Друг къс от миналото на Петрова

Неизвестна локация. Пет години по-рано.

Слънцето огряваше тревата, а топлината от него бе накарала всеки да излезе навън. Покритите с цветя и добре оформени храсти околности допринасяха за райския вид на това място. В далечината се виждаше бяло имение, което със сигурност бе много старо, предвид Бароковата архитектура, но подържано.
- Е, знам че може би не ти се говори за това, но не може да го премълчаваме. – каза Илайджа, мъжът, с когото Петрова бе неразделна от близо година след преместването си.
- Какво ще кажеш да поиграем голф? Виж! Стиковете още са където ги оставихме вчера. Този път няма да ме победиш. – отвърна тя със своята типична усмивка, намигайки към любимия си. Илайджа видя как Бриана се завърта енергично, развявайки роклята си и след няколкото игриви подскока с предизвикателни погледи вече бе заела стойка за игра.
- Уви, спокойствието ти не обгръща и мен, любов. Силата му нараства, може би скоро ще дойде момента, в който войната ще започне. Много наши близки ще бъдат в опасност. Ами, ако направихме грешка с избора си? – угрижен, сключил ръце пред бежовия си шлифер, Илайджа гледаше Петрова, която замахваше да удари топката.
- Животът е низ от грешки, които водят до правилния край, скъпи. Не ми казвай, че се съмняваш в успеха ни. Твой ред е! – отвърна Петрова поклащайки глава и имитирайки иронично тъжната физиономия на приятеля си. Тя постави ръка на бузата му и го целуна по устните, когато изведнъж се чуха викове.
- Бягайте! Бягайте! Орденът ни разкри. Десетки са, а някой ни е издал. – паническите призиви за бягство бяха последвани мигновено от стоварващи се огнени магии навсякъде. Димът наоколо се издигаше като черна мъгла, а огънят се разпростираше за секунди. В далечината можеха да се видят приближаващи магьосници, размахващи пръчки. Те бяха обградили имението и щяха да бъдат безмилостни към всеки, който срещнат.
- Хвани ръката ми, любима! – изкрещя се Илайджа, сграбчвайки дланта на Петрова. Единственият път за бягство бе направо, през гората.
- На място! Не бягайте! Спрете ! – крещяха приближилите се членове на този орден, за който всеки говореше. Те изстрелваха магия след магия, опитвайки се да уцелят двамата влюбени, който препускаха с всичка сила, за да не бъдат заловени или убити.
- Илайджа! Не! – Петрова се обърна рязко, виждайки как Илайджа се строполява на земята. Нямаше сила да продължи, а ръката и кракът му кървяха. Тя виждаше, че ги настигат. Учестеното и дишане и паниката я изтощаваха.
- Върви! Не спирай! Трябва да се спасиш. Аз ще се върна, бягай! – със сълзи на очите Илайджа всячески опитваше да отпрати Петрова, за да спаси поне нея.
- Побързай! – С последни сили Илайджа се изкрещя, гледайки към нея, за да я освести. Тогава Бриана просто се обърна, хвана роклята си с ръце и затича навътре към гората. Беше уплашена, но не биваше да спира. Спуснатите и къдрици се вееха, а от челото и се стичаше пот. Да, тя дори нямаше време да мисли за своя любим, тичайки, докато накрая не се бе отдалечила на безопасно място, а преследвачите и се бяха отказали да я гонят.