Макенна. Радвай се на живота. – каза Алекс. След това почувства болка в главата. Сякаш през нея бе минало някакво цунами. Наведе се надолу, погледът й бе замъглен, но успя да забележи отново капките кръв, които се стичаха по лицето й. Дариен се обърна мигновено към нея, хвана я за раменете и попита:
- Алекс, какво става. Всичко наред ли е. Каква е тази кръв? Моля те, кажи ми.
- Спокойно Дариен. Ще се оправя. Не е нищо сериозно. – отвърна хафълпафката и се понесе в ръцете му.

+30т. за Хафълпаф, защото това се води урок и ученикът е присъствал на него

Една седмица по-рано

-Какво има Лена?
-Нищо, няма нищо...
Момичето кършеше виновно пръсти. Хич не и харесваше идеята, че трябва да издаде информацията на Самаел, но това щеше да подсигури мястото и тук, да подсигури живота на Ед и Браян... А това за момента беше най-важното. 
Каква глупачка излезе. Само ако знаеше какво ще се случи онзи ден в парка, изобщо нямаше да излиза от тях. Нямаше да го погледне. Но, сега... сега бе в плен и нямаше избор.
-Искаш да ми кажеш нещо. Виждам го.
-Аз...
-Говори и не ми губи времето. Нямам време да се занимавам с хлапачки!
-Работата е там, че по билкология ще се организира излет, на който всички ще ходим... извън Хогуортс.
Вниманието на мъжа вече бе привлечено на сто процента, а погледа му се впиваше в момичето. Сигурно в този момент преценяваше дали може да и се вярва и дали информацията е истинска.

Начало на излета

Погледа на рейвънклоуката блуждаеше около всички присъстващи. Учениците бяха щастливи забавляваха се, професорите, ами и те бяха отпуснали края, само някой от тях наистина се притесняваха за сигурността на децата, но като цяло никой не подозираше нищо. Никой освен нея и Андерсън. В интерес на истината, той се оказа не чак толкова голям задник, колкото го мислеше. Доста и помагаше за прикритието, макар и това да бе заповед на шефа му. И въпреки това... толкова много години беше успял да прикрива същността си. Акъла още не и побираше, как директора не се беше усетил. 
*Дръж се нормално, Лена, дръж се нормално.*
Не спираше да си напомня рейвънклоуката, но нищо в държанието и не беше нормално. От километри си личеше колко беше напрегната. Постоянно си прехапваше устните, ноктите и деряха кожата и, очите блуждаеха. Кълбо от нерви- това представляваше тя в момента! 
Погледа и се спря върху Еди. Горкия той, само ако знаеше какво го чакаше. Сърцето му щеше да се разбие на парчета, когато разбереше, че любимата му сестричка го е предала, че е станала смъртожадна. Доскоро плануваха как ще станат аврори, а сега какво, тя го предаваше. Късаше и се сърцето като го гледаше, но той бе силен. Щеше да се справи, а и Самаел обеща, че докато тя му помага той няма да закача семейството и` и Браян. Те бяха в безопасност дори тук. Или поне се надяваше да е така. Нямаше вяра на смъртожадния, току виж реши и от нея да се отърве тук сред тези поляни. Ами да, защо не? Получаваше информацията си, нападаше ги, а тя бе една от многото невинни жертви. Никой нямаше и да разбере, че е била от тях. Може би така щеше да е най-добре. Да, момчетата щяха да са разстроени заради смъртта и, но поне нямаше да се чувстват предадени.
-Хей Еди, нали знаеш, че много те обичам!
Успя да настигне брат си, който разбира се, се беше лепнал за полата на Диърди. Изгледа я учудено. Сигурно се питаше какъв е този изблик на любов.
-Добре ли си Лена?
-Да, да, добре съм. Просто исках да ти го кажа. Напоследък не си говорихме много, липсваше ми.
-Всичко е наред, Лена. Просто бяхме заети.
Заети да, да заплитаме тайните си, помисли си рейвънклоуката. Колкото и притеснена да бе напоследък, усещаше, че и брат и също се променяше. Нещо ставаше и в неговата глава, но и той отказваше да и сподели. Странно, в кой ли момент връзката им се бе прекъснала, в кой момент спряха да бъдат толкова близки...
-Ед, с теб ще сме в една палатка, нали? Не искам да се отдалечавам от теб. Ще ме пазиш!- или тя него. Когато смъртожадните го видеха залепен за нея, щяха да знаят, че не трябва да го закачат. Нямаше да им го позволи! - знаеш, че не обичам да спя на открито!




+ 30т. за Рейвънклоу, защото това се води като урок и ученикът е присъствал

Предната вечер: Екскурзията до Лондон щеше да започне на другата сутрин и Рок си приготвяше багажа. Който се състоеше от няколко чифта дрехи, храна, две книги и някои други неща. Приготви го, провери дали не е забравил нещо и като се увери, че всичко е готово, а и беше вечерял си легна.
  На сутринта момчето стана по-рано. Изми се, и облече приготвените от снощи дрехи: тениска с щампована глава на дракон отпред, тъмно сини дънки и черни кецове. Също чифт черни ръкавици с рязани пръсти. След това взе раницата и и отиде да закуси набързо, а после излезе на двора, където щяха да се съберат преди да потеглят. Част от учениците и даскалите вече бяха там, обаче другите тепърва трябваше да дойдат. В крайна сметка настана време за  тръгване и Рок с останалите хафълпафци се струпаха около ръководителя на дома и протегна ръка към летекода. Бе летял веднъж с такова нещо, заедно с Тери и предпочиташе да се придвижи например с влака, но чрез летекода ставаше доста по-бързо.
 Полета приключи и шестокурсника тупна по гръб на една поляна. Добре, че раницата беше на гърба му и в нея нямаше нищо чупливо. Изправи се и приближи до проф. Дилън, която беше организирала излета и сега им разясняваше правилата. Трябваше да се държат като мъгъли, което значеше никакво използване на магия. Е, той  бе израснал и прекарваше ваканциите си сред тях, така че нямаше особени проблеми, за разлика от някой други. Защото, докато търсеше къде да си разпъне палатката свари да чуе не едно и две недоволни мърморения, включително за съсипан маникюр. Сравнително бързо си намери удобно място и след като го доразчисти  почна да разпъва палатката. Трябва да се признае, че не му беше много лесно, защото сега за разлика от предните два пъти го правеше сам. Все пак се справи отосително бързо. Свърши и се огледа. Близо до палатката му  едно момиче, което бе виждал на масата на Грифиндор, май се казваше Ева,  стоеше и си личеше, че няма идея, как да опъне своята.
 - Дай да ти помогна - каза й Рок и заби първото колче в земята. Продължи, тя също се опита да помогне и скоро и нейната палатка  беше разпъната .
 - Готово - рече той.

