Стаята на Афи

Да се промъкваше незабелязано в помещения, където нямаш никаква работа, бе занаят и като всичко останало можеше да се научиш на него. Когато нямаш колосално тяло покрито с татуси например, или аура, която демонстративно да ти казва, че си над хората около себе си, като един определен сокол, а когато си просто, обикновенно момче, с леко телосложение, с лека усмивка и светли очи и рошава, стърчаща на всички страни коса, то хората не се заглеждат особено по теб. Погледите им пробягваха по чертите ти и скоро се заглеждаха в някой по-интересен. Затова Рис нямаше почти никакви проблеми да се усмихне извинително на няколко съученика от Рогатата змия, да си признае, че е забравил паролата, да се пошегува с тях, и ни в клин, ни в ръкав да се озове със съучениците си в общата стая. По-лошото беше, че и всички се бяха омесили, а никой не знаеше към кой дом са новиите ученици. А и както споменах по-рано, Рис беше достатъчно обикновен, че да не се запомни. Махнете тъмните и злостни фигури около него и момчето от Дурмщранг не изпъкваше. 
Скоро разбра къде са стаите на момичетата и съвсем спокойно успя да отиде до края на вратата и просто да влезе в това помещение, очакваше да се задвижат стълби или да има друга магическа аларма, но уви, американците вярваха достатъчно на учениците си. Подобно на Дурмщранг, където вярваха, че едно момиче може да удуши собственоръчно едно момче. Или да го привика на романтична вечеря край гробовете на самодивите, където да бъде запленен в танц и да танцува до края на ...е, живота си. Рис, обаче имаше съвсем друг, нездрав интерес, когато навлизаше в една определена стая. 
Така де, не знаеше къде е Афи, но след като срещна едно момиче по коридора и я попита коя е стаята на Рогата змия, че трябва да ѝ остави едни учебници, момичето с усмивка му посочи стаята ѝ и си продължи по пътя. Американците наистина бяха много добросъвестен народ!
Рис влезе в стаята и сигурно можеше да ви опише как изглежда, само, че на момчето не му пукаше особено. Затова, когато Афи го завари излегнал се през леглото, провесил глава и гледайки под леглото, момичето с карамелената кожа за момент се зачуди дали това е нейната стая. После се замисли, че е, а Рис се обърна да я изгледа, последва брутално блъскане на врата и ....
 - Афи! - ухили се Рис доволно, изпрявайки се в седнало положение на леглото. - Как си?
Рис измери разстоянието между себе си и вратата. И после върна очите си на много развълнуваната рогата змия. Пътят му за бягство беше одрязан.

Главата му също ще да бъде отрязана, ако имам под ръка необходимото оръжие. Трясъкът на вратата е бледо ехо на гнева ми. Не мога да намеря достатъчно думи, за да опиша ураганът от емоции, който бушува в мен и нито една от тях не вещае нищо добро за момчето върху леглото ми. Трудно ми е да повярвам, че някой е способен на подобна наглост - да нахлуе в личното ми пространство! Да се рови в нещата ми! Не знае ли, че моето чудовище не живее под леглото ми, а вътре в мен? И по някаква причина се пробужда всеки път, когато това момче е наблизо. Мислено благодаря на Петрова, че не ме е научила на проклятия, защото ако знаех някое точно сега не бих се поколебала да го използвам срещу натрапника. Не мога да повярвам, че съществуват хора като него, които не разбират от отказ и не престават да преминават границите ми. Възмутена съм от поведението му и ядосана на наглостта му. Гневът от части е породен от собственото ми безсилие да се справя с подобна напаст.


