Re: МАСОВО РП / Морсмордре

Пълна лудост! Кой идиот под маската на учител, беше решил да спретне излет извън пределите на Хогуортс? Кой нормален човек ще заведе един куп непълнолетни магьосници на екскурзия и то извън пределите на замъка? Дилън да не си беше изгубила ума тотално? Явно някой имаше сериозна нужда от билет за лудницата. Или явно си просеше да я уволнят.
Да вземат всички учители? Сериозно? Това ли им беше идеята за сигурност? Как е възможно една дузина възрастни да се оправят с толкова много тийнейджъри? Явно Рейвънууд и Корбей не схващаха някои неща.
Първо, не можеш да имаш вяра на никой. Защото дори и най-добрият ти приятел може да ти забие нож в гърба в най-неочаквания момент. Никой ли не знаеше това? Все ще се намери някоя отрепка, която да подкрепа другата страна. Някой глупак, който да развали купона и да дигне целия магически свят на крак. Къртици! Тях най-много ги презираше. Не че и Стормхоук си нямаше такива, но това беше за доброто на останалите ученици. Никой знае какви ги мътеха Лестранж и компания, докато те си стояха кротко и не правеха нищо.
Второ, не може да очакваш дузина възрастни да озаптят сбирщина разбеснели се и жадни за смърт хора. Абсурдно е! Беше накарала Дюшан и Блек да отидат на този проклет излет, да наблюдават какво става, да защитят и да се опитат да успокоят останалите в случай, че стане нещо непредвидено. Мелания – не беше съвсем сигурна на чия страна е заради изтрите си спомени. Искаше и се да е на страната на доброто. Ако зависеше от нея, щеше да накара онези хлапета да стоят затворени между четирите стени на Хогуортс и да практикуват магии. Теорията просто беше излишна, особено в тези времена.
Точно, когато си мислеше да подпали доклада, който пишеше и да отиде да покрещи на Корбей за нехайството го видя. Черният знак! Проклятие! Грабна пръчката от бюрото и излетя от кабинета си. Останалите аврори я чакаха в коридора, явно вече бяха видели какво става. Сега и реч ли трябваше да им изнася? Въобще не беше добра в приказките. Особено сега, когато тъмните сили отново вилнееха. Губеше се безценно време!
- Знаете, че не ме бива в речите. Ще ви кажа едно - дойде времето да накажем онези престъпници. Те нямат право да нарушават мира на този свят, Знаете какво да правите. Бийте се храбро. Нека силата е с вас!
Когато приключи с последните си думи, се чу шумно „ПУК!”. Момичето знаеше перфектно къде точно се провежда прословутата експедицийка на онази луда билкарка. Естествено, на полянката нямаше нищо повече от палатки. Ядосано заскърца със зъби.
„Дилън, ако някой умре заради тебе, лично аз ще ти осигуря билет за Ада!”
Ако заради нея беше паднал и косъм от главата на някое от онези дечица щеше да я накара да съжалява. Направо щеше да поиска оставката и, без дори да се замисля. Как изобщо беше очаровала Рейвънууд? А и този дядка очевидно изкуфяваше на стари години, за да се върже на подобни неща. Май не само учителите имаха нужда от подмяна. Имаше нужда и от някой млад учител, който да замести онова старче! Беше крайно време онзи дядка да се пенсионира и да остави по-младите да се занимават
- Какво още чакате! Разпръснете се. – изкрещя на подчинените си, след което хукна към гората.
Разбираше страха им. Имаха семейства, родители приятели, все неща за които ги беше грижа. Дори и да не си го признаваше, тя също се страхуваше от смъртта, от това, че няма да отмъсти за родителите си. Страхуваше се, че няма да посрещне новият ден, че ще бъде забравена от другите, че няма да остави следа в историята. Да седят като заковани пирони на едно място, докато други са в опасност не беше решение на проблема.
Осъзнаваше каква грешка беше направила, като изпрати две хлапета на този проклет излет. Ако нещо им се случеше, някой щеше да си изпати.
Тя знаеше, че няма достатъчно аврори с които да се бие. Всъщност, щяха да са истински късметлии, ако всички се върнеха живи и здрави след този сблъсък със Смъртожадните. И къде, дявол да ги вземе, бяха Дюшан, Блек и Мелания? Знаеше си, че не трябва да се връзва на 17 годишното хлапе. Щели да се оправят сами! Пълни глупости! Момчето още ходеше по пелени, а вече и говореше за сигурност. Та той все още си смучеше палеца. Как се очакваше този новобранец да се бие с някой като Самаел ДюВал например?
Силна червена светлина я удари в гърдите, след което падна на земята. Проклятие! Беше свалила гарда само за няколко секунди, а вече я бяха изненадали в гръб.
- Радвам се да те видя, Стормхоук. Ще бъде истинска наслада за мен, ако те победя. Нямам търпение да те убия по най-мъчителния начин и да отрежа главата ти. Приятелите ми биха се зарадвали, ако им я донеса като трофей.
Момичето изръмжа шумно. Този студен, режещ като нож глас. Тази дълга руса коса и черни като бездната на Тартара очи. Тези очи, които напомняха натрошено стъкло. От всички възможни Смъртожадни точно с него ли трябваше да се сблъска.
Луцифер Корбей! По-малкият брат на Министъра на магията. Този човек нямаше никакви скрупули. Убиваше малки дечица за удоволствие, без значение каква им е кръвта. Измъчваше възрастни магове за удоволствие, след което ги убиваше без да му мигне окото. Ако са някои важни клечки от Министерството, например, им отрязваше главите за колекцията си.
- Какво, мацко, езика ли си глътна! Изправи се пред мерзавец като мен! Ако очакваш пощада от мен, закъсняла си, скъпа. Отдавна мечтая да впия нокти в тази твоя червена косица. Толкова добре ще стои, окачена на входната ми врата.
- За мене ще е чест да те натикам лично в Азкабан, изчадие. Целувката на Дименторите ще ти се стори като дар божий. Искам да те гледам как се мъчиш в онзи затвор. Ти не заслужаваш да бъдеш свободен. Експелиамус!
Трябваше обаче да се досети, че магията няма да проработи. Беше лесно отбита с един простичък щит от страна на противника. Луцифер се изсмя шумно.
- Сериозно ли, Александрина? От всички магии, които умееш, точно с тази ли искаш да ме победиш? Мислех, че вие Аврорите сте добри в дуелирането, но очевидно греша. Явно брат ми е сбъркал като ви е назначил за началник.
Момичето стисна зъби ядосано. Този противен чистокръвен си просеше гнева и. Как смееше да критикува работата и. Никой не го правеше.
- Вцепени се! – излая насреща му. За съжаление, обаче, ръката и трепереше от яд. Магията беше твърде слаба и уцели някакво дърво зад Корбей.
- Не мога да повярвам. Наистина ли си била Отличничка в Хогуортс? Добър дуелист и квото там още ти викаха. Пълни глупости! Учителите ти може само да се срамуват в момента, ако те видят, Алекса!
Нов залп червена светлина я запрати отново на земята. Изправи се, олюлявайки се на краката си. Точно в момента беше достатъчно слаба, за да бъде победена на секундата. А наоколо нямаше никой, който да и помогне. Не беше помислила да вземе някой от колегите си в бързината.
- Слабачка! Круцио!
И преди беше подлагана на подобно мъчение, но това беше най-лошото. Режеща като нож болка прониза тялото и. Усещаше, че съвсем скоро ще дойде края и. Скоро щеше да види онези, които обичаше повече от живота си. Просна се неподвижно на земята. Каквото и да изричаше онзи первезник едва достигаше до нея. С мъка отново се изправи. Каквото и да се случеше с нея, нямаше да лежи в пръстта като парцалена кукла. Беше готова да посрещне смъртта с отворени обятия.
„Съжалявам, мамо, татко, няма да сбъдна мечтите ви. Явно ми е писано да умра млада. Но след малко ще се видим от другата страна и отново ще бъдем заедно.”
Видя насочената срещу нея пръчка. Знаеше какво ще последва. Знаеше, че и остава съвсем малко.
- Петрификус Тоталус! – изкрещя някой зад нея.
Заклинанието улучи целта си и мъжът се свлече на земята. Погледна спасителя си. Нямаше как да не разпознае тази руса коса и изумрудено зелени очи. Едуард Дюшан, най-младият член на Ордена. Хлапето явно беше прекалено смело, за да се отдели от съучениците си и да се изправи срещу един от най-опасните престъпници. . Може би по-късно трябваше да го разпита какво точно е направил.
- Магипортирай се, Стормхоук. Прати този глупак в най-тъмната килия на Азкабан и отиди в „Свети Мънго” да те прегледат.
Момичето се опита да възрази, но младежът просто поклати глава.
- В това състояние едва ли ще можеш да убиеш и муха, камо ли Лестранж и нейната бандичка. А и няма да съм сам. Няма да позволя на онези нещастници да убиват безцелно.