+30т. за Хафълпаф, защото това се води урок и ученикът е присъствал на него

Това ли беше забавлението за магьосниците? Да се появят в мъгълския свят. Много забавно няма що. Изучаваха мъгълите сякаш бяха животни в зоологическа градина. Малко или много я дразнеше цялото това отношение, колко сме велики ние и колко са прости те. Мъгълите не бяха прости! Успяваха да се справят с живота без чужда помощ и го живееха много добре. Справяха се.
Лизел не беше използвала летекод досега. Чувството беше странно и меко казано неприятно. А когато целуна земята при падането, намрази тотално всички магически начини за предвижване във времето и пространствата. Защо всички трябваше да са толкова неприятни и болезнени. Като летенето например. Всеки нейн опит завършваше с падането и от метлата. А и на метлата тя се чувстваше като Баба Яга. Добре че повечето чистокръвни не я разбираше когато им казваше, че са баби Яги. 
Хубавото на тази "екскурзия" е, че се намираше до Лондон и Лизел пре спокойно можеше да се измъкне вечерта и да отскочи до Лондон. От както се озова в Хогуортс не беше виждала старите си приятели, а те много и липсваха. Още повече, че беше оставила малкото си, прекрасно слакишче при Селестита. В началото, не знаеше дали в новото и училище можеше да се взимат животни. За щастие вече знаеше, че може и нямаше търпение Лапичко да е с нея. Отново да и мърка в краката и да заспива гушната в него. А и кухнята в замъка много щеше да му се хареса. Добре щеше да се ушишка.
Досега не беше спала на палатка. Можеше и да е бедна, но имаха покрив над главите си. Вярно течеше при всеки дъжд, а зимата ставаше ледник, но си беше тяхното местенце и никой не можеше да ги пипне там. Един ден, когато порастнеше възнамеряваше да се върне у дома си и да стегне къщата. Така като бяха мечтали с майка и, така както си я представяше всяка нощ. Липсваше и, наистина и липсваше. Макар и мизерен, живота и тук притежаваше нещо, което никога нямаше да получи в замъка- майчината обич! 

-Хей, Анна! Може ли да спя във вашата палатка?

Анна беше малко опашато дете. Понякога създаваше проблеми, но бяха от един дом и успяваха да завържат някакъв контакт. Другия и избор беше да спи при Едуард и Лена, а още не си представяше, как ще е на толкова малко пространство заедно с момче.

-Става. Само при условие, че помогнеш на сестра ми с палатката. Нямам никакво намерение да се занимавам с това.
-Разбира се!

Щастлива, че все пак няма да и се наложи да спи под открито небе, Лизел се затича към сестрата на Анна. С нея се бяха засичали, но не се познаваха много добре и не знаеше какво да и каже. Просто и помагаше и забиваше колчетата, както другите деца правеха.


-Ан, искаш ли довечера да се разходим до Лондон? Мога да ни измъкна от лагера, а познавам града като петте си пръстта.

+30т. на Рейвънклоу, защото това се води като урок, а ученикът е присъствал
ПС: Махнах посланието ти, защото имаш право да пуснеш пост, когато човека се бави повече от 2 часа

Преди седмица

Вгледах се в изплашените й очи, които проблясваха в тъмнината.
-Лена, ако по някакъв начин се опиташ да ме предадеш ти обещавам, че ще събираш вътрешностите на Едуард от Коледното си дърво. - приближих се заплашително.
-Няма. - преглътна, отстъпвайки назад.
По принцип не вярвах в празни думи, но в случая бях склонен да направя изключение.Тя прекалено много обичаше брат си и не би рискувала, знаейки на какво съм способен.
-Освен това, когато настъпи момента, очаквам пръчката ти да е насочена срещу правилните хора. 
-Да, аз ще... - гласът й трепереше, донякъде от яда, който се пораждаше от безсилието й.
-Ти ще правиш каквото ти казах. - прекъснах я, преди да ме е отегчила със заучените си фрази. -Ще те наблюдавам през цялото време, така че не се отпускай.Когато сте готови, очаквам да ми пратиш знак...Ти или Аштън, ще се разберете. - хванах я за ръката, придърпвайки я към себе си. -Бъди послушна. - приближих лицето си към нейното, вдишвайки звучно от приятни аромат, носещ се от кожата й.
Преди да се докоснем обаче, тялото ми изчезна, оставяйки черен пушек след себе си.

В настоящето

Бях повикал Самара, за да се срещнем с нея насаме и да обсъдим възможните ни слаби места, но бързичко установихме, че такива няма.Не ни беше нужно да се впускаме в задълбочени размисли по изграждането на стратегия, защото и двамата обичахме да импровизираме.Планираните неща почти винаги се провалят и без това.Вървяхме из пустите коридори на Ривъндейл, в които цареше гробна тишина, като от време на време се чуваше зловещия кикот на Самара, предизвикан от ясната мисъл, че съвсем скоро ще може да убива незаслужаващите животите си хогуортски мекотели.
Всички останали вече чакаха около голямата маса, като се бяхме разбрали.Още като влязох в залата, погледа ми се засече с този на Монро.Намигнах й, докато сядах на стола си, а отговорът на смъртожадната беше едва доловима усмивка.Безчувствието й е направо похвално.
-Съвсем скоро ще разберем дали Лилит и Аштън са се справили с задачките си. - започнах да тракам с пръсти по масата, оглеждайки лицата на присъстващите. -Ако успеят, ще получите знак, а ако се провалят...Е, тогава вероятно ще са мъртви, но мисля, че и двамата имат достатъчно мозък, за да избегнат второто. - смехът на Самара отново се разнесе из помещението.
Направи ми впечатление, че лицата на някои от присъстващите бяха доста разтревожени.Бях свикнал да надушвам страха, усещам го от далеч.Все едно да настъпиш лайно...Веднага се разбира и не можеш да го скриеш.
-Какво има Аластор? - този смухтер беше единия от няколкото гнили ябълки около тази маса. -Нещо ми се струваш напрегнат?
-Аз...Не съм сигурен, че идеята е добра. - отговори със забит поглед в масата. -Не знам, дали ще можем да се справим с Рейвънууд. 
-Престанете да ми подмятате името на този старец, сякаш е алма матер. - стиснах зъби, сдържайки гласа си в рамките на нормалния тон.
Вярно е, че дядото си го бива, но вече не е като едно време...А и освен това дори няма да е там, но това не би трябвало да е фактор.
-Всъщност, писна ми от твоите вечни опасения.Не съм ти майка, че да те утешавам, отдавна вече трябваше да си се отделил от гърдата й. - станах рязко, а звукът от плъзгащия се по пода стол прониза ушите на всички. -Авада Кедавра! 
Тялото му се строполи безжизнено, а очите му бяха застинали в ококорено положение. 
-Някой друг да го е страх от група момиченца с къси полички и момченца със сополи по ръкавите? - огледах се, но никой не реагира на случилото се, освен Уенсдей, която изви поглед, за да погледне мъртвия Аластор, лежащ встрани от нея. 
В това време усетих знака на ръката си, както и всички останали, които си вдигнаха ръкавите, за да се убедят, че змията се движи.
 

