Стаята за музика

Въобще не му се прибираше в кулата на Рейвънклоу. Най-вероятно щяха да го затрупат с куп въпроси за внезапното му изчезване. Въобще не му беше до това. Да обяснява на няколко лапета какви ги върши в свободното си време. Вече беше пълнолетен и нямаше нужда да му се държи непрестанно сметка за всичко. Имаше неща, които не можеше да сподели с останалите. Включително и членството си в Ордена на феникса. Щеше да подложи всички на опасност. А и се беше заклел да не издава тайните на общността. Радваше се, че има място сред тези, които се бореха за един по-добър свят.
Най-накрая достигна до любимото си място в замъка. Там, където се чувстваше най-добре. Мястото, където се чувстваше себе си. Виждаше огромното пиано пред себе си. Колко ли старо беше в действителност? А колко ли песни беше изсвирило?
Днес обаче помещението беше променено. Явно някой тук беше разбрал, че има рожден ден! Голямата торта във формата на пианото, покрита със 17 свещи беше доказателството за това. Разбира се, нямаше да я излапа самичък. Щеше да я сподели с Лена и останалите от орлетата.
След като изгълта едно огромно парче, се настани на пейката. Беше готов да се отпусне за няколко часа и да забрави какво се случва в Хогуортс. На другият ден щеше да ходи на екскурзия с новата преподавателка по Билки и това щеше да е страхотно. Няколко часа извън пределите на този затвор бяха като манна небесна! А това, че можеше и да използва магии извън училище допълваше за доброто му настроение.
Раздвижи пръсти набързо, след което нежно постави пръсти върху клавишите, Засвири една от мелодиите, които често чуваше при посещенията си в Япония. Не знаеше коя е Лугия, но музиката беше толкова красива. Караше го да се почувства добре, да забрави за проблемите, Действаше успокояващо.



(Песента, която свири героя, знам, че е от аниме, но е изключително красива и я ползвам за рпто тук)

Днес беше спокоен ден. Нервите на Алекс за първи път от доста време не бяха опънати. Чувстваше се щастлива както преди. Напоследък нещо се случваше с нея. Сякаш някаква черна магия се бе вселила в нея. Това не се отразяваше добре на психическото й състояние. Беше й писнало да стои в общата стая на Хафълпаф, затова реши да се разходи из замъка. По коридорите нямаше много хора. Даже можеше да се каже, че ме пусто. Или поне на Алекс й се струваше така. Когато стигна на петия етаж, чу музика. Идваше от музикалната зала. Някой свиреше великолепно на пиано. Това впечатлени Алекс и тя бързо се запъти натам. Много се радваше на този музикален инструмент. Винаги й е вдъхвал спокойствие. Когато настроението й е потиснато това бе единият начин, по който можеше да си го оправи. Самата тя можеше да свири, но от доста време не го беше правила. Може би откакто бе пристигнала в Хогуортс, за да изкара и тази учебна година.

Реши да надникне и да разбере кой е този, който се раздава на макс в този ден. Щом отвори вратата, пред нея стоеше единственият и неповторимият Едуард Дюшан. Досега Алекс не си беше говорила с него, нямали са общи теми за разговор, но беше чувала, че е добър ученик. От Рейвън е все пак. Но за хафълпафката нямаше значение домът. Това беше пълна глупост. Да си подбираш приятелите само заради някакви си ограничения. Нека се раздава обич навсякъде по света, нека във всеки един ъгъл на замъка да намират място усмихнати и весели лица. Тогава животът нямаше ли да бъде по-хубав? Както и да е… та, както казах по-рано. Алекс завари в музикалната зала Едуард – единият от близнаците Дюшан. Но тук ставаше нещо. Имаше нещо специално в цялата тази гледка. Погледът на Алекс се прехвърли в така вкусната торта във формата на пиано, на която бяха намерили място няколко свещички.
- Рожден ден ли надушвам? – помисли си Алекс. Явно близнаците днес бяха си регистрирали място на земния свят. Щеше да бъде грубо, ако просто така си тръгне и не му честити рождения ден. Затова влезе в залата и се запъти към пианото. Щом я видя, Едуард спря да свири и я поздрави.
- Здравей, Едуард. Аз съм Алекс. Алекс Ернандес. От Хафълпаф. Чувала съм много за теб. Радвам се, че имам възможността да се запознаем. – каза Алекс.
- Защо спря да свириш? Беше толкова красиво. Обичам пианото. Музиката, която излъчва то, действа успокояващо. Чрез нея бих забравила всичките си проблеми. – продължи четвъртокурсничката.
- Тук има торта. Вкусна торта, доколкото виждам. Рожден ден ли имаш, Ед ? – попита хафълпафката.
- Честит рожден ден от менн. Желая ти много здраве и нека всички проблеми, които имаш, да останат в миналото. – честити му тя, а след това протегна ръце, за да го прегърне.