Госпожицата кимна. Прав беше. С шумно „ПУК!” се върна обратно в Министерството. Хората щяха да се зарадват на онзи мерзавец!

Битката вече беше в разгара си. Красота. Всякакви на цвят заклинания летяха из поляната с растения, целейки ту смъртожадни, ту ученици и учители. Първите жертви вече бяха взети. Учениците крещяха за помощ, а преподавателите се опитваха да ги защитят както могат. Аштън мяташе заклинания и проклятия, колкото да отчете присъствие на добрата страна. Нарочно се целеше в празното пространство зад мишената му, за да не нарани допълнително истинските му съдружници.
Из поляната хаоса бе пълен. Андерсън реши да се отдръпне и да погледа отстрани. Отиде в една от изоставените къщи. Гледката бе невероятна. Тела хвърчаха навсякъде. Уникално! Не трябваше да се задържа дълго скрит, за да не го разкрият. За това се качи на покрива на къщата. Отново очите му проследиха всички и погледът му се спря върху онази ученичка, която си бе загубила спомените. Мелиса? Малания? Мелария? Мелания? Нещо такова. Знаеше, че преди да загуби паметта си беше в Слидерин, а сега.. Разочароване! В Хафълпаф.. Тя атакуваше някои от тъмните магьосници. Доста смела, но щеше да получи един удар в гръб.
- Вцепени се! - светлината излезе от върха на пръчката му и удари точно в главата момичето. Тя падна и загуби съзнание. Добре, че не умря. Трябваше му жива.
Бързо изчезна от покрива, превръщайки се в черен пушек. Обикаляше цялата поляна, търсейки място, където никой няма да го забележи. Беше трудно да си под прикритие. Спря се зад едно от по-дебелите дървета. До него беше ѝ един от тъй наречените му колеги - Фрог. Погледите им стояха един в друг.
- Уцели ме! - кресна Аштън на мъжа. Не изчака втора покана и от пръчката на отсрещния се появи червена светлина, която накара заместник-директора да полети и да се озове по средата на поляната, търкаляйки се. Изправи се бързо, поизтупа малко черната си мантия и започна да насочва заклинания срещу смъртожадните. Чувстваше се като човек с биполярна заблуда.
В тълпата видя как Уенсдей Монро бе хванала за гушата едно от червенокосите момичета на Хафълпаф. Дано я убие! Тази Дюшков не му трябваше в часовете. Монро знаеше как да се справи с проблемите си. Бе великолепна жена. Ако можеше да е в ръцете му.. Брадата на Мерлин! Не трябваше да мисли за това точно сега. Отново се преобразува в черен дим и полетя в небето.
Няколко пъти повтори цикъла да лети и да търси място, на което щеше да е безучастен. Една от най-красивите гледки, на които бе станал свидетел бе тази в която Диабло, младата надежда на смъртожадните, измъчваше негов ученик - Луциус. Не успя да се наслади на целия спектакъл, защото поредното заклинание се изстреля към него, а той трябваше да действа бързо. Защити се, а когато се върна към филма, който наблюдаваше видя как Мортис лежеше безпомощен на земята, със змия около врата му. "Жалко, бе добро и послушно дете", помисли си Андерсън и продължи да симулира атакуване.
Не беше изхабил дори половината от енергията си. Сякаш смехът на Лестранж го зареждаше допълнително. А като стана дума за нея - бе хванала професор Дилън в лапите си, използвайки я за размяна. Наистина добра идея от нейна страна. Кой би дал Диърди на духовете?
Нещо му направи впечатление. Нещо се бе случило. Нещо уникално! Едуард Дюшан лежеше на земята, ранен от Сектумсемпра. Тази гледка беше.. повече от перфектна. Харесваше му как се гърчи. "Монро, ти си богиня!", обади се вътрешния му глас.
Внезапно стана доста тихо.. Плашещо тихо. Обръщайки се видя безжизнено тяло.. и не на кого да е, а на Дариен. Момчето от Грифиндор, което харесваше. Потенциала в него бе голям, а сега лежеше безпомощен, без душа, без разум. Андерсън прехапа долната си устна, а заради силата с която го направи бе причината от нея да потече кръв. Вярно, бе тъжно. Точно той да умре.. Ако беше Едуард.. щеше да се разкрие пред всички, че е смъртожаден и да се радва. "Почивай в мир, Дариен. Беше добър, но не достатъчно", след тази мисъл отреагира бързо на следващата атака на Самара.
Опитите да спре преподавателя Фарадей, който се бе изгубил от Хогуортс последните седмици, бяха неуспешни. Неговата душа също бе напуснала тялото му. Не беше голяма загуба. Когато всички се отдалечиха от тялото на вече бившия преподавател Аштън се изплю върху лицето му.
Това бе доста необмислено, защото един крясък от рода на "нещастник, как можа", го разобличи. Срещу него крещеше преподавателката по Астрономия - Хариет. Доста наблюдателно момиче. Беше ѝ сладка, но времето ѝ току що изтече. По най-бързия начин преподавателя по Защита срещу Черните изкуства се превърна в пушек и я повлече със себе си в една от къщите. Тя не знаеше какво става, но за момент бе по-бърза от него.
- Импендемента! - нежният ѝ глас се разнесе, а Андерсън бе полетял в стената. Тази кучка щеше да си го получи веднъж завинаги.
- Круцио! - успя да направи проклятието си още докато лежеше на земята. Финиган изрева от болка. - Империо! Изправи се, кучко!
Тя това и направи. Обичаше да прави от невъзпитани кучета, послушни кучки.
- Дай си пръчката! Клекни! Наведи си главата! - след като даде магическата си пръчка, тя след секунди бе станала на малки парченца. Жалко, нали? Аштън реши да действа по-различно от обикновено. Нещо, което никога не бе правил. Вдигна крака си и го засили право в главата на момичето. Кръв потече от носа ѝ, правейки локва в краката ѝ. Мъжът правеше движение с пръчката, карайки я отново да се изправи. Последва хващане на гушата ѝ. Харесваше му как се задушава, а още повече как я заби със сила в стената. Крясъците ѝ изпълваха душата му до дълбините ѝ.
- Кой ще целиш ти бе, малка пикло? - облиза устните си, а погледът му бе пълен с жажда за смърт. - Кажи сбогом на приятелите си, на всички.. Сега ще забравят за теб! Дори и да те намерят, няма да знаят коя си. Не че ще остане нещо от теб. ОБЛИВИАТЕ!
Сега всичко щеше да е по-добре. Никой нямаше да я помни. Никой нямаше да знае коя е тя. Никой нямаше да си има и представа, че е съществувала някога.
- А сега, скъпа, финал! Стой мирна. - замахна с пръчката си, а от нея се появи огън във формата на голям паяк. Огненото животно вървеше към Хариет, а когато я докосна тя започна да гори. Да вика. Да се моли. Косата ѝ изгоря. След което започна да се вижда как кожата ѝ започва да пада. Красота. Оставаше само кости и изгоряла тъкан. Зловещият смях се разнесе из къщата. Заклинанието за Пъклоогън вършеше перфектна работа. Всичко свърши! Тя бе изгоряла. Хариет Финиган остана в миналото.
Андерсън бързо излезе от къщата и с радост установи, че не е забелязан от никой. Жалко, че още повечето бяха живи навън. Трябваше сега да премине към "добрите" и да продължи да атакува смъртожадните.. Поне бе доволен от свършената работа. А като се замисли, едно обикновено непростимо проклятие щеше да свърши работа за Хариет. Трябваше ли да хаби от енергията си за нея?