-Започна се. - самодоволната ми усмивка неканено се настани. -Нека повторим миналото, но с взета поука от грешките си.Бъдете безмилостни. - последните ми думи бяха приглушени, тъй като веднага се магипортирах.

„Пожелай си нещо и духни силно. Ако всички семенца отлетят, желанието ти ще се сбъдне.“ –в ума ѝ бегло се прокрадна гласа на баба Маргарет и усмивката на лицето ѝ докато наблюдаваше как малката Мелания тича из поляната с глухарчета, а вятърът понасяше семенцата на всеки откъснат стрък и изпълваше въздуха със стотици бели пухчета.

- Искам да си спомня.
И този път дъхът ѝ понесе дузина летни снежинки (така ги наричаше като малка) и ги предаде на прохладния сутрешен вятър. Не забеляза дали се откъснаха всички, тъй като досадно познат глас я прекъсна.
- Да си спомниш какво?! – отново момичето, с което я бяха разпределили – русокоса Слидеринка, трети курс, навярно се бяха запознавали преди година в тогавашния общ дом и може би дори са били близки. Сега нещата стояха по малко по-различен начин и Мелания се чудеше защо изобщо биха ги подбрали в такава двойка. Нещо с повече общуване между домовете, подобряване на отношенията, интеграция и новото ѝ привикване в старата обстановка със старите „приятели“ и тем подобни глупости.
Не ѝ отговори, но явно и трикът с „игнорирай досадника, за да се махне“ не бе сполучлив.
- Онова там какво е? Трябва ли ни? – показа купчинка от малки, бели цветенца.
- Маргаритки. – не успя да скрие учудването си от глупавия въпрос – Никога ли не си играла на..
- Аз? Да си играя? При това с тези мъгълски бурени?! Абсурд! – възмутено преметна една от буйните си къдрици през рамо. – Как можа да ме попиташ? Но какво друго да очаквам, та ти си израснала с това, нали? Учудвам се, че изобщо си била в Слидерин. Личи си къде е трябвало да пратят мъгълокръвните още тогава. Дори без мантията си ти личи, жълтурко! Но нали знаеш, трябва да ви има и вас, за да може някой да ни разпъва палатките. Аз, честно казано, онова не бих го пипнала дори!
Бе спряла да я слуша някъде по средата на възмутителната реч. Думите се губеха в пространството и звучаха приглушено като едва доловим заден фон на наперената физиономия и прекаленото жестикулиране. Не можеше да понася факта, че някаква дребна на години и нищо незнаеща особа се взимаше за нещо твърде важно, само защото е в по-горен курс и има сертификат за родословие. Все по-често се случваше и всеки път Мелания бе на прага да избухне. Сега също. Инстинктивно насочи ръката си към прилежно скритата магическа пръчка – стъкмена в задния джоб на дънките и покрита от дългата ефирна жилетка, така че да остане незабелязана. Момент преди да я разкрие обаче, Мелания се спря.
„Без никакви магически пръчки, отвари или магически предмети. Тук вие сте мъгъли.“
Въпреки правилата, бе твърдо решена тайничко да носи пръчката със себе си (както навярно бяха направили мнозина), но не бе най-удачния момент да се издава. Не и заради глупава ситуация (и блондинка) като тази. Тук бе мъгъл и в ролята на типичен такъв, Мел намери решение на проблема – откъсна още няколко глухарчета и ги запрати право в лицето на Слидеринката. С неприкрито доволна усмивка продължи към друг сектор на поляната, докато досадната гад кихаше неудържимо и се опитваше всячески да махне всичките пухчета от носа си.
„Трябва да общуваш повече със старите си приятели. С тях отново ще се чувстваш като у дома си.“ – бе ѝ казал директор Рейвънууд при повторното ѝ записване в училището. Грешка! Домът ѝ бе на не повече от няколко преки от тази поляна, в покрайнините на Лондон и далече от самонадеяни досадници. Там на хоризонта, при онези ниски блокчета, които почти можеше да различи и от тук, над които се издигаше ято сиви гълъби и..
- Инсендио!
Почти минута по-късно, все още се взираше в Черния знак в небето, извисен на фона на така любимото „вкъщи“ някъде по-далеч назад. Усещаше надигащата се горещина от все по-силно разгарящите се пламъци и лекия полъх от притичващите покрай нея ученици. Всички се разбягаха далеч от зоната на нападение, а напред стърчаха само високите фигури на няколко преподавателя и някой друг смелчага от горен курс. Имаше чувството, че бе ударена от „Вцепени се“, макар че със същото заклинание бе повален един от смъртожадните пред професора по ЗСЧИ. Смехът на Самара отекваше заедно с писъците на учениците, извисяваше се над тях и пречеше на Мелания да се съсредоточи и да се вземе в ръце след внезапния шок. Нечий втренчен поглед обаче ѝ помогне да се отърси от унеса. Едуард Дюшан бе наблизо и я дебнеше, сякаш тя самата бе направила нещо. Или трябваше да направи нещо..   
„Какво? Защо ме гледаш? Какво трябва да направя аз? Какво мога да направя..“ думите изникваха в главата ѝ, но нямаше сили да ги каже. Нямаше и смисъл. Бе цял късмет, че вече успя да хване магическата си пръчка без да позволи на ръката си да трепери от вълнение.  
- Aguamenti! – размаха я към горящото яке на дребно 11-годишно и го накара до толкова да подгизне, че спокойно можеше да го удави насред поляна от пламъци.
Няколко други ученика забелязаха и използваха същата магия, за да загасят я подпалено другарче, я някой друг заплашително надигаш се срещу тях пламък. Не бе много, но си придаваха важност, придобиваха малко повече увереност. Паниката беше враг, изиграл им твърде лоша шега при предишното нападение, а щом накараш някого да се почувства значим и смел, този враг изчезваше.
- Загасете пламъците! Оглеждайте се за още атаки. Не трябва да позволим да ни изненадат и в гръб! – учуди се с каква строгост раздаде командите, сякаш до сега не бе също толкова уплашена, колкото и те.
Ами сега какво? Какво още? Напред – там трябваше да отиде. Пристъпи редом към останалите, които смело заемаха предния фронт, оставяйки паниката зад гърба си. Не можеше да си позволи най-възрастният ученик наоколо да се скрие като мишка, вместо да даде пример!