- Рожден ден ли надушвам? – нечий глас го стресна от унеса му. Някой го върна в реалния свят. Но нямаше да възрази на компанията. А и младата дама, познаваше я отнякъде! Не помнеше имената на съучениците си, бяха толкова много.
- Здравей, Едуард. Аз съм Алекс. Алекс Ернандес. От Хафълпаф. Чувала съм много за теб. Радвам се, че имам възможността да се запознаем. – каза Алекс. 
- Едуард Дюшан от Рейвънклоу, но вече знаеш това. За мен е чест да се запозная с вас, госпожице! – наклони леко глава. Уважението към дамите беше преди всичко. Той не беше някакво мръсно селянче. От малък го бяха учили, че трябва да се държиш с една дама като с кралица. Дори и да е непозната.
Ето защо не я позна. Младата госпожица беше от дома на язовците и беше по-мъничка от него. Обаче явно го познаваше добре. Славата му се носеше в замъка. Явно всички вече знаеха за откритието му. Това наистина се беше превърнало в истинско мъчение. Искаше да си направи сам магия за забрава и просто да забрави онази случка в Забранената гора. Да няма никаква идея за скорошните събития. Просто искаше да бъде себе си – 17 годишен младеж, който обичаше музиката, магическите създания и от време на време да се забърква в някоя беля. Колко беше хубав живота му преди Хогуортс. Екскурзии, пиано, весели игри с Лена! Всичко беше останало зад него! Вече не беше дете, а млад мъж в средата на шестата си година. Ако само знаеха какви тайни крие от всички в замъка? Хората просто нямаше да млъкнат и да го оставят на мира.
- Защо спря да свириш? Беше толкова красиво. Обичам пианото. Музиката, която излъчва то, действа успокояващо. Чрез нея бих забравила всичките си проблеми. 
Момчето кимна замислено.
- Истина е, госпожице Ернандес. Само този инструмент може да ме успокои. Да забравя за момент кой съм, да забравя проблемите, които създадох и продължавам да създавам с действията си. Ако имах избор, щях да съм едно обикновено момче, живеещо на самотен остров.
След като благодари за пожеланията, отряза огромно парче от тортата. Нямаше намерение да остави гостенката си гладна, я! Иначе щеше да се превърне в първата скръндза, която не може да сподели сладко с някой!
- Умееш ли да свириш на някой инструмент? Мога да ви отстъпя мястото си, ако желаете, а аз просто ще „поискам” друг. Просто трябва да почукаш по стената с пръчка и готово. Можем да посвирим.
Усмихна се, очаквайки с нетърпение отговора на дамата.

Торта. Какво по-хубаво от това.
- Ммм.. благодаря! Много е вкусна, Ед. – каза Алекс.
- Умееш ли да свириш на някой инструмент? Мога да ви отстъпя мястото си, ако желаете, а аз просто ще ‘‘поискам‘‘ друг. Просто трябва да почукаш по стената с пръчка и готово. Можем да посвирим. – рече Едуард.
Да свирят заедно не беше лоша идея. Всъщност беше даже доста добра.
- Аз свиря на пиано, китара, цигулка и още няколко инструмента. Но приоритет са ми пианото и китарата. Щом засвиря на тях нещо в мен придобива друга форма. Отпускам се и не мисля за нищо. – уведоми го Алекс.  
- Я ми дай една китара, да ти изсвиря нещо лятно. – каза хафълпафката.
Едуард както й беше казал, почука на стената и поиска китара. Всичко беше толкова лесно.
- Заповядай, нека да чуем какво можеш. – каза той.
Алекс пое китарата, намести се удобно и започна да свири една от любимите си песни, а заедно с това и пееше. Е, пеенето не й се отдаваше много, но нямаше начин просто да звучи някаква мелодия. Нали мисълта беше Едуард да се съвземе малко, да се отпусне, да усети лятното настроение.
- Когато теб те няма вали, а аз не нося дъждобран. Ще дойдеш ли при мен, ако стоя навън? Не ни трябват пари, нали си имаме звездите, ако повярваме в тях!
И започвам, и няма дълго да те бавя! Брат ми ме покани този бийт аз да направя. Яхти, шампанско, коли и самолети ще ни трябват днес не, а когато сме заети! ….– изпя песента Алекс.
Всичко беше толкова приятно. Атмосферата бе чудесна, а на лицето на Едуард вече намираше място усмивката.
- Хареса ли ти? Не е кой знае каква песен, но мен ме грабна още от първия момент, в който я чух. – попита го четвъртокурсничката.
- Всъщност ти свириш много добре. Поздравявам те! – продължи тя.
След това вратата се отвори. А кой стоеше на прага на залата. Ще разберете много скоро. 