by **Адриен Дюшан** Пон Юли 10 2017, 05:20

- Хей Еди, нали знаеш, че много те обичам!
Това откъде пък дойде? Какво и ставаше? Защо изведнъж се загрижи за здравето му? Какво по дяволите, ставаше в ума и тези дни?
- Добре ли си Лена?
- Да, да, добре съм. Просто исках да ти го кажа. Напоследък не си говорихме много, липсваше ми.
- Всичко е наред, Лена. Просто бяхме заети
Дам, беше зает. Но не с домашни или задълженията на Префект. Последната седмица се занимаваше с членството си в Ордена на феникса, а няколко часа преди да навърши пълнолетие стана част от братството. Най-накрая усилията му се увенчаха с успех, Най-накрая щеше да стане част от нещо голямо. Някога двамата бяха планирали да станат аврори, да преследват и натикват в Азкабан лошите момчета. Колко беше лесно тогава. Споделяха си всичко, знаеха всичките си тайни. За миг му се прииска отново да е дете. Да е онова момченце, което нямаше друга грижа на света, освен да прави сестра си щастлива. А сега дори не можеше дори да и сподели, че е потенциална мишена на Смъртожадните. Как щеше да преживее мисълта да я остави самичка на този проклет свят?
Въобще не му харесваше и факта, че Лена беше като залепена за него. Да не очакваше скоро да гушне букета? Цялото това внимание и суетене около неговата особа започваше да го дразни. Какво се въртеше в тази нейна русокоса главица? Какви ли тайни криеше от него? Защо когато се упражняваха с богърта той се превърна в Дювал, възможно най-опасното същество, което стъпваше по тази земя? С какво ли беше изплашил по-малката му сестричка, че това беше нейният най-голям страх? А какви ли неща криеше той от нея? Искаше да отвори устата си, да и разкаже всичко, което се случваше в момента с него.
Нещо не беше наред. Този студен вятър, чувството, че някой ги наблюдава. Трябваше да измисли начин да се отдели незабелязано от тълпата ученици и да огледа наоколо. Отнесеният поглед на сестра му беше достатъчен повод за това. В момента не можеше да мисли за онова, което я мъчеше. Скри се в един храст и изчака всички останали да се разкарат от пътя. Когато се убеди, че наоколо няма никой, започна да оглежда околността. Търсеше и най-малката Май започваше да изтерясва като госпожица, на която са и счупили маникюрчето. Или това просто беше поредния му изблик на параноя. Дружбата с членовете на Ордена му влияеше зле. Мъгълите правилно казваха, че с каквито се събереш, такъв ставаш. Не грешаха! Момчето въздъхна тежко. Май трябваше да отиде при някой лечител да си прегледа очите и най-вече главата. Беше постъпил като разглезено лапе. Да се отдели от съучениците си заради някакви тъпи съмнения. Пълен абсурд! Тогава обаче го чу! Нечий писък! При това беше наблизо! Затича се. Беше готов и с Дяволът да се бие, не се страхуваше от смъртта.
Това, което видя обаче, го накара да подскочи. Безжизненото тяло на Стормхоук и насочената срещу нея пръчка. Проклятие! Трябваше да направи нещо и то веднага.
- Петрификус Тоталус! – извика първото заклинание, което му беше хрумнало. Видя как тялото на онзи гадняр пада на земята. Някаква частица от него крещеше да причини болка на глупака, който беше дръзнал да напада негов приятел, но Стормхоук го спря навреме. Все пак накрая успя да убеди момичето да се прибере и да се погрижи за себе си. Трябваше да се върне при останалите по възможно най-бързия начин. Някой сигурно вече беше забелязал отсъствието му. А онзи извратеняк беше знак, че нещо лошо ще се случи.
- Къде беше? – изсъска Лена в ухото му, когато я настигна.
Искаше да се срита на момента. Особено като видя погледа, който му хвърли. Тя знаеше, че не може да лъже. Проклятие! Не можеше да и каже за Ордена! Преди обаче да и обясни каквото и да е било, Дилън започна да ни отдалечава. Какво по дяволите не искаше да чуем? Младежът изостана от групата. Знаеше, че не бива да го прави! Искаше да разбере защо възрастните се бяха скупчили.
„Смъртта е тук. Усещам я. Надушвам я. Късно е, късно е, късно е…“
Тези думи го заковаха на място. Не искаше да повярва на ушите си. За какво беше късно? Смърт? Рейвън викаше нещо, но то не достигаше до него. Не искаше да се успокоява. Не и когато се намираха в средата на нищото, Бяха перфектните мишени. Проклета да е онази билкарка, която се опита да ги отдалечи от Нокс. Ако заради нея се случеше нещо с някой от присъстващите, щеше да и осигури директен билет към Пъкъла. Без въобще да се интересува за неприятностите, които щеше да си навлече на главата. Какво още трябваше да се случи, та тази жена да се осъзнае? Може би щеше да спре да организира разни глупави екскурзийки, без дори за момент да помисли, че дузина учители нямаше да опазят толкова много ученици?
Отговорът не закъсня, когато чу гадният писклив смях на Лестранж. Всички Смъртожадни бяха тук и най-вероятно бяха жадни за кръв и убийства. Потрепера само при мисълта, че скоро нямаше да е между живите. Само глупаците нямаха страх от смъртта. Но друго го плашеше повече от „безценния” му живот. Мисълта да види хората, които обичаше най-много мъртви. Това беше най-голямата му слабост. Стисна ръката на сестра си, която стоеше до него.