+30т. за Хафълпаф, защото това се води урок и ученикът е присъствал на него

- Нас или тях, Алена. Трябва да избереш. Внимавай да не сбъркаш. Няма да ти простим ако го направиш. - червенокоската отвори рязко очи. Не знаеше къде се намира. Около нея бе тъмно, така както бе в... съня й? Надяваше се да е сън. Не можеше да избере. Не и сега. Все още бе млада да избере страна. Или не бе?
Така и не успя да заспи отново. Не можеше да излезе. Не и толкова късно. Нямаше какво да прави. А и щяха да й се скарат, че е станала толкова рано. По това време единствено децата на Мрака обикаляха. А тя.. Тя бе ничие дете. Не бе избрала страната.
Самата мисъл, че ще посетят Лондон, столицата на Великобритания я караше да се чувства някак си странно. За първи път напускаше родните магически земи и се впускаше в един непознат за повечето магьосници свят.
Всякакви мисли минаваха през ума й как ще се придвижат до там. Като нормалните хора или отново чрез магически джаджи. Летекод? Това не е добра идея. Алена затвори очи и си пое дълбоко въздух. 3,2,1. Вкуса на свежа трева в устата не бе най-приятното нещо, което бе вкусвала госпожица Дюшков. Дори се зачуди как точно тя трябваше да се забие с лице в земята и дори да вкуси малко от нея. Дявол да го вземе!
Самото разпъване на палатка й се стори малко трудно за един човек. Почти всички бяха готови без нея. Член от Хафълпаф отиде до нея и без да си казват и дума й помогна да разпъне палатката. Нещо, което в един обичаен обикновен ден, не би станало.
Самата разходка не успя да я накара да се отпусне. Мислите й все още плаваха из ума й. Когато бе сигурна, че се е отървала от тях, те се връщаха.
Гледаше, но не виждаше. Чувстваше се като слепец. Като изгубен човек, който не знае какво да прави с живота си. Сякаш всичко останало бе останало на заден план.
Миризмата на огън успя да я върне в реалността. Сънищата й се бяха оказали до някъде прави. Все пак явно не бе сънувала нещо нереално. Всичко това се случваше... сега. Алена извади пръчката й, а погледът й зашари във всички посоки. Виждаше някои от "приятелите" си, които все още не бяха на ясно какво се случва. Някои от тях имаха нужда от помощ. И тя имаше нужда от помощ. Не е сега времето. Въртеше се, за да не отнесе някоя атака. Въртеше се, за да може да предпази "приятелите" си.
Очите й се затвориха за момент. Усети нечии ръце около врата си. Но не я стискаха. Самата хватка някак си бе малко по-различна от тази на удушвач.
Какво правиш тук?! Олекна й. Тя бе жива. Не я бяха хванали. Не я бяха убили. Не бе пращала рисунките си на несъществуващ човек.
- Т-той е ... той е тук! - бе удържала на думата си. Бе го намерила. Бе му говорила за Великата Уенсдей Монро.  Бе й се отплатила, а сега... Сега трябваше да избере с кой да се бие. Да предаде семейството си или да предаде приятелите си?
- Агуаменти! - успя да загаси огънят, който приближаваше до нея. Не можеше да изгори. Не й сега. Щеше да се жертва, ако се наложи. Смъртожадните оставаха на задна страна за нея. Важни бяха животите на децата.
Срещу нея застана смъртожаден. Не го бе виждала преди. Може би не бе от семейните приятели. Но не я интересуваше. В момента той бе заплаха за нея. Но и тя бе заплаха за него. Тя знаеше нещо, което той не. Малкият й опит с магията Круцио може би щеше да й помогне сега.
- Круцио! - магията й бе туширана. Но може би ако го разсееше малко щеше и да успее. Никой не се закачаше с Алена Дюшков. Никой не подценяваше Алена Дюшков.
- Вцепени се! - госпожицата тушира бързо заклинанието. Някакви птици изхвърчаха от пръчката на едно малко момиченце. Това успя за момент да отмъкне вниманието на смъртожадния и Алена реши да действа.
- Експелиармус! - пръчката на мъжа изхвърча от ръката му.  Нямаше да се занимава повече с него. Огънят трябваше да бъде спрян. Не можеха да разчитат единствено на учителите. Трябваше да им помогнат в битката срещу смъртожадните.

+30т. за Хафълпаф, защото това се води урок и ученикът е присъствал на него

Пътуване до Лондон. Това звучеше  забавно. Крайно време беше да излязат от този мрачен замък и да се отделят в пустото. А и идеята да спят в палатки не беше никак лоша. Все пак така Филип щеше да си намести задника до този на Алания и щеше да си я гушка цяла нощ. Сигурен бе, че той нямаше да бъде единственият. Дариен също щеше да досажда на Алекс и Луциус на Лора. Палатките щяха да станат едно семейно гнездо. Само след девет месеца да няма нови членове. Филип взе раницата си, която му беше подарък от баба му. Затова и му бе толкова скъпа. Но сега не си мислете, че милата му баба ще му подари някаква обикновена чанта. Тя нямаше дъно. В нея можеше да се побере всичко. Дори Алания. Хаха.