Иска ми се да изтрия глупава усмивка от лицето му, не разбирам как може да се усмихва в подобен момент, сякаш не се е случило нищо. Тогава осъзнавам, че за него е точно така - не отдава голямо значение на нахлуването си в покоите ми, като че ли е нещо обичайно. Налагам си да запазя самообладание, макар да усещам как кръвта нахлува в лицето ми и ръцете ми започват да треперят от гняв. Пускам книгите, които досега съм държала и те се стоварват на пода с глух тропот. Само след един удар на сърцето в едната си ръка държа пръчката си, а в другата - сребърната кама.
-Изненадана - осъзнавам, че ме е попитал нещо. - Нека ти задам единственият логичен въпрос в случая - през кой прозорец предпочиташ да те изхвърля? - челюстта ми е стегната и гласът ми звучи като съскане.
Опитвам се да си спомня някое заклинание, но съм толкова ядосана, че не успявам да се фокусирам. Но той няма как да знае това, нали?
-Ееееее, недей така, де - продължава да се усмихва глуповато, докато седи в леглото ми. - Нали сме приятели?
- Не сме! - отсичам за пореден път, все така залепила гръб към вратата. Не искам да се доближавам до него.
- Защо? - повдига умолително вежди и ми се иска да хвърля нещо по него, но ръцете ми са заети с единствените оръжия, които имам и няма да се разделя с тях лекомислено.
- Защото лепиш този етикет на всеки, без да влагаш смисъл в думите - не е за вярване, че продължавам да си бърборя с него, вместо да го изхвърля.

Не виждам пръчката му и това ме кара да се питам къде я държи и колко бързо би могъл да я извади, ако все пак реши да ме атакува. Затова оставам нащрек без да помръдвам от мястото си. Искам да се махне от стаята ми възможно най-бързо, но нямам желание да скъсявам дистанцията помежду ни, нито да му дам възможност да ми скрои някой номер. Нямам представа на какво ги учат в Дурмщранг. Дори не ме интересува за какво е тук, стига да знам, че няма да се върне никога повече… и това е моментът, в който мисълта проблясва в съзнанието ми - какво ще го спре да се върне? Трябва да взема мерки, да кажа на учител, на Петрова, може би? Или да му дам такъв урок, че да не му хрумне да нахлува никога повече.
-Е, кой прозорец си избра? - питам се все така сериозно без да свалям пръчката и камата.
- Стига, де, Афи… - изправя се от леглото в същия момент, в който острието се забива на сантиметър от краката му.

Не е пропуск. Предупреждение е.

Рис застина в полуизправено положение, очите му не се отделяха от синьото на Афи и погледа му дори за миг не отиде към обекта, който момичето беше запратило в краката му. Твърде близо до крака му. Усмивката му, за вътрешно щастие на Афйя, се беше стопила и вместо това физиономията му беше стойческа, на практика почти никой не бе виждал Рис сериозен, дори в часовете. Тук, с насочена пръчка и с кама в крака му, момчето изглеждаше за първи път спокоен. Не притеснен, не в някакъв вътрешен шок или страх, както може би рогата змия се надяваше, а спокоен. 
 - Не лепя етикета на всеки. - започна Рис и се наведе плавно надолу. Ръката му се уви около познатата дръжка и дръпна камата от дървения ѝ затвор. Знаете ли как се бе изненадало момчето, когато бе прегърнало Афи на борда, само за да опипа хладното оръжие. Тамара бе права, бе странно, че някой имаше такава кама под дрехите си. - Приятелите ти идват на гости в стаята, ако ти беше в моята то аз...
 - Само, че не ме попита! Каза, че ще ме питаш! 
 - Разбирам, но ти никога нямаше да ме допуснеш ей така. Ти нямаш приятели и не знаеш как да се ... сссспри... спокойно- Момчето бе вдигнало ръце в знак на предавам се, така Афи можеше да види съвсем спокойно как Рис подаваше камата ѝ обратно. Една ръка се стрелна бързо и пое обратно камата, завъртвайки я отново безпогрешно към Рис. Хъчкрафт въздъхна леко, надяваше се момичето да свали и камата, и пръчката, но уви.
 - Приятелите не правят така!
 - Напротив! Просто те е страх от мен. -  Рис нямаше да лъже, че бе забелязал как Афи се дръпваше от него, и момчето направи още една крачка към нея. А може би, не трябваше ... острието отново се насочи към него и се спря на милиметри от корема му. - Първата ти реакция е самозащита от мен... защо ...
 - Млъкни! Млъкни! Спри да говориш! 