- Лена, ако нещо се случи с мен и не оцелея след тази битка помни, че те обичам. Повече от живота ми. Ти си най-добрата сестричка …
Искаше да каже още нещо, но не можеше. Битката вече беше започнала и трябваше да се включи. Виждаше как Дилън се опитваше да бяга нанякъде. Какво точно се опитваше да направи? Да привлече вниманието върху себе си, или просто да се отърве от битката с тези изчадия?
„Колко тънка беше границата между живота и смъртта.” – мислеше си, докато се дуелираше с една от онези отрепки. „Защо? Защо трябваше тези хора да избият няколко невинни деца? Защо хората умираха? Какво беше забавното на това? Тези хора нямаха ли милост към по-малките? Не можеха ли да ги пощадят?”
За съжаление, обаче, момчето знаеше каква е реалността. Тези хора нямаха скрупули. Не ги беше грижа нито за възрастта, нито за кръвта на жертвите си. Не се интересуваха дали има семейство, което очакваше с нетърпение да се приберат у дома. Те убиваха за удоволствие. Някога, когато беше по-малък, се питаше какво ли изпитваше онзи, който беше на прага на смъртта, Дали мислеше за онези, които щеше да изостави? Дали мислеха за бащината си къща, топлата камина, приятните вечери със семействата си? Изпитваха ли някаква болка, когато ги убиеха? Какво ли се случваше с душите, които напускаха света? Така и не намери отговори на тези въпроси.
Очите му се разшириха, когато видя пръчката на Монро. Насочена срещу едно малко момиченце с руси къдрици. Лизел! Не можеше да повярва! Тази жена искаше да убие един от най-добрите му приятели. Без въобще да се замисля, обърна гръб на глупака, с който се дуелираше и изблъска от пътя младата магьосница. Нелис не заслужаваше да умре по този начин.
Очакваше всичко друго, но не и това. Сектумсепра! Опита се да сподави виковете си, но беше невъзможно. Спомни си наказанието на Андерсън, как го беше накарал да пише с онуй гадно перо думи, които все още личаха ясно върху дясната му ръка. Болката от това беше непоносима, но това беше поне сто пъти по-лошо. Сякаш някой режеше с нож тялото му. Усещаше как кръвта му бавно се изтича и напояваше тревата около него. Лизи беше коленичила до него и стискаше здраво ръката му.
- Защо го направи? Защо реши да поемеш проклятието върху себе си?
Усещаше страха и. Момчето поклати глава, не искаше да се чувства виновна за решенията му.
- Това е моята слабост, Нелис! Не можех да стоя на едно място и да гледам как онази кучка те убива пред очите ми!
Искаше да прегърне с всичка сила детето. Да и каже, че всичко ще бъде наред, че всичко това щеше да приключи скоро. Затвори очи и си представи как отново се разхождат край Черното езеро. Представи си как малката и главичка лежеше в скута и, докато той четеше някоя от любимите и книги, свиреше на флейтата си или просто разказваше за нещата, които искаше да направи, когато завърши училище, В Лизет имаше нещо специално, Отдавна я считаше за нещо повече от приятел. Искаше да и каже, че я обича. Думите му заседнаха, когато видя безжизнените тела на Дариен и Фарадей на земята. А най-лошото беше, че Дилън се вайкаше за нещо. Внезапно усети прилив на енергия. Беше бесен на Диърди. Макар и трудно се изправи на крака, след което се насочи към виновницата за всички тези събития. Взе пръчката си от земята. Време беше някой да и потърси сметка за нещата, които беше извършила. Насочи пръчката си към красивото и лице. Как изобщо нямаше дори една драскотина по него? Явно трябваше да се държиш като мишка и да се скриеш, докато бурята бушуваше навън. Явно само така можеше да се спасиш от гнева на Смъртожадните.
- Ти си виновна, Дилън! Защо ни доведе в този пущинак? Толкова ли не можеше да ни покажеш някое ново растение в Забранената гора? Или просто да ни организираш ново приключение в дълбините на Черното езеро? Заради тъпият ти излет един от най-добрите ми приятели загуби живота си. Време е да усетиш последствията от взетите си решения!
Не му пукаше за тона, който и държеше. Не му пукаше, че само преди седмици се захласваше по тази даскалка. Искаше само да я накара да изпитва непоносима болка. Да я убие на място, без въобще да се замисля за затвора, който го очакваше. Кое ли непростимо заклинание щеше да причини най-големи вреди? Може би трябваше просто да импровизира.
Нечия малка и топла ръка го хвана за свободната ръка.
- Лена, отдръпни се. Не искам да ставаш свидетел на онова, което искам да причиня на това изчадие.
- Едуард, свали пръчката. Знам, че си ядосан, но не си заслужава да си цапаш ръцете с кръвта на тази глупачка. Има си кой да я накаже, но това няма да бъдеш ти. Не си убиец, братко.
Както винаги, госпожицата имаше право. Та той дори муха не можеше да отрепе. Какво оставаше да отнеме живота на човек. Това щеше да го принизи до нивото на Монро. Изрева ядосано и натика пръчката в джоба на мантията си. Трябваше да си изкара яда върху нещо. Приближи се към едно черно като катран дърво и го удари с цялата сила, която му беше останала.
„Кълна се, че ще ви намеря, гадове нещастни! Ще намеря дупката, в която се криете и ще ви избия! Ще ви накарам да съжалявате, че някога сте се родили! Ще отмъстя за смъртта на Макенна!”
След което светът му потъна в тъмнина.