Надутият пуяк – Аштън Андерсън ги бе извикал в общата стая на Слидерин, за да им каже няколко думи. Но Филип бе решил да пропусне тези простотии. Сякаш не знаеше, че трябва да внимава, да не се отделя от групата и да не прави пакости. Професорите си дрънкаха едно и също всеки път, но кой ли ги слушаше. Може би само тези, които са яли бой от мама и тати и ся ги е страх да не им стане червен отново задника. Или пък зубарите, които само учеха и се подмазваха на учителите. Някой ден ще им гръмне мозъка от толкова много знания.

Слидеринецът бе излязъл на двора при останалите ученици, а другите от дома му дойдоха малко по-късно, предвождани от Андерсън естествено. Правеше се на величествен чичка, който може да контролира всеки, но не беше така. По-голямата част от учениците го смятаха за девствен дядка, който не знае какво иска от живота. Но пък Филип намираше някакъв потенциал в него. Не казва, че го харесва, а че го намира за потаен и в същото време мрачен, зъл човек, който само трови живота на хората. Ето това бе добрата му страна. Филип харесваше тези, които умееха да мачкат останалите. Може би животът го бе научил да мачка, да не прощава, да тъпче, но засега не го показваше.  

Ще летят с ботуш. Колко забавно. Но Филип умееше да пътува с летекод и при приземяването бе подсигурен и се приземи по дупе. Беше седнал на тревата. Малко го болеше задника след това, но бързо се изправи.

Правила. Правила. Дрън, дрън. Защо трябваше да ги уведомяват като изобщо не ги спазваха. Пълна загуба на време. Филип не чу нито едно от тях. Блееше си баирите и издирваше Алания. Но не я откри из тълпата. Намести палатката си до тази на Алекс. Да де, до Дариен. Поне да беше близо до приятел. Защо не ми напомняте? Забравих най-важното. С какво беше облечен Филип. Я да видим. Чисто нови маратонки, бели, джиджени. Черен анцуг – така щеше да му е най-удобно. И синя тениска, която открояваше перфектното му тяло. А и скромността му намираше място сред тези неща. Всичко беше ОК.  След като оправи палатката си се запъти да търси жената на живота му.
- Алания, бебце, къде ми бягаш от погледа? – каза Филип и я целуна нежно по устните. Хвана я за ръката и се запътиха на разходка. Но стъпките им бяха спрени от рязка тъмнина. Небето стана мрачно, всичко беше пусто. Черен знак, пушеци. Какво ставаше тук. Нападение? Филип сграбчи Алания в прегръдките си, защото усещаше трепета на момичето. А след като лумнаха пламъци, той я хвана за ръката.
- Бягай! И ме дръж здраво. – извика той.
Ситуацията ставаше напечена. Явно трябваше да се бранят сами. Филип извади пръчката си. Добре, че не послуша шантавите съвети на преподавателите и я бе скрил в обувката си. Война, битка? Каквото и да беше, той нямаше да се остави. В момента не мислеше толкова за своя живот, колкото за този на момичето до него – скъпата му Лодж.

+ 30т. за Слидерин, защото това се води като урок и ученикът е присъствал

Дариен се отдръпна леко от нея, но не я пусна. Завъртя се, така че да е с гръб към нея, сетне постави отпуснатите й ръце на раменете си, приклекна и я дръпна – секунди по-късно, Алекс бе покачена на гърба на грифиндорецът, а той завървя бавно и внимателно напред.

Това предчувствие, което гореше в него не угасваше. Луциус изглеждаше доста притеснен по време на разходката. Като цяло не се случваше абсолютно нищо стресиращо около него. Може би това чувство да бе заради сънищата, които сънуваше почти всяка вечер преди година? Или заради това, което му бе казала Алена. Все още не вярваше на думите ѝ, но нещата се свързваха. Тя му бе казала няколко дни преди излета, че една от най-страшните и велики смъртожадни е негова.. майка. Да, точно така. Но той имаше родители, които му даваха всичко, грижеха се за него. Също смъртожадни. Версията, или по-точно истината, според хафълпафката бе, че навремето Монро не е искала да го задържи. Ами ако наистина беше така? Ако наистина е така? Мортис щеше да изпита една голяма омраза към нея. Кой нормален родител ще захвърли бебето си? 
Трябваше да се разсее от тези мисли. Добре, че Лора го изкарваше от дълбините на ума. Тя бе неговата частичка щастие, което му трябваше в момента. Само тя можеше да го успокои. 
- Луциус, изглеждаш доста разсеян, за какво мислиш? - грифиндорката бе решила да разнищи мислите му.
- А, за нищо. Просто наблюдавам учителите и учениците. - трябваше да излъже, не можеше да ѝ каже истината, поне не точно сега. - Виж този, учителя по Мъгълознание, не ти ли изглежда леко надрусан?
Бързо смени темата, а Лора се засмя на неговата шега. Излезе от положение, така както трябваше.
След дълго вървене и мотане най-накрая бяха стигнали до друга поляна, която бе доста красива и пълна с всякакви мъгълски растения от които можеше да ти се завие свят. Миришеха доста приятно. Погледът му се спря на едно растение, което му бе познато.. отиде близо до него, намираше се до едно дърво. Когато го помириса осъзна, че много добре познава зелената билка - канабис. Хм, мъгълите имаха също такова нещо? И си го отглеждаха на полянка? Страхотно! 
Урокът течеше с пълна сила, а всеки един от учителите и учениците се забавляваха. "Заслужаваше си ранното ставане", за втори път си го признаваше за урок по Билкология. Дори Аштън Андерсън изглеждаше така, сякаш се усмихваше тайно. Най-забавна беше професор Дилън, която подскачаше навсякъде и хвърляше погледи на професор Грей.
Всичко вървеше нормално, растенията бяха доста интересни. Изведнъж обаче небето притъмня за няколко секунди. Оставаше сега да избухне буря. Уви, беше по-лоша. Черният знак се появи на небето, а от него започнаха да излизат смъртожадни. Как бяха разбрали, че са тук?
Това нямаше значение, защото от един черен пушек започна да бълва огън, който подпали цялата поляна. Почти всички от съучениците му започнаха да крещят и викат. Паника обзе тялото на слидеринеца. За момент не знаеше какво да прави. 
Проследи как ръководителя му запращаше заклинания срещу смъртожадните. След няколко момента се осъзна и извади скритата си магическа пръчка. Стисна за ръка Лора и започнаха да бягат.
В далечината Мортис видя познат образ, който се превръщаше в черен пушек. Това бе жената от сънищата му. Уенсдей Монро. Луциус застина и се вкамени при вида ѝ. Изглеждаше толкова красива и величествена. 
Бързо се върна към нормално състояние, когато започнаха да валят заклинания към тях. Третокурсникът ги отблъскваше с безсловесно заклинание Протего. В този момент благодари на Андерсън, че създаде клуб по дуелиране.
- Протего! - поредната отбита атака. В близост до него и Лора стояха друга новоизлюпила се двойка - Филип и Алания. Те също се отбраняваха по перфектен начин. 
Към тях идваше някакво момче.. доста познато при което. Русо, а и изглеждаше на техните години. Ами да! Това бе изключения ученик от Хогуортс - прякорът му бе Диабло. Тук щеше да стане страшно. Приближаваше към приятелите му. Погледът му бе хладнокръвен и си личеше жаждата за смърт. За момент Луциус настръхна, но осъзна че трябва да ги защити.
Откъсна се от ръката на Лора и започна да тича към тях. Сцената отстрани беше точно като мъгълски филм, в който този, където спасява другите умира. Тук обаче не стана така. Точно навреме бе скочил пред тях и отблъснал заклинанието на Диабло. 
- Няма да докосваш приятелите ми, гнусен нещастник! - май току-що си създаде неприятност. - Слугулус Ерукто! Риктусемпра!
От пръчката му излизаха всякакъв цвят светлини, но до една бяха отблъснати. Смъртожадният започна да се смее зловещо и това бе момента, в който Луциус имаше възможност да го уцели.
- Депулсо! - червената светлина се изстреля от пръчката и попадението този път бе точно в корема. Това накара тъмния магьосник да излети назад. Това сякаш го ядоса, защото когато се изправи в него сякаш се бе вселил дявола. Нямаше друг избор освен да бяга. 
- Пазете се! - изкрещя на приятелите си и тръгна да тича из горящата поляна.