Рис спря, защото а) ножката отиваше опасно близо до чатала му и б) Афи беше станала още по-червена, ако това беше възможно. А като напълнеше бузите в червено, момичета придобиваха един такъв красив, романтичен вид, с който можеха да прелъстят всеки индивид. Сега единственото, което се случваше с Рис бе да усеща върха на камата и съвсем спокойно да приеме, че новата му приятелка бе твърде бойна.
 - Писах ти, а ти не отговори. 
 - Не ми трябваха писмата ти!
 - А, значи си ги получила... - отвърна леко Рис и крайчетата на устните му се завъртяха в лека усмивка. Това само донесе бури в очите на Афи. Рис се присегна надолу и хвана острието на камата с ръка и да, прекрасната му кожа веднага беше нарязана от острието, докато избутваше камата извън десния си крак и нагоре към корема си. Опря камата точно под ребрата си, където Афи можеше лесно да я забие и да му прекъсне живота. - Няма как да ме нараниш физически, така че да заболи, Афи, и знам, че си добър човек и няма просто да ме заколиш, затова защо не ми позволиш да те науча? 

Ал'ама!
Нещо в стомахът ми се свива и не съм сигурна дали е заради сладникавата миризма на кръв, която изпълва ноздрите ми, заради близостта му или заради гнева, който едва се побира в тялото ми и търси начин да излезе навън. Не отделям очи от неговите, поне съм успяла да изтрия нетърпимата усмивка от лицето му. Увеличавам натискът на камата към мястото, където сам я постави, достатъчно за да почувства острието по кожата си, но не и толкова силно, че да го порежа. Изкушавам се да го направя, но дълбоко в себе си знам, че е прав - не съм способна да нараня някого по този начин. Хубавото е, че има и други начини.
Все още стискам пръчката в дясната си ръка, но не мога да се фокусирам достатъчно, за да направя читаво заклинание.
-Не можеш да ме научиш на нищо, Рис - просъсквам без да отделям поглед от лицето му, но усещам как нещо мокро и топло се стича по ръката ми. Кръв. Скоро дръжката на камата ще стане хлъзгава и няма да мога да я използвам така прецизно, въпреки това стягам захвата си и продължавам да я държа близо до сърцето му.
- Мога да те науча как да имаш приятели - нещо проблясва в очите му, на лицето му отново се опитва да изгрее усмивка.
- Не можеш да ме научиш на нещо, което не знаеш  - опитвам се да се свия още назад и да се отдръпна от него,  но се оказвам в капан между тялото му и стената. Проклятие!
- Бих казал, че имам доста приятели - обявява ведро, изпълнен с гордост.
- Колко от тях биха казали същото за теб? - гледам го изпод вежди, защото е по-висок от мен и от тази дистанция нямам голям избор, не мога да му позволя да навлиза така в личното ми пространство. Забелязвам объркването, преминаващо набързо през лицето му като сянка. Възползвам се от момента. - Хоминум Еванеска! - пръчката ми е насочена към него. Мерлин да благослови професор Петрова и избора й на заклинание за вчерашния урок! Тялото му се отделя от мен и се озовава няколко метра назад. Разстоянието не е прекалено голямо, но е достатъчно, за да мога да дишам спокойно без да се чувствам притисната до стената.
- Страхуваш се от мен - заявява, след като осъзнава какво съм направила и докосва с ръка мястото, на което го удари заклинанието ми.
Продължавам да го държа на прицел, но това едва ли ще го спре, точно както не успя и преди.
-Грешиш - налага се да полагам усилие, за да удържа гласа си да не трепери. - Не се страхувам - вирвам гордо брадичка нагоре. - Просто не те харесвам - заявявам безкомпромисно и изненадата върху лицето му  ми показва, че едва ли е очаквал да чуе точно това. - Не ми харесва, че не уважаваш границите ми и навлизаш в личното ми пространство. Дори в приятелството си има правила за това. А сега, напусни стаята ми, преди да те накарам да повръщаш плужеци! - изобщо не се шегувам, след като вече не съм притисната до стената успявам да поддържам концентрацията си достатъчно добре, за да атакувам.