Алекс се справяше отлично с китарата. Колко ли време и беше отнело да се научи? А дали беше самоук талант? Невероятен беше и факта, че можеше да свири и на пиано. Точно като него. Приличаха си, поне до някаква степен. И двамата обичаха музиката. Тя беше неговото спасение от реалността. Очевидно, това се отнасяше и за госпожицата. Явно умееше да пее добре. Гласът и успя да го накара да се отпусне. Лятото беше любимият му сезон. Вярно, понякога дните бяха непоносимо горещи, но екскурзиите, морските бани и всички останали удоволствия си заслужаваха да изтърпиш капризите на времето. Песента ясно описваше неговите копнежи. Понякога му идваше да си обере чукалата и просто да се махне от тук. Да замине надалеч, да прави онова, което обичаше най-много. Да посети места, на които не е бил преди. Или просто да си купи малка яхта и с нея да поплава свободно. Колко хубаво щеше да бъде това? Утре щеше да ходи на малката екскурзия на Дилън в Лондон да търсят някакви билки, но нещо го тревожеше. Имаше обаче лошото предчувствие, че това нямаше да е просто едно малко пътуване до столицата на Великобритания.
Краят на песента го върна обратно в реалността. Ръкопляска любезно.
- Хареса ли ти? Не е кой знае каква песен, но мен ме грабна още от първия момент, в който я чух.
Не е кой знае какво ли? Песента му припомни всичко онова, което желаеше да върши, ако не беше затворен зад стените на замъка.
- Имаш добър глас, Алекс! Текста ми допадна! Напомни ми за много неща! Напомни ми и колко много обичам лятото!
- Всъщност ти свириш много добре. Поздравявам те!
Момчето просто сви рамена, но тихо благодари за комплимента. Преди обаче да отговори, някой реши да отвори вратата и да наруши спокойствието на двамата ученици. Младежът незабавно измъкна магическата пръчка и я насочи към източника на шума. Кой смееше да наруши спокойствието му? Силно се надяваше да не е някой от учителите, иначе щеше да загази заради тайното си излизане от Хогуортс. Но възрастните не можеха да му държат сметка за действията. Вече беше на 17 и можеше да носи отговорност, а не някакво безащитно хлапе. Беше готов да защити себе си новото си другарче на всяка цена.

След като ме изписа от болничното крило, старшата медицинска сестра на Хогуортс настоя да ходя два пъти седмично в кабинета по музика, където да слушам репетициите на някои от учениците. Според нея съм имала нужда от спокойствие и премахване на стреса, защото ми влияели зле. Не мислех да се противя на решението й, просто защото от малка обичам музиката и тя наистина ми действа ободряващо, унасящо и успокояващо. Досега не бях ходила в кабинета по музика, откакто бях в Хогуортс, затова когато открехнах вратата бях като в небрано лозе. Вътре имаше само едно момче, което усърдно репетираше, свирейки на красиво и изящно пиано. Определено харесвах пианото като инструмент, беше любимият ми. Момчето, което свиреше определено имаше талант и си го биваше! Когато се приближих още по-напред, той се смути и изрече едва-едва :
- " Прощавай, не знаех, че има и друг човек тук."
- " Защо, забранено ли е и други хора да слушат произведението ти? Или трябва да са нещо повече от хора по твоите критерии? Богове, богини?" - изчуруликах аз. Честно казано не знам какво ми ставаше напоследък. Казвах разни неща преди да ги помисля, и след като ги бях изрекла се замислях всъщност какво съм казала и ми идваше да си бия шамари. Та ние дори не се познавахме с това момче, а аз му говорех все едно сме първи дружки и сме си играли заедно на един пясъчник. Ама какво ми ставаше, по дяволите?
- "Не, просто ме е... срам да свиря пред някой друг. Свиря сам на себе си, когато тук е тихо и пусто, за да си доставя удоволствие" - изрече с видимо притеснение и неувереност момчето.
- " Но това е грехота... искам да кажа ти имаш безспорен талант, а го пропиляваш. Повярвай ми, виждала съм какви ли не некадърници да свирят и да се правят на голямата работа..."
- " Много мило, че оценяваш таланта ми, но аз наистина не смятам, че е добра идея да се явявам на голямата сцена... не смятам, че имам чак такива качества."
- " Просто ти липсва увереност." - заключих аз с нежен глас.
- " Така е, права си всъщност. Впрочем, казвам се Фер Хейлън, шестокурсник съм и съм от Слидерин."
- " От Слидерин????" - възкликнах учудено аз. Как може това добро, талантливо и възпитано момче да е от Слидерин? От досегашните ми наблюдения за членовете на дом Слидерин, въобще никога не бих си и помислила той да е част от този дом.
- " Да, ами ти?" - попита ме той.
- " Аз съм Седеоун Розууд, шестокурсничка от Грифиндор" - издекламирах аз.
- " Звучи страхотно" - усмихна ми се той.