- Спокойно Дариен. Ще се оправя. Не е нищо сериозно. – след тези думи Алекс се отпусна в ръцете на грифиндореца. Чу как той вика името й, но нямаше сили да каже нищо. Беше така няколко минути. Чувстваше се като труп. А дали това не беше краят. Не, нямаше как да го позволи. Не можеше да го причини на Дариен. Трябваше да живеят още, да се радват, да прекарват най-хубавите си мигове заедно, да се подкрепят, да остареят.. Всичко щеше да бъде толкова хубаво. Защо сега трябваше да се случва това. С какво го е заслужила?
Докато Дариен се опитваше да я свести, тя си представяше в съзнанието си как един ден те имат деца и как Алекс им разказва за глуповатите постъпки на баща им. Естествено, би пропуснала частта на бала, от която се срамуваше. Всичко бе за миг. Усети капки вода по лицето й. То бе мокро. Порой ли бе заваляло или някой я бе смятал за тоалетна чиния? Но щом отвори очите си видя чаровното лице на нейния любим. Той я гледаше с такъв поглед, че човек можеше да се разтопи. Всичко бе под контрол. Трябваше да го успокои. Веднага продума галеното му име, сладкото име, което я изпълваше с енергия. Това момче наистина много я обичаше. Би направило всичко за нея. Дори да отиде на разходка извън замъка, в опасността. Дано всичко да е наред, защото в противен случай всичко щеше да се промени. Той облегна буза на главата й. Бе толкова захаросано. Диабет можеше да се хване от тия двамата.
След това докато се усети тя бе на гърба на грифиндореца. Толкова беше грижовен, галантен, мил. Беше се променил, това бе ясно. Алекс го обичаше още повече, когато се държеше по този начин.
- Искаш ли да ти попея да ти мине по-бързо? – каза Дариен. Това сложи на секундата усмивка на лицето на Алекс. След като вървяха няколко минути така и след като толкова дълго хафълпафката вдишваше аромата на любимия си, тя се опомни напълно. Извини се на Дариен, че го е изплашила така. Просто тя не бе виновна за това й състояние. Едно бе сигурно – тя бе болна, но от какво? Дано не е нещо сериозно, защото в противен случай щеше да стане страшно. Не искаше да притеснява повече Дариен. Само тревоги му създаваше. Трябваше да помисли малко и за него. Дали му е приятно да я носи на ръце, да върви винаги след нея и да не може да си обърне нужното внимание. След броени минути небето потъмня, пушеци се появяваха наляво-надясно. Всичко бе мрачно и потискащо. А след секунди поляната бе оградена от огън. Дариен пусна Алекс да стъпи на земята, за да може да се защитават взаимно. Той застана пред Ернандес, но силен удар ги приземи на земята. Алекс погледна земята и си каза, че ако сега се предаде всичко ще свърши. Така че си пое дъх и се изправи на крака с малка помощ от грифиндореца, готова за битка. С Макенна застанаха гръб за гръб и ако се наложеше щяха да минат през всичко и всички, да се борят, да се защитават.
Войната бе повече от страшна.  Започнаха да се леят заклинания навсякъде. Хвърчаха смъртожадни във всяко едно кътче от поляната. Целеха наред учениците и учителите ( така наречените им мишени). Преподавателите се опитваха да се бранят, но бяха безсилни в сравнение с тях. Беше настанал хаос. Докато се усети, Алекс бе улучена. Тя се строполи на земята, а пръчката й беше на парчета до нея. От едната й страна бе намерил място Едуард Дюшан, една от смъртожадните го бе улучила много подло. Докато лежеше, видя как професор Робин се строполи на земята. Положението ставаше напечено и нямаше време за губене. Час по-скоро трябваше да направи нещо иначе щеше да се случи нещо страшно.
Алекс се изправи, изтупа се и се огледа. Дариен. Къде е той?
След миг видя как се насочваше към Самара Лестранж. Какво искаше той. Беля на главата? Премина през всички учители и се изправи точно пред нейно величество убийство.
Алекс не можеше да остави нещата така затова тръгна право към него. Бягаше с все сила към любимия си. Защо си навличаше проблеми? Ах, този Дариен. Нямаше да се научи да си стои мирно и кротко. Точно когато го бе настигнала, точно когато бе зад него. Самара го улучи и той се строполи на земята. Бе попаднал точно в ръцете на Алекс. Крехкото му тяло се отпусна в дланите й и тя подпря коленете си на поляната. Алекс беше в несвяст. Какво се бе случило току-що? Дариен. Та той.. как така.. Алекс се взираше в лицето му.
- Дариен. Дариен. Дари. Скъпи. Моля те, кажи нещо. Дарии. – казваше тя по най-милият и сладък начин. Очите й се бяха ококорили. Алекс провикваше името му, но той не помръдваше.
- Хайде, стани. Моля те. – започна да вика по-силно.
- Той е мъртав, Алекс. – обади се Филип, докосвайки я по рамото. След тези думи Алекс започна да клати отрицателно глава. Не искаше да приеме истината.
- Не, не. Той е жив. Тук е. Не виждаш ли. Ей сега ще стане. Нали, Дари. Хайде. Изправи се. – казваше Алекс докато го шляпаше по бузите. Но той си стоеше все тъй кротко и не мърдаше.
- ДАРИЕННН! – изкрещя хафълпафката. В сърцето й се бе притаило много болка. Усещаше бодежи. Сякаш всеки момент то щеше да спре да бие. Това бе най-голямата й загуба в живота. Защо трябваше точно него. Защоо? Имаше толкова много ученици в това училище. А Самара бе решила да накаже точно Макенна. Не биваше. Не беше честно. Не, не беше.
Алекс отпусна главата си на гърдите му, а с ръцете си подпираше тялото му .
- Защо? Защо точно на нас, на теб. Аз съм виновна. Аз, аз, аз. – извика тя.
- Не трябваше да идваш. Трябваше да те послушам и да си стоим в замъка на безопасност. Аз съм виновна, аз те убих. – каза хафълпафката.
- ДАРИЕННН! – отново извика тя. Гласът й бе грапав. Лицето й беше в сълзи. Тя премести главата си към лицето на грифиндореца. Присви очите си и го целуна по устните. Мигновено с тази целувка в съзнанието й се зародиха нежни спомени, които тя никога нямаше да забрави.
Първо си спомни денят, в който той й намигна за първи път. Тогава тя бе втори курс. Беше се засрамила от това, че по-голям от нея й е обърнал внимание. След това си спомни маргаритката, която й беше подарил, когато беше в трети курс. Това бе един наистина скромен, но ценен подарък от негова страна. А след това спомените й се запътиха към четвърти курс. Тогава те се бяха сближили повече. Дариен се опитваше да й привлече вниманието, но Алекс му се дърпаше. Толкова много моменти. Закачки, щипалки, драскотини. Някоя друга нескопосана синина от неговата страна. А след това и балът. Ах, този бал. Алекс си спомни как му се беше навикала тогава. Беше толкова гадно (Капка сълза падна върху устните на Дариен в този момент) А след това и случката в библиотеката. Нежните страстни целувки, летенето в небесата, вълшебната истинска думичка, която значеше много. Всичко това я накара да се разплаче още повече. Капките сълзи се увеличаваха от секунда на секунда. А душата й гореше отвътре. Дариен бе в ръцете й мъртав, а тя не можеше да направи нищо. Обгръщаше все тъй тялото му и го целуваше нежно по бледите му устни.