Рис мигна няколко пъти на парцали и накрая седна на място. Обхвана кървящата си ръка с другата, но Афи можеше да забележи, че момчето държеше кървящия си крайник, така че да не изцапа нищо в стаята на Наждида. С тих глас Рис отговори на момичето.
 - Но ти не ме търсиш... обещах, че ще сме си приятели, но ти нарочно искаш да разбиеш това! 
 - Казах ти, че не те харесвам! Никога не съм!
 - Напротив, казваш го, за да ме заболи. - изсумтя Рис недоволно. Гледаше в пода и стойката му беше напрегната като на прожинка. - И стига си ме лъгала, не можеш ли да разбереш, че го усещам! - последните думи прозвучаха като камшик в стаята.
 - Не..  - дори гласа на Афйя за миг загуби силата си, сила, която толкова надменно хвърляше наляво-надясно. - Ставай от пода ми, махай се! 
 - Изхвърли ме тогава, остана ми една ръка и два крака. - отвърна не съвсем без хумор Хъчкрафт. - Колкото ти е лесно да вдигнеш пръчка срещу мен, защо не я използваш качествено, хайде.. викали са Сектумсепра срещу мен, собствените ми приятели, извинявай, ти не ги приемаш за такива, но са.
 - Приятели не викат Сектумсемпра по близките си?
 - О, значи не си влизала по време на секс. - усмихна се Рис обратно и забеляза как лицето на Афи отново почервеня. Вдигна кървясалата си ръка. - Ти ме поряза задето ти влизам в стаята.
 - Ти се поряза!
 - Но ти не ме спря. Искаш да ми причиниш болка, но не искаш ти да си ръката, която да ми я причини, добре тогава...


Почти по магия, пръчката му бе в ръката. Предмета от черно плътно дърво изглеждаше неестествено в кърватата ръка на Хъчкрафт, особено след като я насочи към лявата си ръка и каза само една дума "Инсендио". Пламъкът обхвана кожата на Хъчкрафт и момчето се приви от болка.

О! Ал'ама! Не мога да повярвам, че е способен на подобна глупост! Не е възможно, нали? Обаче миризмата на изгоряла плът, която достига до ноздрите ми подсказва, че случващото се е съвсем реално и разбива на пух и прах надеждата ми, че сънувам кошмар и скоро ще се събудя. Нова вълна гняв се надига някъде дълбоко в мен и заплашва да ме удави в себе си, да надделее над разума и да направя нещо, за което вероятно ще съжалявам - като да отида и да наритам едно хубаво тоя седящ на пода ми холандец, както си заслужава! Не, всъщност за това няма да съжалявам, защото наистина искам да го направя.
- Експелиармус! Агуаменти! - извиквам двете поредни заклинания повече като рефлекс, отколкото съзнателно.


Наблюдавам как пръчката му излита от ръката му, рикошира в стената и се търкулва под леглото ми, разбира се, къде другаде може да отиде! Баба ми казваше, че всичко изгубено обикновено е под леглото, никога не съм губила нещо, за да знам дали е права. Огнената струя прекъсва, но това не спира пламъците, обгърнали ръката му, докато от върха на кипариса ми не потича струя вода. Знам, че това вероятно му причинява болка, но се опитвам да си припомня, че напълно си я е заслужил. Сам избра да си причини това, повтарям си. Не съм от камък, но ми е трудно да съчувствам на хората за глупостта им.


Може би трябва да ми олекне от факта, че вече няма с какво да се самонарани и да се трогна от гледката на двете му наранени ръце, но не е така. Ядосана съм. Прекалено ядосана, за да мога да мисля и за неговите чувства. Мисля, че дори моите са изключени в момента. Казват, че е защитен механизъм, който пречи на болката да премине определени нива, но не съм сигурна дали моят случай е такъв.
-Ти си най-големият идиот, който някога съм срещала - несъзнателно съм повишила тон и гласът ми звучи като непознат дори в собствените ми уши. Прибирам камата в канията, в противен случай може да се изкуша да го убия наистина. - Не се опитвай да ми прехвърляш отговорността за собствените си безотговорни решения и постъпки! - свалила съм пръчката, защото ръцете ми треперят от гняв и не искам той да забележи това. - На това ли ви учат в Дурмщранг: да манипулирате хората, чрез емоционално изнудване? Много похвално! Само истински приятел би го направил! - добавям последното с голяма доза ирония в гласа. Наистина ли бе очаквал да се хвана на това? За пореден път се убеждавам, че думите му са кухи-изпразнени от съдържание и смисъл. - И отново грешиш за мен. Никога не съм искала да те нараня, единственото, което желая е да се махнеш от стаята ми… докато все още имаш крака.