+10т. за Рейвънклоу, защото постът е написан по време на масово РП

Сега, когато ужасът официално бе посят и учениците заедно с преподавателите им започнаха един по един да се редуват, кой ще се увъргаля на земята в собствена болка, Уенсдей и останалите смъртожадни, започнаха да вървят спокойно между тях. Монро вървеше напълно необезпокоявано и само размахваше пръчка, поваляйки наред със болезнени заклинания. Раздаде няколко шамара на циврещи девойки, колкото да им затвори устата – тръпки от гнус я побиваха само като се заслушваше в рева им. Това се харесваше на повече й събратя и посестрини, но лично на нея й лазеше по нервите. Не намираше нищо удовлетворяващо в това да слуша истерични ревове и смъркане на сополи. Тя бе привърженик на мъртвешката тишина, харесваше й от жертвите й да не излиза никакъв звук, носеше и удоволствие сама да запушва устите им за да се взира необезпокоявано в очите им докато не види как последната частичка живот напуска тялото им. Монро не беше по показното, за разлика от всички останали тук, тя гледаше да защити собствените си принципи и предпочитания – затова и всичките й жертви умираха бързо, не ги гърчеше в мъки, не ги подлагаше на болка ; с един замах отнемаше живот – чиста работа. Разбира се, като една достойна смъртожадна, не веднъж си бе позволявала да си оцапа и ръцете малко, хареса й, но не беше кой знае какво. Само дето си съсипа маникюра заради едните кървища и кости, затова и бе решила повече да не го прави. Днес вероятно щеше да й е за последно.
В случая сега, повали няколко ученика със заклинанието на Сивиръс Снейп - Сектумсемпра и не погледна дори през рамо. Добре знаеше и чуваше агонията, в която се гърчеха учениците, ала това не я трогваше. Мислите й бяха разпръснати и объркани. Първо заради срещата с Алена Дюшков, онова червенокосо малко дете, което видя за последно преди 5 години. Същото това дете, което не спираше да й пише и праща картини. Уенсдей не ги отваряше, не ги поглеждаше даже, защото знаеше добре какво имаше то да й каже и покаже. Не желаеше да знае нищо! Нищо! Всичко бе минало, нали? Да, всичко бе просто едно тъмно и забравено минало. Минало, което я застигна точно днес.
Луциус, нейният Луциус бе тук. Случайност? Надали. Просто съдба или карма. Не, това бе възмездието на Уенсдей Монро. Рано или късно щеше да плати за всичко сторено и всичко щеше да започне със сина й. Монро вървеше сред ужаса и пламъците, препъна се няколко пъти и позволи на ученик да я погледне в очите и да избяга далеч от погледа й. В един момент дори й се зави свят, устните й омърсени от проклятия сега бяха сухи и бледи, а острите й синьо-зелени очи бяха като слепи.
Цялото й същество се преобърна, когато докато обикаляше във въздуха във формата си на черен пушек, съзря почти безжизненото тяло на Луциус в средата на кръг от огън. Кръвта бе попила в дрехите му, той бе в жестока агония, която заплашваше да отнеме и живота му. Диабло, онова леке долно, изпълзяло насила като божие проклятие от утробата на клетата жена, неговата майка, бе надвиснал над сина й. Уенсдей застина във въздуха и секунди по-късно усети, че лети стремглаво към земята, на която и се приземи силно. Болката в краката не я спря обаче, тя се изправи и с треперещи колене се отправи право към Луциус. Трябваше да го спаси, този порив бе по-силен от всичко сега. Забрави за момент за Самаел, за Самара, за всеки един нещастник тук, сега друго бе важно.
Първото, което направи бе да угаси създадения огън, сетне коленичи до обезобразеното тяло. Уенсдей осъзна, че там от ляво, все още имаше останало сърце, защото то се сви болезнено при гледката на умиращия й син. Очите й защипаха, но предателските сълзи така и не текнаха надолу по бузите й, тя бе по-силна от това и не можеше да си позволи подобно унижение.
- Редукто!- Уенсдей побърза да превърне змията, увиваща се около тялото на Луциус, на малки парченца и секунда по-късно, тялото му свободно се отпусна на земята пред нея. Коленичейки, тя премахна със собствените си ръце,трескаво треперещи, въжетата от тялото му, за да е сигурна, че нищо не му го стягаше и не му пречеше повече. - Вулнера Санентур... Вулнера Санентур...Вулнера ....Санентур - започна да повтаря, но глас не й достигна да довърши, бе изцяло фокусирана в това всичките рани да се затворят напълно. Уенсдей си пое рязко въздух и чак тогава осъзна, че го бе затаила за толкова дълго време, чак дробовете я боляха от липсата на кислород. Докато наблюдаваше как отворените рани се затваряха , смъртожадната не осъзнаваше, бе останала с открит гръб и не виждаше какво се случваше наоколо. Не че и бе в състояние да се оглежда и с любопитство да се наслаждава на атаката.
- Бракиум Емендо.- насочи пръчката си към едва надигащите се гърдите на Луциус и въздъхна с облекчение, когато видя как ребрата му се наместиха. Гледката я потресе до дъното на тъмната й душа, но важното за нея бе, че положение бавно започваше да се оправя за детето й. Нямаше да го остави да умре. Тя повтори още няколко пъти това заклинание, насочвайки магията към гръбнака, врата, таза, ръцете и може би щеше да стигне до краката, ако не видя как Луциус тръгна да се надига. Той ... опита да вдигне ръце към нея, но явно сила не му достигна, а и тя се отдръпна назад. Престраши се само да го погледна в очите. Голяма грешка. Срещу себе си виждаше един тъмен, но топъл поглед, влажен може би ...от напиращи сълзи.
- Недей.- прошепна с пресипнал глас и поклати отрицателно глава. Ръката й посегна да докосне челото му и да отметне косата покрила част от очите му, но дланта й застина по средата на нищото, сетне Уенсдей просто я отдръпна и извърна глава в друга посока. Трябваше да довърши оправянето на костите на краката му, уви така и не успя дори да вдигне пръчка за да започне. Вниманието й бе привлечено от всичките тъмни пушеци, които се извиха бързо във въздуха.
Аврори.
Само миг по-късно, Уенсдей бе ударена от силно Флипендо, което я запрати право в едно дърво. Това я зашемети само за секунда, но дори и тя бе достатъчна. До ушите й дори не достигна следващото заклинанието, напротив усети го веднага върху себе си, когато я удари и повали отново на земята. Инкарцерус, бе силна магия, особено, когато някой достатъчно напреднал магьосник я използва, в случая – Уенсдей Монро усети как въжетата безмилостно се увиваха около нея, стискаха я , тогава и чу как ребрата й подадоха от натиска. Дъх, не остана в дробовете й и устата й зейна в един ням израз от изпитаната болка. Цялото й тяло се изви, а начупените й кости направи преживяването й още по-болезнено.
Това беше краят. Уенсдей Монро бе повалена и хваната в капана на въжета, които изстискваха въздуха от тялото й. Очите й се завъртяха по орбита, но някак си успяха да фокусират няколко черни, летящи обекта. Смъртожадните нямаше да се спуснат да я спасяват, никой нямаше да рискува да се върне на земята, още повече, когато и аврорите вече бяха в играта ; това бе далеч от долните им принципи. Не, колегите й покръжаха малко отгоре, преди един по един да започват да изчезват към облаците. А на Монро започна да й причернява, но някак си успя да се огледа за последната си надежда - Андерсън. Дали това копеле, щеше да рискува да се разкрие за да й помогне? Не...
Въжетата се впиха здраво около гушата й , очите й се спряха върху сянката, която надвисна над нея.