+10т. за Хафълпаф, защото постът е написан по време на масово РП
+ 100т. за Хафълпаф, защото персонажа е позволил да умре гаджето ѝ

Пълна лудост! Кой идиот под маската на учител, беше решил да спретне излет извън пределите на Хогуортс? Кой нормален човек ще заведе един куп непълнолетни магьосници на екскурзия и то извън пределите на замъка?  Дилън да не си беше изгубила ума тотално? Явно някой имаше сериозна нужда от билет за лудницата. Или явно си просеше да я уволнят.
Да вземат всички учители? Сериозно? Това ли им беше идеята за сигурност? Как е възможно една дузина възрастни да се оправят с толкова много тийнейджъри? Явно Рейвънууд и Корбей не схващаха някои неща.
Първо, не можеш да имаш вяра на никой. Защото дори и най-добрият ти приятел може да ти забие нож в гърба в най-неочаквания момент. Никой ли не знаеше това? Все ще се намери някоя отрепка, която да подкрепа другата страна. Някой глупак, който да развали купона и да дигне целия магически свят на крак. Къртици! Тях най-много ги презираше. Не че и Стормхоук си нямаше такива, но това беше за доброто на останалите ученици. Никой знае какви ги мътеха Лестранж и компания, докато те си стояха кротко и не правеха нищо.
Второ, не може да очакваш дузина възрастни да озаптят сбирщина разбеснели се и жадни за смърт хора. Абсурдно е! Беше накарала Дюшан и Блек да отидат на този проклет излет, да наблюдават какво става, да защитят и да се опитат да успокоят останалите в случай, че стане нещо непредвидено. Мелания – не беше съвсем сигурна на чия страна е заради изтрите си спомени. Искаше и се да е на страната на доброто. Ако зависеше от нея, щеше да накара онези хлапета да стоят затворени между четирите стени на Хогуортс и да практикуват магии. Теорията просто беше излишна, особено в тези времена.
Точно, когато си мислеше да подпали доклада, който пишеше и да отиде да покрещи на Корбей за нехайството го видя. Черният знак! Проклятие! Грабна пръчката от бюрото и излетя от кабинета си. Останалите аврори я чакаха в коридора, явно вече бяха видели какво става. Сега и реч ли трябваше да им изнася? Въобще не беше добра в приказките. Особено сега, когато тъмните сили отново вилнееха. Губеше се безценно време!
- Знаете, че не ме бива в речите. Ще ви кажа едно - дойде времето да накажем онези престъпници. Те нямат право да нарушават мира на този свят, Знаете какво да правите. Бийте се храбро. Нека силата е с вас!
Когато приключи с последните си думи, се чу шумно „ПУК!”. Момичето знаеше перфектно къде точно се провежда прословутата експедицийка на онази луда билкарка. Естествено, на полянката нямаше нищо повече от палатки. Ядосано заскърца със зъби.
„Дилън, ако някой умре заради тебе, лично аз ще ти осигуря билет за Ада!”
Ако заради нея беше паднал и косъм от главата на някое от онези дечица щеше да я накара да съжалява. Направо щеше да поиска оставката и, без дори да се замисля. Как изобщо беше очаровала Рейвънууд? А и този дядка очевидно изкуфяваше на стари години, за да се върже на подобни неща. Май не само учителите имаха нужда от подмяна. Имаше нужда и от някой млад учител, който да замести онова старче! Беше крайно време онзи дядка да се пенсионира и да остави по-младите да се занимават
- Какво още чакате! Разпръснете се. – изкрещя на подчинените си, след което хукна към гората.
Разбираше страха им. Имаха семейства, родители приятели, все неща за които ги беше грижа. Дори и да не си го признаваше, тя също се страхуваше от смъртта, от това, че няма да отмъсти за родителите си. Страхуваше се, че няма да посрещне новият ден, че ще бъде забравена от другите, че няма да остави следа в историята. Да седят като заковани пирони на едно място, докато други са в опасност не беше решение на проблема.
Осъзнаваше каква грешка беше направила, като изпрати две хлапета на този проклет излет. Ако нещо им се случеше, някой щеше да си изпати.
Тя знаеше, че няма достатъчно аврори с които да се бие. Всъщност, щяха да са истински късметлии, ако всички се върнеха живи и здрави след този сблъсък със Смъртожадните. И къде, дявол да ги вземе, бяха Дюшан, Блек и Мелания? Знаеше си, че не трябва да се връзва на 17 годишното хлапе. Щели да се оправят сами! Пълни глупости! Момчето още ходеше по пелени, а вече и говореше за сигурност. Та той все още си смучеше палеца. Как се очакваше този новобранец да се бие с някой като Самаел ДюВал например?