Прибирам свободната си ръка в джоба на мантията си и загребвам шепа от пясъка, който държа там. Допирът обикновено ми действа успокояващо, но не и сега. Не успява да уталожи надигналия се гняв, не спира треперенето на ръцете, нито ми помага да овладея гласа си, не вдига бентове и пред яростните сълзи, които премрежват погледа ми, но няма да им позволя да прелеят извън очите ми.
Отмествам се от вратата и търся опора в стената до нея, освобождавам му пътя за навън. Едва сега си давам сметка колко изтощаващ може да е гневът и как изпива силите ми.
-Напусни стаята ми, Рис… или не отговарям за действията си - изричам думите бавно и провлачено, отчаян опит да скрия безсилието пред треперещия си глас.

Рис ... какво правиш? Момчето гледаше в двете си ръце. Едната нарязана и с бликаща кръв, другата зачервена с накъсана, спаружена кожа, и двете с потенциални белези, ако скоро не се опиташе да ги излекува. И двете ненужни. Като него самия. Погледна нагоре към Афи. Единствено това го спря и момчето прибра и двете си ръце от погледа на момичето, право в двобовете на суитшърта си. 

Златният глас на нидерландеца бе пресъхнал като пустинята, която Афйя така обичаше. Да си детето-цвете на Дурмщранг бе такава част от живота на Рис, че сега сепочувства все едно някой бе откъснал всичките му венчелистчета, и това си бе той. Оголен недорасляк.  

 - Приятелите ми... - започна леко без глас Рис, преглътна и продължи. - Приятели те ми не ме харесват особено. Шумен съм, помпозен съм, вдетенен съм. Ако можеха сигурно щяха да ме убият досега, някой от тях го желаят... но .. приятелите ми не ги е страх от мен. Никога. 

Изправи се без особени усилия, ръцете му го боляха като хиляда порязвания от хартия, но краката му бяха наред. За съжаление на Афи обаче, момчето седна на леглото ѝ. 
 - Да или не?
 - Моля те, махни се... 
 - Не. - оспори Рис. - Да или Не, Афи? 
 - Какво Да или Не?
 - Ще ми излекуваш ли.. да или не?
 - Сам си го направи! Излекувай се сам!
 - Моля те... 
 - Напусни или не отговарям за действията си, Санд!
 - Не. - момчето погледна към нея. - Не, вече каза... каза, че никога не си искал да ме нараниш. 
 - Това ли чу от всичко, което казах?
 - Да. - поне това беше важното.

Винаги съм си мислела, че всяко нещо си има граници - търпението, глупостта, наглостта… сега пред мен стои жив пример за безгранично умение да манипулираш хората чрез собствените им достойнства. Никога през живота си не съм била по-възмутена от нечие поведение! Няма да му позволя да използва собствените ми думи срещу мен. Щом иска да играем тази игра, така да бъде!