ВНИМАНИЕ

МОЛЯ, ДА МЕ ИЗВИНИТЕ ЗА НЕУДОБСТВОТО, НО НЕ ЗАПАЗВАЙТЕ РЕД СЛЕД МЕН. ЕДИН КОНКРЕТЕН ЧОВЕК ЩЕ ПИШЕ СЛЕД ТОЗИ ПОСТ. ПРЕДВАРИТЕЛНО БЛАГОДАРЯ.

by robbi3 turner Вто Юли 11 2017, 00:02

Пределно ми е ясно, колко е напечена ситуацията ; никой няма да зареже всичко и да се спре да ме пита : по коридорите настана непоносима глъчка и хаос, в който ще им отнеме десетки повече време, за да ни организират. Но хипотетично – да си представим, че към мен притичва Тимъти и запъхтян ме попита. Вчера залагах и последния галеон в сметката си, за нещо подобно, ала както се очаква, когато ти дойде до главата, не си сигурен как да подходиш с отдалата ти се възможност.

Ядосах се, неслучайно се надявах някой да ми зададе някакъв въпрос, за да успокоя съвестта с ненужна язвителност в споходилото ни изневиделица положение. Исках да потърся сметка, с каква цел изгубихме напразно старанието си в охрана на точки, които са просто спирка на смъртожадните, когато те не се връщат на едно и също място никога два пъти. Понякога се упреквам, че винаги търся под вола теле, но истината е, че аз съм си просто такъв и не мога да остана безразличен към , било то преднамерено недоизмисленото, или самата глупост на хората. Съвестта не ми даваше покой, независимо от коя инстанция идват заповедите; винаги обмислях схемите, които са ни начертани да следваме, нищо че на теория се води, че някой вече ги е изпипвал.

В името на Мерлин, ами в Хогуортс какво ги прихваща!? Имат ли малко мозък, тия от Хогуортс, долита,едновременно с мисълта ми, изказването на някой от суматохата, който е на същото мнение. А живеех с надеждата, че мястото е едно от малкото, които се славят с безопасността си и факта, никога да не излагат на опасност своите протежета - учениците. Не само, че историческите събития имаха навика да се повтарят под една, или друга форма (това не го оспорвам, за което от училището нямат вина), но съм на мнение, че учителите трябва да бъдат подложени на преоценка, за което, ако се налага, щях да преговарям и със самия Министър. Не бива да се угажда толкова на невръстните. Ще преживеят незначителна подробност като скучна поднесена материя на урока, за това да си опичат ума повече, поне от тук насетне, тъй като белята вече беше извършена. От тук насетне, освен познатите до втръсване класни стаи, нищо нямаше да видят, стига да оцелеем.

А истината е, че в последно време обстановката придобиваше невиждани размери. Смъртожадните обхващаха все повече територия, тъй като броят на поклонниците им непрестанно растеше, да не обсъждаме за колко точно привърженици дори не подозирахме, че са такива. Не смогвахме да печатаме нови плакати с издирвани, от които нямаше никаква полза, колкото да предупреждават (никой от простолюдието не би си отворил устата за злато, пред възможността да бъде намерен от човека, готов да му отнеме живота, без да му мигне окото), а някои поклонници на движението, даже не знаехме как изглеждат. Министреството все повече започваше да заприличва на институция на изживяване, разчитаща на стари лаври, като изобщо не можем да твърдим, че функционира в служба на магьосниците: все по-често, въпросните трябваха да бранят и отстояват съществуването си сами. Ситуацията е извън контрол, нима може да се съмняваме, щом си блъскаме главите тепърва, за да спасим стотици деца , които не бива да се излагат на такава опасност.