Силна червена светлина я удари в гърдите, след което падна на земята. Проклятие! Беше свалила гарда само за няколко секунди, а вече я бяха изненадали в гръб.
- Радвам се да те видя, Стормхоук. Ще бъде истинска наслада за мен, ако те победя. Нямам търпение да те убия по най-мъчителния начин и да отрежа главата ти. Приятелите ми биха се зарадвали, ако им я донеса като трофей.
Момичето изръмжа шумно. Този студен, режещ като нож глас. Тази дълга руса коса и черни като бездната на Тартара очи. Тези очи, които напомняха натрошено стъкло. От всички възможни Смъртожадни точно с него ли трябваше да се сблъска.
Луцифер Корбей! По-малкият брат на Министъра на магията. Този човек нямаше никакви скрупули. Убиваше малки дечица за удоволствие, без значение каква им е кръвта. Измъчваше възрастни магове за удоволствие, след което ги убиваше без да му мигне окото. Ако са някои важни клечки от Министерството, например, им отрязваше главите за колекцията си.
- Какво, мацко, езика ли си глътна! Изправи се пред мерзавец като мен! Ако очакваш пощада от мен, закъсняла си, скъпа. Отдавна мечтая да впия нокти в тази твоя червена косица. Толкова добре ще стои, окачена на входната ми врата.
- За мене ще е чест да те натикам лично в Азкабан, изчадие. Целувката на Дименторите ще ти се стори като дар божий. Искам да те гледам как се мъчиш в онзи затвор. Ти не заслужаваш да бъдеш свободен. Експелиамус!
Трябваше обаче да се досети, че магията няма да проработи. Беше лесно отбита с един простичък щит от страна на противника. Луцифер се изсмя шумно.
- Сериозно ли, Александрина? От всички магии, които умееш, точно с тази ли искаш да ме победиш? Мислех, че вие Аврорите сте добри в дуелирането, но очевидно греша. Явно брат ми е сбъркал като ви е назначил за началник.
Момичето стисна зъби ядосано. Този противен чистокръвен си просеше гнева и. Как смееше да критикува работата и. Никой не го правеше.
- Вцепени се! – излая насреща му. За съжаление, обаче, ръката и трепереше от яд. Магията беше твърде слаба и уцели някакво дърво зад Корбей.
- Не мога да повярвам. Наистина ли си била Отличничка в Хогуортс? Добър дуелист и квото там още ти викаха. Пълни глупости! Учителите ти може само да се срамуват в момента, ако те видят, Алекса!
Нов залп червена светлина я запрати отново на земята. Изправи се, олюлявайки се на краката си. Точно в момента беше достатъчно слаба, за да бъде победена на секундата. А наоколо нямаше никой, който да и помогне. Не беше помислила да вземе някой от колегите си в бързината.
- Слабачка! Круцио!
И преди беше подлагана на подобно мъчение, но това беше най-лошото. Режеща като нож болка прониза тялото и. Усещаше, че съвсем скоро ще дойде края и. Скоро щеше да види онези, които обичаше повече от живота си. Просна се неподвижно на земята. Каквото и да изричаше онзи первезник едва достигаше до нея. С мъка отново се изправи. Каквото и да се случеше с нея, нямаше да лежи в пръстта като парцалена кукла. Беше готова да посрещне смъртта с отворени обятия.
„Съжалявам, мамо, татко, няма да сбъдна мечтите ви. Явно ми е писано да умра млада. Но след малко ще се видим от другата страна и отново ще бъдем заедно.”
Видя насочената срещу нея пръчка. Знаеше какво ще последва. Знаеше, че и остава съвсем малко.
- Петрификус Тоталус! – изкрещя някой зад нея.
Заклинанието улучи целта си и мъжът се свлече на земята. Погледна спасителя си. Нямаше как да не разпознае тази руса коса и изумрудено зелени очи. Едуард Дюшан, най-младият член на Ордена. Хлапето явно беше прекалено смело, за да се отдели от съучениците си и да се изправи срещу един от най-опасните престъпници. . Може би по-късно трябваше да го разпита какво точно е направил.
- Магипортирай се, Стормхоук. Прати този глупак в най-тъмната килия на Азкабан и отиди в „Свети Мънго” да те прегледат.
Момичето се опита да възрази, но младежът просто поклати глава.
- В това състояние едва ли ще можеш да убиеш и муха, камо ли Лестранж и нейната бандичка. А и няма да съм сам. Няма да позволя на онези нещастници да убиват безцелно.

Госпожицата кимна. Прав беше.  С шумно „ПУК!” се върна обратно в Министерството. Хората щяха да се зарадват на онзи мерзавец!