Сега, след като е седнал на леглото ми, вече не е по-висок от мен, не знам защо този факт ми дава усещане за несъществуващо предимство. Продължавам да го гледам изпод вежди, в нещастен опит да го изпепеля с поглед. Защото въпреки привидното му отстъпление гневът в мен не спира да бушува с все същата сила, а той не прави нищо, за да го потуши, дори напротив - с всяка дума го разпалва все повече. Никога не съм си позволявала да се поддам на емоциите си, не съм била толкова гневна от години. От годината, в която напуснах Алжир, осъзнавам внезапно. Загребвам шепа пясък от джоба си и оставям песъчинките да се изплъзнат между пръстите ми, опитвам се да остана на мястото си, да сваля пръчката, да не го изхвърля през прозореца, както обещах.
-Тогава слушай внимателно - очите ми с цвят на аквамарин не спират да го следят:всяко движение, всеки опит да направи някоя нова глупост - В-Ъ-Р-В-И-С-И! - изговарям думите бавно. - Чу ли това? - повдигам вежда и кръстосвам ръце пред себе си, осъзнала ненужността на пръчката в момента.
- Излекувай ме, Афи - проронва настоятелно, докато оглежда ръцете си.
- Можеш и сам - отвръщам убедена, че поне на това ги учат в северната школа.
- В момента ще ми е трудно… - измънква почти умоляващо, но се старая да не обръщам внимание на тази нотка в гласа му.
- Имаш достатъчно приятели, които да се погрижат за теб, нали? - използвам собствените му думи срещу него така, както той се опитва да използва моите срещу мен.
- Толкова ли те е страх от мен? - сериозността на тона, с който изрича въпроса ме изненадва.
Предпочитам да го беше казал шеговито, тогава щях просто да отвърна с шега или сарказъм, но той го задава сякаш това е най-важното нещо на света и това кара стомахът ми да се свие. Нова вълна на гняв се надига някъде дълбоко в мен и кръвта отново нахлува в лицето ми. Челюстта ми се стяга инстинктивно, тялото ми реагира на въпроса, като че ли се готви за битка. Битка, в която да отвоюва себе си и да разбие на пух и прах илюзиите на холандеца.
- Не ме е страх от теб! - почти просъсквам за пореден път, откакто е започнал разговорът. - Не ми харесва как се опитваш да ме манипулираш, нито как нахлуваш в стаята ми или в личното ми пространство, мразя това как се разполагаш сякаш си у дома си! Държиш се като разглезено дете, свикнало да получава каквото поиска! И това не ми харесва, Санд…
- Докажи го! - твърде обнадеждено изрича думите и в първия момент ме обърква.
- Да докажа колко си разглезен и колко не харесвам това?
- Докажи, че не те е страх от мен. Излекувай ме.
- Върви си! - изплювам думите почти заплашително и посочвам вратата.
- Ако изляза така в коридора, видът ми ще предизвика много въпроси.
- Присъствието ти тук също ги предизвиква - не му оставам длъжна, но знам, че е прав. И този факт продължава да ме вбесява.
Завъртам пръчката между пръстите си и кипарисът пропуква леко, винаги е готов за това - да се притече на помощ. Неохотно обвивам пръсти около дървото и се приближавам до момчето на леглото ми, но оставам права на метър разстояние. Не го искам в личното си пространство.
- Не обещавам, че няма да боли.

 - Хаха. - отвръща обратно Рис без никаква радост в гласа си. Осъзнаваше, че я бе предизвикал. Усещаше гнева ѝ строящ от тялото ѝ на топлини. Едно нещо, на което се беше научило момчето бе да вярва на инстинктите си. Да вярва в това, че можеше да прецини ситуация и да е правилния човек да я извърти, да накара човека отсреща да се усмихне. Това, което искаше да бъде приятна визита бе завършило с две кървави ръце и Рис и един див бяс за Афи. 

Рис послушно изкара ръцете си. Вярно беше, манипулираше я с добротата си, оставяйки се на течението на усещанията, момчето умееше да накара всеки да се грижи за него, но ето, че усещанията му го бяха отвели в съвсем грешна посока с Афйя. Момичето завъртя леко пръчката си, докато оглеждаше двете ръце на Рис. Едната кървата от порязването, другата боляща го от огъня. Избра си кървавата и така отдалеч реши да нанесе заклинанието. Рис издиша шумно и отвърна с незначителен звук от болка, но Афйя почти веднага спря магията си.