-Няма ли да побързаме?! – изпуснах си нервите накрая, привличайки вниманието на несформирания отряд. Как само ме измерват с очи, любопитни по отношение на своеволността ми да съм толкова несдържан: мислят ли въобще какво се случва, обезумял от тревога отвръщам на празните им, кравешки погледи. В следващия момент, може би щях да започна да ги обвинявам наред за спокойствието им, но точно тогава начело излезе г-жица Стормхоук, и преглътнах думите, за да може да чуем нея.

Видял съм предостатъчно ужаси, и обичах работата си (неслучайно в Министерството избухнах, бездействайки, когато имат неотложна нужда от нас), но онова, което ме втрещи и после нямаше да ме остави намира, беше нещо неочаквано. Бяхме закъснели.

Това видях още от пътеката, на която се появих, и която лъкатушеше надясно, гмурваше се, а сетне и се изкачваше към горичка на нисък хълм на северозапад. В малкото ми време, нужно да преценя, наоколо нито за миг не спряха да плющят проклятия, на фона на които, всяка защитна магия изглежда безполезна. Сви ме под лъжичката, докато двамата ми спътници се озъртаха крадешком и чакаха решението ми.

Команда, разпръсни се. В галоп почти не си счупих краката, насочвайки се към една от многото злощастни сцени. Мало и голямо се дуелираше, вземайки участие в урока на живота си. В калта дузина чифта крака обграждаха локва в канафката; локва, чието съдържание е в състояние да преобърне стомаха ти. Наоколо имаше дрипи раиран плат с почернели ръбове, останки от брезент, преобърнати кошници с провизии, а навсякъде се носеше мирис на мокри сажди. Но на дървото, до което се спрях с вдигната пред себе си магическа пръчка и накъсано дишане, имаше крак. Стар чинар, току що разлистен. Кракът бе подхвърлен на пет-шест метра височина в първото разклонение на ствола, гол, срязан точно над коляното. Оттам, където стоях, не се виждаше кръв или разкъсано плът; беше си идеален крак, бял, гладък, доста малък, със сигурност кракът на дете. Заклещен в клона, приличаше на експонат, изложен с нагледна обучителна цел. Сепнах се от ироничната мисъл, минала през главата ми, и то в такъв момент: мили дечица, това е крак; и последвалите ахкания.

Как можахте?! Това е най-глупавата постъпка във многовековната история на Хогуортс и това са най-безотговорните възпитатели!

Оказах се толкова обезводнен, че организмът ми отказа да ми се подчини, в резултат на което се свлякох в избуялата трева и повърнах, давейки се от силата, с която го беше направил стомахът ми. Противно на собствените си очаквания, се оказах не по-малко уязвим и неподготвен за ужаса от своите колеги. Не съм си и представял проява на такава слабост!

При други обстоятелства бих поискал да скрия треперенето на ръцете си, защото Роби Търнър не се влачи по корем в разгара на война ; до момента разсъждавах, че нищо не е в състояние да ми подкоси краката. Имах подготовка и опит. Умеех да се ориентирам като по компас, владея не малко сложни на практика заклинания и не малко пъти съм предвождал боеве. Нямах ранг в Министерството, но някои от колегите предпочитаха да ме следват и да ми се доверяват. В тази секунда осъзнах колко е нелепо да се държа като офицер, след като нямам дори и една нашивка на пагона.

Орденът, помислих си с премрежен поглед, мъчейки се да се изправя. Отне ми повече, с долитащите от всякъде проклятия, а да заставя мозъка си да подчини тялото ми, излезе непосилно. Знаех само за началничката си, че е тук – г-жица Стормхоук, която не бе дала някакви по-специални напътствия към мен – докато останалите членове на Орденът на Феникса, беше загадка, дали изобщо са тук. Професорът, момчето... Като се замислиш, и двамата са обвързани с живота в училището, за съжаление няма как да са избегнали злощастните обстоятелства. Остава само да се помоля за тях.

- Хоморфус. – изписах във въздуха с пръчката си. Дори и на предела на силите си се стремях към съвършенство, за това в мига, в който го изрекох, то влезе в употреба. Безполезното идваше от там, че бяхме закъснели с намесата си. Личеше си липсата на предначертан план за действие, нима откакто съм на мястото бях помогнал на някого?! Само комично се препъвах в камъните, скрити от погледа ми в растителния килим от нещото, приличащо на дребен магданоз.

И докато си мислех (аха, видяното вече ме преследваше), че разкъсаните парчета плат, явно са били детска пижама, спрях на място, не само заради самата нужда от почивка (тялото ми пламтеше за нея), ами и заради сцената, на която станах неволен свидетел. Равнодушието, с което проследих действието, беше моят отговор на лекотата, с която героинята насреща и нейните приятели, изстрелваха непростими заклинания, насочвайки ги към невинни хора, без да знаят, без да ги е грижа. Не ме трогна драмата на особата пред мен, втрещи ме факта, че оплакваше някого в хаоса, който сама е причинила.

У мен се надигна желание да покажа, че не съм посмешище, което може да разиграват така, както го правеха в последните месеци. Аврорите са хора на действието, сплотени в групи, работещи с часове, горди със скоростта (не и тази при организацията днес, но всеки има лоши дни), с която се строяваха в боен ред; горди с дисциплината, ученията, тренировките и отборния дух. И само части от секундата бяха необходими, за да се хвърля напред, макар да не ми правеше чест да нападам в гръб. Сякаш човека срещу мен бе способен на феър плей!

Флипендо. Инкарцерус. Дори не ми направи удоволствие, защото всичко приключи преди да мигна. Убегнаха ми подновените хаос и паника наоколо, които сме всели с присъствието си. Но аз се вглъбих в агонията на тялото, обвиващо се като в пашкул, и прочетох обидата и изненадата в очите й. Ненавиждаше ме не само, защото е паднала в ръцете ми по начин, дори не дал й възможност да се защити, ала причината за безмълвния укор на погледа й, бе по-важна от всичко. Не бях постъпил като човек, не уважих нейното страдание.

-Търнър е пипнал Монро. Ха ха. Вържи я здраво, ти казвам. – засуети се някой зад гърба ми, преди още да съм се опомнил. Вида на въпросната – Уенсдей Монро, една от дълго издирваните заподозрени, с досие, достойно в по-голямата си част на въображението ни, остави горещ отпечатък, направо прегори съзнанието ми. Освен, че щях да се връщам и наяве, и насън, към този ден, подвигът ми щеше да остане най-ярък и значим в паметта на всички. Не зная, ще бъда ли в състояние да понеса цялото жужене около случая. В момента не бях способен да мисля и каква полза в службата ще ми донесе... Гледах нея, а от лекотата, с която я бях повалил и изпълнил своя дълг, не остана и помен. Съвестта ми загриза неистово, смучейки ме не само, защото не съм направил нещо повече за децата – като да спася всички, но и постъпвайки толкова подло спрямо тази, иначе величествено сложена жена.