 - Далеч си... - започна нидерландеца.
 - Знаеш къде е вратата. - изсъска обратно момичето с карамелената кожа и се отдръпна, въпреки че Рис не бе направил никакво движение.
 - Колкото по-бързо ме излекуваш, толкова по-бързо ще се махна. - каза Рис спокойно. Борбата го бе напуснала и единствено нечовешкия му инат го караше да продължава да е в стаята с нея, в опит да скрепи нещата обратно, по някакъв начин, по какъвто ѝ да е начин. Да се опита да ги поправи. Поне да се върнат обратно в предишното положение, когато Рис можеше да я прегръща. Дори и без нейно позволение. 
 - Къде са приятелите, за които толкова много претендираш в този момент? - попита обратно отровно Афи. 
 - Пред мен има един.
 - Не сме приятели. - отвърна студено момичето.
 - Ще ме излекуваш ли, моля. - осъзнаваше, че бута по врата, която беше затворена и хлопната под носа му, но нидерландеца не се отказваше толкова бързо. Дъхът му бе сломен, но ръцете му още държаха дръжката на вратата. Трябваше да ѝ върне вярата в себе си, и да ѝ покаже, че няма нищо страшно в него, че не е опасен. Че няма за какво да се бой от него. Аз като читател разбирах от какво се страхуваше Афи, непредвидимия характер на Хъчкрафт не беше нещо, което можех да контролирам лично, но в момента момчето стоеше като вързано кученце и Афи трябваше да се възползва от това. Приближила се обратно, рогатата змия положи първото заклинание за лекуване на дясната ръка на момчето, после го повтори, докато прорезните рани не се възстановиха. една по една. При дясната ръка нещата бяха по-сложни и Рис стисна зъби, но изкара поредния нечленоразделен звук на болка. Потрепна несъзнателно. Не бе свикнал на рани от изгаряния, огъня не го ловеше обикновенно. Погледна към Афи и повдигна ръката си към нея, знаейки че навлиза в личното си пространство.
 - Искаш да ме боли ли? 
 - Може би. - отвърна момичето и Рис разшири очите си от почуда. Не бе очаквал такъв отговор и единствено сведе глава намръщен. Като момче, което никога не бе и обмислял да причинява болка на другиго, Хъчкрафт се почувства объркан от отговора на Афи.

Виждам как помръква погледът му, когато изричам думите и знам, че съм го наранила не само физически, докато се старая да го излекувам. Изгасването на вътрешната светлина на хората рядко има нещо общо с физическите им усещания. Научих го по трудния начин - видях как човек гасне и тлее, докато тежестта на пречупената душа не счупи и тялото. Така го изгубих. Но разбрах най-важното: всеки може да нарани тялото ти по един или друг начин, без значение колко сте близки, но само приятел, единствено някой, когото си допуснал близо до себе си, е способен да те пречупи отвътре, да изгаси светлината в очите ти. И си обещах, че никой няма да счупи мен по този начин. Досега успявам да спазя обещанието към себе си. Ще продължи да е така, каквото и да ми струва.