Накрая заливащите ме на талази емоции, се произнесоха и моята проява завърши, сгрумолясвайки се тежко на мократа земя, в краката на падналата Кралица.

Може би това да защити Алания и Филип беше грешка? Не, не беше! Луциус беше такъв - за приятелите си убиваше, но сега май щяха да убият него. Той тичаше с все сила в права линия. Искаше да избяга от смъртожадния, който беше повече от разярен.
Не успя. Силна болка, която обхвана цялото му тяло го свлече на земята. Мортис започна да се гърчи от болка. Това беше Круцио, знаеше го. Едно от непростимите проклятия, но това едва ли му беше най-големия проблем. Последва още едно от непростимите проклятия, това което те кара да си подвластен на този, който ти го прилага. Заповедта на русокосия бе изпълнена. Луциус не мърдаше от мястото си, беше като парализиран. Единственото, което можеше да направи е да го гледа със жален поглед.
В далечината видя как Лора, неговото момиче, се приближава опитвайки се да го спаси. Не трябваше да се забърква, не и с него. Третокурсникът успя да се извика, да я предупреди, но Диабло беше по-бърз. Той запрати приятелката му някъде надалече. Този щеше да си плати. Само ако можеше да направи нещо в този момент. Щеше да го убие. Цялата омраза на света беше в Мортис. Искаше да го хване за гушата и да сложи край на живота му.
Смъртожадният го попита странен въпрос. Защо му беше да знае името му? Да не би да си правеше колекция от трупове нещастника. Явно познаваше и родителите му. Този нямаше милост, никаква.. По-зле и от онази с истеричния смях.
Кръг от огън се появи около тях. Някак си усещаше смъртта си. Това ли беше краят? Внезапно усети как по тялото му се появяват рани и как започва да тече обилно количество кръв. Тази болка го караше да се свива, да умира вътрешно, а сигурно така и изглеждаше външно. Всичко това изглеждаше нормално, докато огъня не започна да се разпростира по раните му.
Викове започнаха да излизат от устата му. Въргаляше се в собствената си кръв, опитвайки да издържи на болката. Уви, не можеше. Викаше, крещеше, пищеше. Не можеше да спре да усеща тази огромна болка.
Следващото нещо, което го сполетя беше най-зле от всичко. Луциус бе останал без.. език. Не можеше дори да изцвили от болка. В устата си усещаше вкуса на аленочервената течност. Усещаше как повече от кръвта му бе изтекла и как погледът му започва да се замазва. "Е, това е краят", каза си наум и понечи да затвори очи, но това чувство ставаше по-силно. Мъчението продължаваше, но по странен начин. Защо му беше на Диабло да изгася пламъците му? Да не би да се бе отказал да го убива?
Тези мисли се разкараха, когато увисна във въздуха. Там усети някакъв прилив на енергия, сякаш кръвта му се връщаше в тялото му. Момчето не знаеше какво се случва. Какво ставаше с него? Разбра всичко, когато русокосият започна да чупи кост по кост от тялото му. Болката бе неописуема. Не можеше да се събере от болка. Сълзи потекоха по лицето му. Искаше да се извика, да изкрещи, но не можеше. Като за финал на всичко Мортис бе парализиран, а около него пълзеше огромна черна змия. В очите му се личеше страха, който изпитваше от Диабло, който от своя страна излетя и го остави да се гърчи.
Кръвта му изтичаше, усещаше как духът му напуска тялото. Искаше всичко да свърши бързо, да отиде там.. горе. Да се отърве от тези мъки. Дори не можеше да каже на Лора, че я обича. Дори не можеше да благодари на Алания и Филип, най-добрите му приятели, за прекрасните мигове. В този момент разбра какво е да имаш хора до себе си. В този момент дори искаше да види Уенсдей Монро, която би трябвало да бъде биологичната му майка. Тази, която го е държала девет месеца в корема. Тази, която го е изхвърлила като боклук.
Няколко минути.. или часове, не знаеше, минаха и като че ли някой бе чул молитвите му. Тя беше над него. Леко притворилите очи на момчето съзряха красивото ѝ лице. Дали не беше привидение? Не, тя беше над него. Като един ангел пазител..
Тежестта от змията вече я нямаше, това значеше че Уенсдей се бе погрижила първо за нея. Тялото му изведнъж се отпусна, но чувството че умираше бе останало. Чуваше само някакво заклинание, вероятно лечебно, защото раните му започнаха да заздравяват. Тя.. правеше това за него? Само да можеше да ѝ благодари. Може би щеше да може, защото след като ребрата му вече бяха на мястото си, езикът също се появи. Беше хубаво да знае, че е там. Докато тя заздравяваше костите му, Луциус се надигна колкото може, съвсем леко и се опита да протегне ръце към нея. Искаше да я почувства, да усети майчината обич. Нуждаеше се от нея точно в този момент. Не успя, защото тя се отдръпна.
Мортис вече беше малко по-добре, за да разбере, че бяха дошли и аврорите, а очите му проследиха как тялото на Монро вече не беше до него. Не, тя не си бе тръгнала, а някой я бе ударил със заклинание. Не! Не! Не! Не могат да му я отнемат точно в този момент.
Пред очите му се развиваше сцената, в която тълпа уроди залавяха най-опасната смъртожадна, според него. Не отделяше поглед от нея. Незнайно как се обърна и по корем, а главата му бе вдигната, за да следи случващото се.
Гледката бе покъртителна, не можеше да понесе това повече. Погледите на Луциус и Уенсдей се засякоха за половин минута. Единственото, което успя да направи Мортис бе да протегне едната си ръка към нея и на лицето му да се появят едновременно усмивка и няколко сълзи, които се стичаха бавно от зелените му очи.
- НЕДЕЙТЕ! - адреналинът му беше в повече. Изкрещя се с колкото му глас бе останал, а той не че бе много. След което слидеринецът заби главата си в почвата и изпадна в безсъзнание. Знаеше само едно.. че когато тя излезе от Азкабан, той щеше да отиде при нея.

+10т. за Слидерин, защото постът е написан по време на масово РП

by Sponsored content