Но мисълта, че съм причинила неволно на някой друг същото, от което се стремя да опазя себе си ме задушава. Опитвам се да си повтарям, че си го заслужил, не биваше изобщо да е в стаята ми, сам се нарани. Сам избра да се нарани, заради… защо всъщност? А, да, защото е разглезено дете, свикнало да получава каквото поиска. Не бяха ли такива цялата им групичка? А какво точно искаше? Няма значение.
-Ако те боли няма да ти хрумне да го направиш отново - обяснявам при вида на обърканото му изражение, без да отмествам поглед от ръката му. Проследявам с очи как заклинанието ми възстановява кожата и си напомням никога да не си играя с огъня. Когато живееш в пустинята свикваш с изгаряния от всякакво естество, хората често подценяват мощта й, но щетите нанесени от магията са много по-сериозни. Впрягам цялата си воля, за да не отместя очи от ръката му, когато осъзнавам, че гневът ми е почти утихнал. - Не можеш да се самонараняваш всеки път, когато нещо не се случи както искаш ти. Светът не работи така, Санд - говоря, докато гледам съсредоточено заздравяването на кожата, не съм правила това заклинание преди и усещам как ръката ми започва да трепери.
- А как работи? - с периферното си зрение забелязвам, че все още гледа към земята.
- Когато нещо не ти харесва, го променяш. Или поне се опитваш. Не се оскатяваш, за да молиш после за помощ. Защото може и да не ти се вярва, Санд, но не винаги ще има кой да ти помогне - изричам последното с повече горчилка в гласа, отколкото ми се иска и се надявам той да не е забелязал.
- Не ми харесва да не сме приятели, помогни ми да променя това - за пореден път използва собствените ми думи срещу мен.
- Не мога.
- Защо?
- Не искам.
- Защо?
- Нямам нужда от приятели - заявявам безцеремонно.
Последният пласт от кожата му вече изглежда като нов, прекъсвам концентрацията си и лъчът светлина изгасва. Прибирам пръчката си, докато холандецът свива и отпуска юмрука си няколко пъти, за да провери дали ръката му наистина е здрава.
- Твърде късно е, вече сме приятели - гласът му пак звучи развеселено, което незнайно защо отново пробужда гнева ми.
- Не ме е грижа - отговарям спокойно.
- Напротив - извъртам театрално очи при думите му, но той не млъква, както съм се надявала. - Ако не те беше грижа, щеше да ме оставиш да се изгоря повече и нямаше да ме излекуваш - погледът му среща отново моя и ми е трудно да не отклоня очи встрани. Опитвам се да преглътна, но мисълта, че е прав засяда в гърлото ми и ме задушава. Ал'ама!
Инстинктивно правя крачка назад, когато той рязко се изправя без да прекъсвам очния контакт.
-Напусни стаята ми.

Ако Рис бе малко по-запознат с чувствата си към Афи в този момент, щеше да се наведе и да я целуне. И сигурно момичето щеше да почне да го шамари и накрая изхвърли от стаята си, а после двамата нямаше да си говорят до края на година. Но нищо от това не се случи, защото Рис не бе най-умното същество на планетата и единственото, което искаше от Афи беше приятелство. Само и единствено ревността щеше да събуди емоционалните познания на буревестника и това, което се случваше в душата му, затова, когато се изправи рязко Рис просто издиша шумно и изгледа Афи отвисоко. 
 - Искам да знаеш, че дойдох само, за да си поговорим... това не е само това, което съм. - отговори спокойно Рис, макар че спокойствието му беше едва тънък лед над огъня, който бушуваше в душата му. Буревестник. Ако знаеше Рис колко още бури щеше да предизвика в бъдеще и през колко щеше да мине. 

 - Не ми пука. - момичето му отвърна с вдигната брадичка.
 - Не ме е страх от страха ти. Ще ти покажа, че съм достатъчно силен да съм ти приятел. - отговори Рис обратно и дори очите на Афи го фокусираха все едно не можеше да повярва, че нещо толкова умно може да излезе от устните му. - Едно нещо ни учат в Дурм... и това е да не се предаваме. Не знаем как. 

Чувствата прочетени в очите на Афи бяха достатъчно, затова момчето падна на една коляно пред нея, което я накара да отстъпи крачка назад и да реши, че жеста е твърде познат.
 - Изпрявай се, изпрявай се и се махай от тук, Санд!!!
 - Не без пръчката ми. - отвърна момчето и погледна под леглото. - Изчерви ли се?
 - Идеален си за ритане в момента.
 - Жалко, че нямаш сърце да ме нараниш... твърде добър човек си.
 - Твърде. - изсъска момичето като рогата змия и една усмивка разцъфна на устните на нидерландеца. После пъхан главата си под леглото и изкара инструмента си. Черното дърво изглеждаше твърде странно, за разлика от остатъка от Хъчкрафт, това сигурно бе единствения артефакт, който говореше за нещо по-тъмно в момчето. Ухили се обратно на Афи и се изправи. 
 - А, да, и помниш ли онова по Вълшебство... дали съм направил нещо на стаята ти или не? - ухили се Хъчкрафт и пристъпи към вратата.
 - Не си!!! - Афи се огледа ужасено. 
 - Само, ако някой си признае, че сме приятели може и да споделя... Не? Е, довиждане, Афи, до 24  часа ще разбереш... - усмихна се Рис доволно и излезе от стаята бързо, защото момичето метна една възглавница по него...